Инсценировка

38

Не че Бош очакваше Сиско да разпознае в единия от нападателите си Елис или Лонг, но се надяваше още веднъж да потвърди убеждението си, че зад всичко в този случай стоят двете ченгета от Нравствения отдел.

Неуспехът обаче не го обезкуражи. Имаше и други начини да го докаже. И първата спирка по пътя щеше да е Холивудският атлетически клуб. Той отиде там направо от Уестуд и междувременно се обади на Холър, който отговори веднага.

— Добро утро — жизнерадостно го поздрави адвокатът. — Тъкмо щях да ти звъня.

— Мислех да ти оставя съобщение на гласовата поща — отвърна Бош. — Нали вчера ми каза, че имаш дело в съда?

— Имах, но приключих.

— Изглеждаш ми доволен. Дай да позная, производството е било прекратено и си успял да измъкнеш поредния наркодилър.

— Доволен съм, но не заради другото дело. Имам новина. Ама давай първо ти. Ти ми се обади.

— Добре де, преди малко приказвах със Сиско. Не е видял лицето на оня, който го е изтикал от пътя. Обаче ми описа колата — чак до жълтите спирачни апарати. Било е оранжево-кафяво „Камаро“ с черни дискове. Звъня ти да видя дали това ти говори нещо.

Отговорът на Холър се позабави.

— Не — накрая каза той. — Трябва ли?

— Ами колата на ченгетата, дето са те спрели за шофиране в нетрезво състояние?

— Не, тя не беше „Камаро“. Беше „Додж“. „Чалънджър“ или „Чарджър“. Не и обърнах внимание, но определено не беше „Камаро“.

— Сигурен ли си?

— Ей, аз съм Адвоката с линкълна! Разбирам от коли. Пък и не беше оранжево-кафява, а смолисточерна. Като душите на ония двама скапаняци, които се возеха в нея.

— Добре, ясно, това беше всичко. На минус съм с две точки. Първо Сиско, а сега и ти. Хайде, оправи ми настроението. Каква е твоята новина?

— Днес получих резултата от нашия ДНК анализ.

— И не съвпада с тая на Фостър ли?

— Не, съвпада, негова е.

— Тогава защо си толкова доволен?

— Заради проверката за следи от презерватив. Ти се оказа прав. В пробата има такива следи.

Бош се замисли. Това беше поредното доказателство. Анализът потвърждаваше неговата следствена версия, че спермата на Дей’Куан Фостър е била пренесена на местопрестъплението и прехвърлена в и върху трупа на Александра Паркс.

— Сега трябва да направят сравнение с конкретна марка — продължи Холър. — Каквато е използвал Алън. Като го направим, прокуратурата няма да може да се измъкне с твърдението, че той през цялото време е бил с кондом, който просто се е скъсал.

— Добре.

— Знаеш ли, обикновено имам чувството, че стрелям по обвинението със скапана въздушна пушка. Тоя път започвам да си мисля, че сме въоръжени с истински патрони. Бойни. Ще пробием големи дупки във версията им. Адски големи дупки.

Холър явно беше много въодушевен от ДНК анализа. Ала за Бош предстоящият съдебен процес продължаваше да е нещо много далечно. Лонг и Елис бяха на свобода и пет седмици му се струваха прекалено много време да чака нещо да бъде свършено.

— Ти мислиш само за процеса! — изсумтя той.

— Понеже това ми е работата — отвърна Мики. — Нашата работа. Какво става, Хари? Мислех, че новината ще те зарадва. Ти си на прав път бе, човек!

— Става това, че Елис и Лонг нищо не ги спира да правят каквото там правят. Наблюдават къщата ми, знаят за дъщеря ми. Още не мога да го докажа, обаче смятам, че са елиминирали Сиско, защото по някаква причина е станал опасен за тях. А сега аз съм опасен за тях. До процеса остава повече от месец, трябва да мислим за момента. Ти ще измъкнеш Фостър и после? Прокуратурата ще го извърти, ще твърди, че е измама, и няма да направи нищо за ония двамата. Какво ще се случи тогава?

Холър се замисли.

— Хари, ти дълги години си преследвал убийци, знам, че инстинктът ти подсказва да действаш сега. Но пак ти казвам, сега трябва да гледаме на нещата от друг ъгъл. Не от оня, с който си свикнал. Над всичко останало, ние носим отговорност за клиента. Не бива да правим нищо, което може да застраши успешната му защита на процеса. Виж, знам, че е нужно време, докато свикнеш, но…

— Не се безпокой за това — прекъсна го Бош. — Нямам желание да свиквам. След този случай повече няма да се занимавам с такива неща.

— Е, както решиш. Ще разговаряме по този въпрос след процеса.

— Предлагам да отидем в ЛАПУ и да им покажем с какво разполагаме. Мога да им докажа, че трябва да задържат ония двамата. Или най-малкото да ги поставят под наблюдение.

— Категорично не — заяви Холър. — Ако го направим, ще дадем на прокуратурата пет седмици да се подготви за нашите аргументи.

— Може изобщо да не се стигне до съд. Ще приберат ония двамата, ще ги насъскат един срещу друг и единият ще изпорти другия — това е най-старият трик в занаята. И край на делото.

— Прекалено е рисковано. Няма да го направя. Нито пък ти.

Бош се замисли за мотивите на Холър. Наистина ли защитаваше шанса на клиента си да получи оправдателна присъда, или се бореше за своя миг на слава по време на процеса? Делата за убийство осигуряваха най-голяма публичност в съдебната палата. Ако спечелеше, Мики щеше да стане герой и това щеше да привлече нови клиенти. Ако делото изобщо не стигнеше до съда, аплодисментите щеше да получи някой друг.

— Още ли си на линия? — сепна го адвокатът.

— Да отвърна Хари. Не сме приключили с обсъждането на този въпрос.

— Добре де, добре. Знаеш ли какво, хайде да се видим утре сутрин. На закуска в „Дюпарс“. Какво ще кажеш за осем? Ти ми излагаш своите аргументи. Аз те изслушвам.

— В кой „Дюпарс“?

— На Фермерския пазар.

— Добре, ще дойда.

— Накъде си се запътил сега?

— Към Холивуд. Да проверя нещо.

Холър зачака, но Бош мълчеше. Опитваше се да се отърси от безпокойството си и отново да се съсредоточи.

— Ще ти съобщя, ако излезе нещо.

— Добре — отвърна Мики. — До утре.

Хари затвори, измъкна слушалката от ухото си и остави джиесема в една от стойките за чаши на централната конзола. Съжаляваше за избухването си, ала вече нищо не можеше да направи. Съсредоточи се върху пътя и от Санта Моника Булевард зави на север по Феърфакс Авеню към Сънсет.

Преди няколко години членове на арменска улична банда бяха наели офис в дванайсететажна сграда на Сънсет Булевард и Уилкокс Авеню. Офисът се намираше на седмия етаж от задната страна на постройката и прозорците му гледаха към задния вход и служебния паркинг на Холивудския участък на ЛАПУ. Установявайки денонощно наблюдение с телескоп, гангстерите бяха събрали информация за действащите под прикритие звена като Отдела за борба с наркотиците, Нравствения отдел и групите за борба с бандитизма. Бяха научили графиците на екипите, както и в каква посока потеглят автомобилите им след излизането си от паркинга.

В един момент информатор беше разкрил съществуването на шпионския пост на детектив от Службата за борба с наркотиците и ФБР го ликвидира със зрелищна акция, която жестоко посрами Управлението. Конфискуваните от Бюрото дневници за воденото наблюдение съдържаха индивидуални позивни на полицаи от Холивудския участък и описания на личните и служебните им коли. Оказа се също, че арменската група продавала резултатите от своето разузнаване на други банди и престъпни организации, действащи в Холивуд.

ЛАПУ направи няколко процедурни промени, целящи да предотвратят подобни случаи в бъдеще. Сред тях беше преместването на необозначените автомобили от участъковия паркинг в друг гараж, дарение от местния бизнес в Холивудския атлетически клуб. Подобно на повечето тайни в Управлението, местонахождението му не бе чак толкова секретно. Скандалът с шпионския пост се бе случил след прехвърлянето на Бош в отдел „Неприключени следствия“ в Дирекция на полицията, но дори той бе научил къде е новото място.

ХАК се намираше на Сънсет Булевард, само на няколко преки от Холивудския участък. Разположеният зад самата сграда паркинг беше заобиколен от три страни с постройки, а откъм Селма Авеню с ограда. Порталът не се охраняваше и се влизаше с електронна карта. Бош нямаше карта, но и не се налагаше да влиза вътре. Паркира до тротоара, слезе и се приближи до оградата. Знаеше, че моментът е подходящ, тъй като почти всички коли трябваше да са тук. Още нямаше десет сутринта, а полицаите от Нравствения отдел, Отдела за борба с наркотиците и групите за борба с бандитизма, които използваха необозначени автомобили, имаха същото работно време като своите подопечни. С други думи, започваха следобед и продължаваха до късно през нощта. Сутрин спяха до късно.

Поне веднъж годишно колите на екипите под прикритие се заместваха с нови или се разменяха с автомобили на други отдели, за да се избегне разконспирирането им. Някои се спираха от движение за месец-два. От инцидента със Сиско Войчеховски бяха минали два месеца, така че имаше вероятност оранжево-кафявото „Камаро“, което търсеше Бош, вече да го няма. Фактът, че Елис и Лонг са били с друга необозначена кола, когато са арестували Холър за шофиране в нетрезво състояние, явно предполагаше, че автомобилът им е бил заменен. От друга страна, мислеше си Хари, ако бяха извършили престъпление с камарото, можеше веднага да са го сменили с друга кола. Със смолисточерен додж например.

Така или иначе, Бош трябваше да провери и усърдието му беше възнаградено. Забеляза познатите фарове на „Камаро“, паркирано с предницата към изхода до задната стена на гаража. Дебел пласт прах покриваше предното му стъкло, което показваше, че не е карано от доста отдавна. Хари трябваше да се премести на няколко крачки от първоначалното си място и да го погледне отстрани, за да е сигурен, че наистина е оранжево-кафяво.

Снима камарото с джиесема си и прати есемес със снимката на Сиско, после се насочи обратно към своя „Крайслер“. Тъкмо отваряше вратата, когато Войчеховски му отговори: „Май е същата кола. Прилича на нея“.

Бош седна зад волана. Усещаше как искрата възпламенява кръвта му. Камарото потвърждаваше съвсем малка част от неговата версия и не доказваше нищо, но въпреки това в тялото му се освобождаваше адреналин. Винаги реагираше така, дори когато и най-незначителният елемент от пъзела застанеше на мястото си. Камарото имаше значение. Щом Елис и Лонг го бяха използвали, за да изтикат Сиско от пътя, можеше да са били с него и няколко седмици по-рано, когато трупът на Джеймс Алън е бил пренесен на уличката край Ел Сентро.

Потегли към Санта Моника и стигна до гробището „Холивуд завинаги“. Паркира пред офиса, влезе и завари Оскар Гаскън зад бюрото му. Началникът на охраната го позна веднага.

— А, връщаш се, детектив!

— Да. Как върви бизнесът?

— Още е мъртвило. Пак ли за записите?

— Позна. Само че този път ме интересува друга дата. Когато идвах предишния път, ти ми каза, че полицията е проверила записа само от нощта на онова убийство в „Хейвън Хаус“.

— Точно така.

— Може ли и аз да го изгледам?

Гаскън го изгледа изпитателно, сякаш се опитваше да вникне в причините за тази молба. Накрая сви рамене.

— Защо не?

Трябваха му пет минути, за да свали от облака записа от нощта на убийството на Джеймс Алън. После го пусна на бързи обороти. Образът показваше отбивката към мотела.

— Какво търсим? — поинтересува се началникът на охраната.

— Оранжево-кафяво „Камаро“ — без да откъсва очи от екрана, отвърна Бош.

През следващите десет минути гледаха дисплея в мълчание. Колите се движеха по Санта Моника с неестествена скорост. Хари реши, че ако не видят камарото, ще поиска да изгледа записа още веднъж на нормални обороти. Гаскън можеше да възрази, но Бош щеше да го попритисне.

— Ето наруши мълчанието Гаскън. Това не беше ли „Камаро“?

— Включи го на нормални обороти.

Отново се възцари тишина. Колата, която бяха видели да влиза в паркинга на „Хейвън Хаус“, не се появяваше. Хари съзнаваше, че няма причина да го очаква толкова скоро.

— Хайде да го върнем и да го изгледаме пак — предложи той.

Гаскън превъртя записа назад и без Бош да му казва, го пусна на нормални обороти. Зачакаха и след малко отляво в кадъра влезе оранжева кола, която зави наляво в отбивката.

— Спри — нареди Бош.

Началникът на охраната спря образа в момента, в който автомобилът пресичаше южните ленти на булеварда. Картината беше зърнеста и размазана. Силуетът на колата приличаше на „Камаро“. Купе с две врати, нисък източен профил.

— Какво мислиш? — попита Гаскън.

Хари не отговори. Взираше се в тъмните прозорци и колела на автомобила. Приличаше, но Бош не можеше да е сигурен. Чудеше се дали специалистът на Холър няма да успее да подобри качеството на образа.

— Пусни го на бързи обороти — каза той.

Отбеляза си часа в долната лента на екрана. Оранжевата кола влизаше в паркинга в 23.09. Гаскън пусна записа на тройна скорост и двамата мълчаливо го гледаха десетина минути. Влязоха и излязоха няколко коли. В мотела се очертаваше бурна нощ. Накрая се появи и изчезна оранжевият автомобил. Гаскън върна назад и изгледаха кадрите на нормални обороти. Колата излезе от отбивката, без да спре, зави надясно и потегли на запад по Санта Моника.

— Сега бърза — посочи началникът на охраната.

Бош отново отбеляза часа. Оранжевият автомобил напускаше мотела в 23.32, точно двайсет и три минути след пристигането си. Хари се зачуди дали това е достатъчно време, за да влязат в стаята на Алън и да го откарат със себе си, жив или мъртъв.

— Когато идваха от полицията, обърнаха ли внимание на тази кола? — попита той.

— Хм, не — отвърна Гаскън. — Погледаха малко и явно решиха, че няма смисъл. Взеха копие — щели да го дадат във видеотехническия отдел да изчистят картината. Повече не са се обаждали.

Докато разговаряха, Бош продължаваше да следи записа. Отдясно се появи оранжев автомобил, движещ се на запад по Санта Моника към „Хейвън Хаус“. Пресече екрана и зави в отбивката на мотела.

— Връща се — каза Хари.

Гаскън погледна компютъра, но колата вече я нямаше.

— Върни назад — нареди Бош. — Този път идва от изток. Замрази кадъра, когато стигне в средата.

Гаскън бързо изпълни инструкциите и Хари се наведе напред. Когато автомобилът пресичаше точно пред гробището, вътре се виждаше глава. Макар и дребен и зърнест, образът беше по-ясен, защото колата се намираше по-близо до камерата. Бош не се съмняваше, че това е „Камаро“. От този ъгъл дори различаваше няколко жълти пиксела в центъра на черните колела — жълтите спирачни апарати, описани от Сиско Войчеховски.

Ала разстоянието от камерата и затъмнените стъкла не му позволяваха да види лицето на шофьора.

— Добре, пускай го — каза той. — Да видим колко ще се забавят тоя път.

Долната лента на екрана показваше 23.41. Камарото отново влезе в отбивката. Гаскън пак пусна записа на бързи обороти и двамата зачакаха. Бош се замисли защо колата е ходила два пъти в мотела. Предполагаше, че първия път Елис и Лонг са оглеждали мотела и стаята на Алън, че задният паркинг е бил прекалено оживен или че Алън е бил с клиент.

Сега камарото се появи чак след петдесет и една минути. И отново изчезна бързо — зави надясно, без да спира. Хари пресметна времето. Инстинктът му подсказваше, че този път трупът на Джеймс Алън е бил в багажника.

— Какво мислиш? — попита Гаскън.

— Мисля, че ще ми трябва копие от записа.

— Имаш ли флашка?

— Не.

— А какво ще кажеш за двеста кинта, колкото получих предишния път?

— Дадено.

— Тогава ще видя дали на някой наоколо не му се намира флашка.