Инсценировка

32

От участъка Бош се прибра направо вкъщи и влезе откъм гаражния навес в пустата сграда. Извика дъщеря си, ала му отвърна само тишина. Прониза го страх, но после си спомни, че Мади е на екскурзия. Ангажиран с мисли за убийците в бижутерийния магазин, съвсем беше забравил. Изпълнен с облекчение, той и прати есемес, за да се увери, че е стигнала в планината без проблеми. Както обикновено, получи лаконичен отговор:

Хари се преоблече в стария гащеризон, който някога носеше при оглед на местопрестъпление, взе фенерче от кухнята и излезе под гаражния навес. Преди да включи фенерчето внимателно обходи с очи улицата пред къщата и отбивките на съседите. Търсеше кола, в която има хора или чието място просто не е там. Беше убеден, че по някакъв начин го наблюдават — доказваше го убийството на братя Нгуен. Ала трябваше да определи до каква степен. Дали наблюдението се извършваше чрез физическо или електронно проследяване? Имаше ли възможност незабелязано да направи следващия си ход?

Не забеляза нищо подозрително. След това провери електрическите стълбове и дърветата за отблясъци на светлина, които можеха да издават фотообектив. Окуражен от отрицателния резултат се спусна по късата полегата алея до улицата и разшири обсега на разузнаването си, като отиде до пощенската кутия да си вземе днешната поща.

След като не установи признаци за наблюдение и в двете посоки, Бош се върна под навеса, включи осветлението и остави пощата на работната маса. Заобиколи джипа, приклекна пред решетката му и с помощта на фенерчето се зае да проверява всички места, където можеше да се инсталира джипиес предавател.

Скоро вече лежеше под колата, доближил лицето си до долната страна на все още горещия двигател. Имаше чувството, че се пече на бавен огън във фурна, но въпреки това продължи търсенето си дори след като по бузата му се стече пареща капка машинно масло. Изруга на глас.

Откри предавателя под предния ляв калник, скрит зад щангата на окачването, където нямаше опасност да го улучи и събори някое изстреляно от гумата камъче. Пластмасовата кутийка беше закрепена за кожуха с два мощни магнита. В нея се намираха самият предавател и енергийният източник, състоящ се от две батерии АА. Устройството изпращаше постоянен сигнал до мобилен приемник и позволяваше на собственика му да следи движението на черокито в реално време на лаптопа си. Фактът, че предавателят работи с батерии и не е свързан с електрически проводник в колата, предполагаше, че онези, които го наблюдават, най-вероятно не възнамеряват да го следят дълго.

Бош изключи фенерчето и няколко минути остана да лежи неподвижно под джипа; обмисляше дали да свали предавателя и съответно да разкрие, че го е намерил, или да не го пипа и да го включи в следствената си стратегия.

Накрая реши за момента да не прави нищо. Измъкна се изпод джипа, угаси осветлението и отиде в края на гаража. Огледа се още веднъж и пак не забеляза никого.

Върна се в къщата и заключи вратата. Отново се преоблече в обикновените си дрехи и позвъни на Лусия Сото. Тя отговори веднага.

— Здрасти, Хари.

— Как върви?

— Добре. Щях да ти се обаждам. Тайната е разкрита и всички знаят, че работиш при адвокат.

— Да, почнаха да ми звънят.

— Е, не съм те издала аз, ако ми се обаждаш за това. Не съм казала на никого.

— Знам, че не си ти.

— Тогава какво има?

— Ъъъ, дъщеря ми я няма, а обикновено тя ми помага с джиесема. Ти снощи спомена за „Юбер“. Как да си инсталирам това нещо?

— Лесна работа. Първо включи телефона си на високоговорител, за да ме чуваш, докато ти обяснявам.

— Как да го включа?

— Майтапиш ли се?

— Да. Вече си на високоговорител.

Сото му помогна с инсталирането. Всичко отне по-малко от десет минути.

— Добре, вече си готов — заяви тя.

— Супер. Значи сега просто мога да си поръчам кола.

— Точно така.

— Страхотно.

— Късно е, къде ще ходиш?

— Не знам. На разходка. Искам да проверя едно място.

— Какво място?

Бош направи каквото трябваше и успя да пусне поръчката.

— Квартирата на един човек. Пише, че колата щяла да е тука след шест минути. Шофьорът се казва Марко и е с черна „Тесла“.

— Браво.

— Пита закъде пътувам.

— Можеш да го въведеш, можеш и да не пишеш нищо. Колата пак ще дойде. Така шофьорът няма да зададе адрес и ще трябва да го упътваш.

— Мерси, Лусия.

— Трябва да затварям.

— А, чакай. Още един въпрос. Това като такси ли е? Можеш ли да кажеш на шофьора да те изчака, например ако се наложи да влезеш в магазин или нещо от тоя род?

— Да, просто му казваш какво искаш и сметката отива на кредитната ти карта. Май таксуваха чакането на петнайсет минути.

— Ясно, супер. Благодаря и лека нощ.

— Лека.

Бош чакаше пред дома си, за да види дали някой не следи шофьора по пътя нагоре по склона. Според приложението Марко трябваше да пристигне след три минути.

Хари използва това време, за да влезе в търсачката на джиесема си и да въведе „Д-р Шубърт, Бевърли Хилс“. Откри пластичен хирург на име Джордж Шубърт, който имал кабинети в нещо, наречено Център за творческа козметика, на Трета улица, близо до клиниката „Сидърс-Синай“. Това всъщност се намираше в Западен Холивуд. Бош не успя да намери домашния му адрес.

Затвори търсачката и повторно позвъни на Лусия Сото с надеждата, че не си е легнала или отишла в „Истсайд Лъв“.

— Сега какво има, Хари? Искаш да си инсталираш приложението за телефонни срещи с жени ли?

— Не. Нима има и такова?

— Има апове за всичко. Казвай какво има. Трябва да си лягам. Снощи здравата окъснях.

— Да не си танцувала върху бара в „Истсайд Лъв“?

— Всъщност да. Само че без да се събличам. Какво има?

Иззад завоя блеснаха фарове. Колата на Бош пристигаше.

— Лаптопът ти вкъщи ли е?

— Какво ти трябва?

— Можеш ли да ми провериш едно име с търсещата си програма? Лекар от Бевърли Хилс.

Когато работеха заедно, Сото, като партньорката с компютърни умения, се беше абонирала за различни интернет услуги и програми за издирване на адреси във финансови, имотни и комунални архиви. Тези методи често се оказваха по-бързи и надеждни от бази данните на правоохранителните органи. Онова, за което я молеше Бош, не представляваше никакво нарушение, тъй като тя използваше личния си лаптоп и софтуер.

— Няма проблем.

Той й даде името на Шубърт и Сото обеща да му се обади веднага щом открие нещо. Хари й благодари и затвори. Приближаващата се кола най-после излезе от завоя с включени дълги светлини. Бош се почувства осветен и уязвим в заобикалящия го мрак.

Почти безшумната „Тесла“ спря пред него. Хари погледна часа на джиесема си. Марко идваше точно навреме. Като новак в „Юбер“, Бош нямаше представа дали трябва да седне отпред или отзад, но все пак отвори предната врата.

— Марко?

— Да, господине.

Силен източноевропейски акцент.

— Къде да седна?

— Отпред става.

Бош го послуша.

— Накъде? — попита мъжът. — Не сте въвели крайна точка.

— Мислех, че не е задължително. Карайте нагоре по хълма. Когато стигнем до върха при Мълхоланд, ще обърнем и ще се върнем по същия път.

— И само толкоз?

— Не, после ще отидем в Бевърли Хилс, струва ми се.

— Имате ли адрес? Ще го въвеждам в джипиеса.

— Не още. Но ще го получа преди да стигнем там.

— Както кажете.

Потеглиха нагоре по склона. Двигателят не се чуваше. Това напомни на Бош за количките в лунапарк.

— Тихо е отбеляза — той. — Така можете да се приближавате, без да ви чуват.

— Да, аз карам „Тесла“ — отвърна Марко. — Хората тук харесват електрическите коли. Холивудците. Викат ме пак. Освен това съм сърбин, от Смилян.

Бош кимна, въпреки че не разбираше връзката между Холивуд и Смилян.

— Тесла — поясни Марко. — Велик откривател от моя роден град.

— Като колата ли? Компанията негова ли е?

— Не, той е работил с Едисон. Много отдавна. Колата е кръстена на него.

— О, да. Бях забравил.

Като съдеше по собствения си скромен опит, Бош си отбеляза, че шофьорите от „Юбер“ явно са доста по-приказливи от таксиметраджиите. Освен придвижване от точка А до точка Б пътуването представляваше нещо като средство за социални контакти. Когато стигнаха до стопа на Мълхоланд, Хари каза на Марко да обърне и да се спусне по Удроу Уилсън покрай дома му.

По обратния път през квартала Бош не видя нищо подозрително. Нямаше нито странни автомобили и пешеходци, нито тлеещи фасове в мрака между къщите. Това потвърждаваше, че проследяващото устройство под джипа му е основният метод за неговото наблюдение. Щеше да го преживее — щеше да използва черокито за по-безобидни дестинации и да прибягва до „Юбер“ или автомобили под наем за места, за които не искаше да знаят онези, които го следяха. За всеки случай се обърна и погледна през задния прозорец, за да се увери, че зад тях няма други коли.

Наистина нямаше.

Сото му позвъни в момента, в който се спуснаха от хълма и завиха на юг по Кауенга Булевард към Холивуд. Беше открила домашния адрес на Шубърт — на Елевадо Авеню в равната част на Бевърли Хилс.

— Излиза един и същи адрес в три различни бази данни, затова смятам, че е актуален — каза тя.

— Отлично — каза Бош. — Благодаря.

— Радвам се, че съм ти от полза, Хари. Нещо друго?

— Ъъъ, всъщност има още нещо. Успя ли да намериш полицаите от Нравствения отдел, чиято позивна ти дадох? Ония, които може неофициално да са използвали Джеймс Алън като информатор?

— Да, аз не ти ли ги пратих? — учуди се Сото.

— Искаш да кажеш по имейла ли? Не съм проверявал. Ще го направя веднага щом…

— Един момент. Имам ги тук.

Бош зачака и чу, че бившата му партньорка прелиства страниците на бележника си. За краткото време, през което бяха работили заедно, тя беше възприела неговия навик винаги да си носи тефтерче.

— Добре — каза тя накрая. — Позивната шест-ен-петдесет и пет принадлежи на Дон Елис и Кевин Лонг. Познаваш ли ги?

Хари се замисли за миг. Имената не му говореха нищо. Бяха го преместили от Холивудския участък преди повече от десет години. Сигурно деветдесет и пет процента от служителите вече бяха други.

— Не, не ги познавам.

— Как ще провериш дали Алън им е бил информатор? Ако действително са го използвали незаконно, те няма да си признаят току-така.

— Още не знам.

Отново й благодари и й каза да си ляга. После затвори и упъти Марко на запад към Бевърли Хилс по Сънсет Булевард.

— Сигурен ли сте? По това нощно време на Сънсет е много натоварено. Според мен по Санта Моника е по-добре.

— По Санта Моника е по-добре, обаче аз предпочитам по Сънсет — заяви Бош. — Искам да видя нещо.

— Добре, вие командвате.

Марко последва инструкциите му и се оказа абсолютно прав за трафика по Сънсет Булевард. Колите едва пълзяха. Бош видя облечени в черно тълпи пред клубовете, туристически бусове на нощен лов за знаменитости, нископлатени разпоредители, размахващи фенерчета, за да примамят шофьорите в свръхскъпи паркинги, патрулки на Шерифското управление с включени буркани, за да подканят колите да не спират. Взираше се през отразяващото неона предно стъкло, ала беше потънал в дълбок размисъл и пъстрите отблясъци не проникваха в тъмните му очи.

Мислеше за Вин Скъли, коментатора на Лос Анджелис Доджърс, който коментираше мачове повече от шейсет години общо над десет хиляди мача. В Лос Анджелис нямаше по-известен или свързван с града глас. И въпреки дългата си кариера той не беше изгубил любовта си нито към бейзбола, нито към града на своя отбор. И винаги се шегуваше, когато боговете на съвпадението изписваха на таблото ред от повтарящи се двойки. „Двойките са полудели — съобщаваше той преди хвърляне. — Два бола, два страйка, двама излизат, двама влизат…“

Бош чуваше гласа на Скъли в главата си, докато размишляваше за двойките в собствената му игра. Две убийства, навярно свързани помежду си, последвани от убийство на двама братя във вътрешното помещение на бижутериен магазин. Двама вероятни убийци в бижутерията. Затръшване на две врати на уличката, където бяха подпрели трупа на Джеймс Алън на задната стена на един автосервиз. Два часовника, за които първо бяха казали, че са откраднати, а после — че не са. Две ченгета от Нравствения отдел, които бяха спрели Мики Холър за шофиране в нетрезво състояние. Две ченгета от Нравствения отдел, които можеше да са използвали Джеймс Алън като информатор. Съвпадение? Струваше му се, че Вин Скъли няма да се съгласи с това. Не беше съгласен и той.

Да, двойките бяха полудели и Бош трябваше да разнищи всичко това. Позвъни на Холър и го събуди.

— Какво се е случило? — попита адвокатът.

— Нищо — отвърна Хари. — Имам въпрос. За твоето шофиране в нетрезво състояние. Ти каза, че те спрели двама цивилни.

— Точно така. Направиха ми засада. Какъв е въпросът?

— Те от Нравствения отдел ли бяха?

— Може и да са били.

— Как се казваха?

— Не знам. Предадоха ме на патрулна двойка.

— Имената им няма ли ги в рапорта за задържането ти?

— Може и да ги има, ама още не съм го получил.

— Мамка му.

— Защо ми звъниш по това време и ме разпитваш за ония копелета?

— Не съм сигурен. Когато науча повече, ще ти се обадя пак.

— Гледай да е утре. Сега спя.

Бош затвори и започна да почуква с джиесема по брадичката си; обмисляше какво да направи, за да отговори на въпроса, който преди малко беше задал на Холър. Знаеше, че може отново да се обърне към Лусия Сото, ала също така знаеше, че търсенето на рапорта за задържането в архива ще остави дигитални отпечатъци. Нямаше право да я излага на такава опасност. Трябваше да измисли друг начин.

Минаха покрай „Нелсън Грант & Сънс“ на Сънсет Плаза. До тротоара пред бижутерийния магазин се бяха събрали бусове на различни медии. Хари видя репортери и видеооператори, които се бореха за по-предна позиция и се готвеха за репортажи на живо по новините в единайсет. Зад тях в самия магазин светеха преносими прожектори. Дванайсет часа след убийството криминалистите продължаваха да работят на местопрестъплението. На входа пазеха двама помощник-шерифи.

— Тук се е случило нещо лошо — каза Марко.

— Да — потвърди Бош. — Нещо много лошо.

Влязоха в Бевърли Хилс, завиха по Кемдън Авеню и се спуснаха към равнинната част, около два и половина квадратни километра между Сънсет и Санта Моника Булевард, един от най-богатите жилищни квартали в цяла Калифорния. Ветрецът в прохладната свежа нощ поклащаше клоните на палмите от двете страни на улиците. Колата направи още един завой и безшумно спря до тротоара на Елевадо. Джордж Шубърт живееше в голяма къща в испански стил, която обхващаше два парцела и се издигаше зад обширна морава, осветена от лампи, монтирани на палмите. Тревата беше идеално окосена и изглеждаше непокътната от свирепата калифорнийска суша. Моравите в Бевърли Хилс някак си винаги успяваха да се запазят зелени по време на воден режим.

Хари не понечи да слезе, просто седеше и наблюдаваше къщата през страничния прозорец. Накрая Марко наруши мълчанието.

— Слизате ли тук?

— Не, само гледам.

— Какво търсите?

— Нищо. Никой. Само гледам.

Няколко прозореца в къщата светеха и когато спусна прозореца, на Бош му се стори, че чува музика. Продължи да седи в колата. Като се оставеха светлината и музиката, вътре не се забелязваше никакво движение. Той си погледна часовника. 23.00. Прекалено късно, за да зададе въпросите си на Шубърт.

— Да не сте частник? — попита Марко.

Бош откъсна очи от къщата и го погледна.

— Моля?

— Нали знаете, частник — повтори мъжът. — Наблюдавате хора и разследвате?

Хари го разбра.

— Частен детектив, искате да кажете. Да, частен детектив съм.

— Частен детектив. Яко, а?

Бош сви рамене и отново завъртя глава към къщата. Сега светещите прозорци бяха по-малко. Той беше сигурен, че светлината някъде е угаснала, ала не помнеше в коя от стаите по-рано е светело.

— Е, оставаме ли тук? — пак се обади Марко.

Този път Хари не се обърна към него и продължи да наблюдава сградата.

— Нали ти плащат, когато се налага да чакаш?

— Да, плащат ми.

— Добре, тогава хайде да останем тука за малко, да видим какво се случва.

— Опасна е, нали, тая работа? Ако е опасна, трябва да ми се плати нещо отгоре.

— Не, не е опасна. Просто си седим тука и наблюдаваме една къща.

— Колко ви се плаща да наблюдавате къща?

— Всъщност николко.

— Тогава тая работа не е много добра за вас.

— Сериозно?

Бош хвана дръжката на вратата, но още се колебаеше. Не защото беше късно, а защото не му допадаше идеята да почука на вратата, без да знае какво да попита особено нов свидетел. Понякога имаш само един шанс със свидетеля и неподготвеността може да ти навреди. Затова щеше да изчака.

— Добре, Марко, вече можем да тръгваме.

— Накъде сега?

— Към летището.

— Нямате куфар.

— Просто трябва да наема кола.

— Няма нужда от кола. Аз ще ви карам.

— Не и там, където трябва да отида.