Инсценировка

52

След като Менденхол го остави пред къщата му, Бош влезе в гаражния навес при черокито. Сътън беше задържал ключа от взетия под наем крайслер, но не и връзката ключове от дома му и личната му кола. Той тихо отключи предната лява врата на джипа и се надвеси над седалката, бръкна отдолу и напипа ръкохватката на резервния си пистолет от последните десет години на службата си в ЛАПУ, „Кимбър Ълтра Кери“. Измъкна го, провери патронника и пълнителя и го зареди.

Ниско приклекнал, отключи вратата на кухнята, отвори я и насочи оръжието си напред, ала отвътре го посрещна само неподвижен мрак. Бош се пресегна нагоре и натисна двойния ключ на вътрешната стена. Лампите в продълговатото помещение и коридора светнаха.

Хари влезе и когато стигна в отсрещния край на кухнята, угаси осветлението от другия ключ. Иначе се превръщаше в лесна мишена.

Бавно и предпазливо обиколи къщата. Нямаше и следа от Елис. Когато приключи с последната стая, спалнята на Мади, се върна и повторно провери всички помещения и килери.

Поотпусна се. Подозрението му, че Елис може да нанесе удар срещу него, се оказваше безпочвено. Включи лампата в дневната, отиде до стереоуредбата, натисна бутона и постави игличката върху плочата. Дори не погледна да вили коя е.

Остави пистолета върху уредбата, съблече си якето и го хвърли на дивана. Чувстваше се уморен до смърт от дългия и напрегнат ден, но знаеше, че е прекалено възбуден, за да заспи. От тонколоните се разнесоха първите звуци на тромпет и той позна „Величието на блуса“ на Уинтън Марсалис, стар албум, който наскоро си беше купил на плоча. Стори му се подходящ за момента. Отвори плъзгащата се врата и излезе на задната веранда.

Отиде до парапета и дълбоко пое дъх. Свежият нощен ветрец носеше ухание на евкалипт. Бош си погледна часовника и реши, че е прекалено късно да звъни на Холър, за да го осведоми за развоя на събитията. Щеше да го потърси сутринта, навярно след като видеше как Шерифското управление и ЛАПУ отиграят положението на пресконференцията, каквато не се съмняваше, че ще дадат. Изявленията на шерифа и началника на полицията със сигурност щяха да продиктуват и стратегията на Холър.

Наведе се напред, опря лакти на парапета и се загледа в пътя на дъното на прохода. Минаваше полунощ, но трафикът и в двете посоки не намаляваше. Винаги беше така. Едва ли някога щеше да може да спи спокойно в къща без фоновия шум на магистралата.

Хрумна му, че бе трябвало да влезе по същия начин, по който винаги го правеше на връщане от училище дъщеря му. Тоест пътьом да спре пред хладилника. В неговия случай една студена бира щеше да му се отрази добре.

Чу гласа зад себе си преди да чуе каквото и да било друго.

— Бош.

Хари бавно се завъртя. В задния ъгъл на верандата, където стрехата на покрива засенчваше бледата лунна светлина, тъмнееше силует. Хари осъзна, че на излизане е минал точно покрай него. Сенките бяха прекалено плътни, за да види лицето, ала познаваше гласа.

— Елис? Какво правиш тук? Какво искаш?

— Според тебе какво искам? Да не си мислеше, че ще избягам, без да ти дойда на гости?

— Не те смятах за толкова глупав — отвърна Бош. — Смятах те за по-умния.

— Глупав ли? Да не би аз да съм се прибрал вкъщи сам?

— Трябваше да заминеш за Мексико докато още имаше преднина.

— Мексико е прекалено очевидно, Бош. Имам други планове. Само трябва да свърша една бърза работа тука.

— Да бе, да, ти не си от ония, дето си оставят работата недовършена.

— Не можех да рискувам. Ти никога не се отказваш. Проверихме те, Бош. Упорит пенсионер е комбинация, която не ми допада много. Не можех да рискувам да продължиш да ме търсиш. Управлението ще се откаже. Връщането ми, за да ме изправят пред съда, не е в приоритетния списък на шефовете в Дирекция на полицията. Обаче ти… Реших, че преди да замина, трябва да приключа тука.

Елис направи крачка към него и намали разстоянието за изстрела. Сега сенките не го скриваха и Хари виждаше лицето му. Кожата около очите му беше изпъната, черните му ириси блестяха. Бош си помисли, че това може да е последното лице, което вижда.

— И закъде заминаваш? — попита той.

И бавно вдигна ръце, сякаш за да подчертае уязвимостта си. Да покаже на Елис, че е спечелил, и да го накара да се наслаждава на момента.

Последва мълчание.

— В Белийз — накрая отвърна ченгето. — Там има един плаж. Място, където не могат да ме открият.

И тогава Хари разбра, че има шанс. Елис искаше да говори, дори да злорадства.

— Разкажи ми за Александра Паркс.

Елис се подсмихна. Знаеше какво цели Бош.

— Май не ми се ще да ти разказвам нищо. Ще трябва да отнесеш любопитството си на оня свят.

Прицели се по-високо, в случай че Хари носи бронирана жилетка. Нямаше как да не улучи толкова отблизо.

Бош отново погледна над рамото на своя убиец към дневната, където беше оставил пистолета си. Фатална грешка.

В този момент зърна вътре движение. Менденхол се приближаваше към отворената врата на верандата. Застанал между стереоуредбата и шума от магистралата, Елис не я чуваше. Тя се приближаваше към него, стиснала с две ръце оръжието си.

Хари отново насочи вниманието си към ченгето.

— Тогава ще те питам нещо друго. Вие с Лонг сте ме наблюдавали. Знаеш за дъщеря ми. Какво щеше да се случи, ако тази вечер тя беше тук?

От сенките на лицето на убиеца му изплува усмивка.

— Щеше да се случи това, че тя щеше да е мъртва преди ти да пристигнеш — заяви Елис. — Щях да те оставя да я намериш.

Бош не извърна погледа си от неговия. Спомни си снимките на убитата Александра Паркс. Жестокостта, с която беше извършено престъплението. Прииска му се да се хвърли върху Елис, да го сграбчи за гърлото. Само че онзи го очакваше.

Вместо това Хари остана неподвижен. Виждаше, че Менденхол е на вратата, и знаеше, че в мига, в който тя стъпи на дюшемето, Елис ще я усети. Бош леко промени позата си, за да заглуши стъпките й, и подкани убиеца:

— Защо просто не го направиш?

Менденхол направи последните две крачки зад Елис и изведнъж се разнесе оглушителен изстрел, който сякаш отекна право през гърдите на Бош.

Ченгето се строполи на верандата, без да натисне спусъка. Облак от фини пръски кръв облъхна лицето на Хари.

За миг двамата с Менденхол останаха един срещу друг. После следователката приклекна до Елис и бързо закопча китките му отзад в съответствие с правилника и установената процедура, макар да беше ясно, че той вече не представлява опасност за никого. След това извади джиесема си и натисна бутон за бързо набиране. Докато чакаше да й отговорят, вдигна поглед към Бош, който не бе помръднал и сантиметър.

— Добре ли си? Беше ме страх куршумът да не мине през него и да не те улучи.

Хари се наведе напред и опря длани на коленете си.

— Добре съм. Малко оставаше. Вече виждах края, ако разбираш какво искам да кажа.

— Струва ми се, че разбирам — каза детективката от Вътрешна сигурност.

— Какво ще наредиш да правя?

— Ъъъ, влез вътре и седни някъде. Да не цапаме повече верандата.

В този момент отсреща вдигнаха и тя се представи и даде адреса на къщата. Гласът и звучеше спокойно, все едно поръчваше пица. Поиска да пратят линейка и детектив, който да контролира работата на местопрестъплението. Накрая подчерта, че опасността е приключила, и затвори. Бош знаеше, че е разговаряла с комуникационния център и не е съобщила много детайли, за да не привлече медиите. Всички новинари в града подслушваха полицейските честоти.

След това Менденхол позвъни на шефа си, Елингтън, и го осведоми по-подробно за случилото се. Когато свърши разговора, влезе в къщата. Бош седеше на дивана в дневната.

— Спрял си музиката — отбеляза следователката.

— Да, реших, че така трябва.

— Какво беше това?

— Уинтън Марсалис. „Величието на блуса“.

— Това ме прикри, нали знаеш. Елис не чу, че се приближавам.

— Ако някога видя Уинтън Марсалис, ще му благодаря. С тоя стават два пъти, нали знаеш.

— Какви два пъти?

— За втори път ми спасяваш живота.

Тя сви рамене.

— Да закриляме и служим11 излишно е да го обяснявам точно на теб.

— Не е само това. Какво те накара да се върнеш?

— Твоят съвет за оранжево-кафявото „Камаро“. Зад завоя е паркирана точно такава кола. Подминах я по пътя надолу и си казах: „Той е, причаква Бош“. Затова се върнах.

— А вратата? Почти съм сигурен, че я заключих.

— Аз съм от Вътрешна сигурност, забрави ли? Инсталирала съм адски много бръмбари. И разбирам от шперцове.

— Страхотна работа, Менденхол. Но нали знаеш, че ще си платиш за това — в Управлението, искам да кажа. Нищо, че той беше корумпиран. Ти уби полицай.

— Нямах избор — заяви тя. — Имах всички основания да стрелям и нямам притеснения.

— Така е. И въпреки това ще има последици.

Бош знаеше, че според правилника на Управлението употребата на смъртоносна сила е оправдана, ако цели да предотврати смърт или нанасяне на тежка телесна повреда на полицай или цивилен. Менденхол не беше длъжна да се представи или да даде на Елис възможност да хвърли оръжието. Приближаването й зад него и изстрелът й в главата му съответстваше на правилника. Вътрешната комисия бързо щеше да я оневини, а след това и Окръжна прокуратура. Но Менденхол навярно нямаше да има такъв късмет с мнението на колегите си, с интригите и клюките, които щяха да я преследват в Управлението.

Тя погледна през отворената врата към трупа и Бош видя, че се опитва да овладее моментното разтреперване на собственото си тяло. Такава реакция често се проявяваше след стрелба.

— Добре ли си? — попита я Хари.

— Нищо ми няма отвърна Менденхол. — Просто… преди малко убих човек, нали разбираш?

Той кимна.

— И спаси друг. Не го забравяй.

— Няма. Какво ти говореше той? Накрая. Не чувах нищо, докато се приближавах към него. Музиката заглушаваше и неговия глас.

Бош се замисли преди да отговори. Съзнаваше, че му се открива възможност. Менденхол не беше чула нищо. Нямаше свидетели на разговора им с Елис. Каквото и да кажеше сега, щеше да се смята за „пресен спомен“ и съдът щеше да му придаде тежестта на истина, когато го повтореше на свидетелската скамейка. Можеше да гарантира свободата на Дей’Куан Фостър, като заяви, че Елис се е хвалил с извършеното от двамата с Лонг убийство на Александра Паркс, че си е признал всичко.

Тази седмица, през която работеше по делото, беше пресякъл много невидими граници. В ума му изплува образ на мъж с чадър, пазещ равновесие по опънато въже. Този човек беше самият той.

Накрая реши, че не може да пресече тази граница.

— Не каза почти нищо друго, освен че заминавал за Белийз. Искал да ме очисти преди да се чупи.

Менденхол кимна и отбеляза:

— Голяма грешка.