Инсценировка

23

Бош първо разгледа снимките от местопрестъплението — това трябваше да му замени присъствието на самото местопрестъпление при истинско разследване.

Напълно облеченият труп на Джеймс Алън бил открит подпрян на задната стена на автосервиз, разположен на уличка, успоредна на Санта Моника Булевард до кръстовището с Ел Сентро Авеню. Уличката приличаше на всяка друга в град, чиято инфраструктура се разпада, в щат, чиято инфраструктура се разпада. Представляваше мозайка от асфалтови кръпки и чакъл върху ронеща се подложка от стар бетон.

На снимките, показващи мястото, където бе намерен трупът, се виждаше, че тази част от уличката е добре скрита зад сервиза и задната страна на жилищен блок. Към нея гледаха само матираните прозорци на баните. Само на петнайсетина метра в посока, обратна на Ел Сентро, уличката се разширяваше в голям паркинг зад четириетажна тухлена фабрика. Бош остана с впечатлението, че убиецът е познавал уличката и е знаел, че може да остави трупа там, без да го забележат. Можеше да е знаел също, че тялото ще бъде открито на другата сутрин от паркиращите работници във фабриката.

Продължи със снимките на трупа. Жертвата беше със сиви шорти и розова риза. Нямаше обувки, но носеше от онези терлици, каквито използват жените, за да се предпазват от пришки, когато са с обувки на бос крак.

Косата му беше прихваната с мрежа за перука. Яката на ризата донякъде скриваше увитата около врата му жица, стегната толкова силно, че се впиваше в кожата му. Почти нямаше кръв, тъй като сърцето беше спряло да бие скоро след впиването на жицата във врата.

Обезкосмените крака на жертвата бяха изпънати, ръцете й лежаха в скута. Близките кадри на дланите не показваха счупени нокти и кръв. Това накара Бош да се усъмни, че Алън по някакъв начин е бил възпрепятстван да се съпротивлява, докато жицата се е стягала около шията му.

— Какво откри? — попита Сото.

Тя седеше на дясната седалка до него и досега мълчаливо чакаше. Беше изнесла бутилката си от бара и от време на време отпиваше глътка бира, докато наблюдаваше как бившият й партньор проучва следствените материали.

— Защо смяташ, че съм открил нещо?

— И преди съм те виждала да работиш с дневник на убийството — поясни Сото. — Усещам кога си се натъкнал на нещо, което не се връзва.

Бош кимна.

— Ами, по дланите му няма травми. Няма кръв, няма счупени нокти. Ако някой те души с жица, естествено е да се опиташ да я махнеш от врата си.

— И какво ти говори това?

— Че или не е бил в съзнание, когато са го удушили, или нещо, а може би някой, е държал ръцете му долу. По китките няма следи от връзване, значи…

Не довърши изречението.

— Какво? Какво означава това, че няма следи от връзване?

— Че може да са били двама.

— Двама убийци ли?

— Единият го е държал, другият го е удушил с жицата. Има и други неща.

— Карим и Стотър едва ли са обърнали внимание на всичко това. Какви други неща?

Бош сви рамене.

— Краката му. Няма обувки, но носи тия чорапки.

— Казват се терлици.

— Добре де, терлици. Не виждам охлузвания от влачене нито по краката, нито другаде по трупа.

Сото се наведе над централната конзола, за да погледне снимката отблизо.

— Ясно.

— Тялото е подпряно на стената — продължи Бош. — Сигурно е извадено от кола и е оставено там. Носили са го. Убитият не е едър. Естествено, може да го е направил и сам човек, но все пак. Сам човек да го пренесе от колата дотам?! Не знам. Това ме смущава, Лусия.

Тя отново се облегна на седалката, отпи от бирата и кимна.

Снимките бяха поставени в прозрачни джобове с по три перфорации, които позволяваха да се закрепят за трите пръстена на класьора. Бош ги прехвърляше назад-напред, за да потвърждава заключенията си. Накрая извади джиесема си и снима една — кадър на целия труп, отпуснат до покритата с графити задна стена на автосервиза.

— Не бива, Хари — възпротиви се Сото.

Бош знаеше какво има предвид. Ако в съда или където и да било другаде се появеше снимка на фотос от местопрестъплението, щеше да стане ясно, че Хари е имал достъп до дневника на убийството. Това можеше да предизвика разследване, което да я изобличи.

— Знам — отвърна той. — Просто искам да отбележа мястото на трупа спрямо стената, за да го намеря, когато правя оглед на уличката. Графитите ще ме ориентират. След като приключа там, ще унищожа снимката. Как ти звучи?

— Май става.

Бош продължи със следващата група снимки — от стая 6 в „Хейвън Хаус“. Вещите на Джеймс Алън все още бяха там. В гардероба висяха дрехи, на пода имаше няколко чифта обувки, включително на високи токчета. Две перуки, руса и тъмна, на стойки на скрина. Навсякъде бяха пръснати свещи — на скрина, на двете нощни шкафчета и на лавицата над леглото. На лавицата имаше и голям прозрачен пластмасов контейнер, наполовина пълен с презервативи. Етикетът представяше този продукт като „Рейнбоу Прайд“ и посочваше, че контейнерът съдържал триста лубрикирани кондома в шест различни цвята. Хари извади бележник и си записа подробностите, за да ги предаде по-късно на Холър. Установи, че наблюдението на Сото от разговора им предишния ден е вярно. Контейнерът приличаше на кутиите с бонбони, които си спомняше от чакалнята на лекарския кабинет и касата в бакалията.

Отново проучи снимките от мотелската стая, като този път търсеше мобилен телефон, но не видя такъв. Знаеше, че някъде трябва да е имало джиесем, тъй като по време на разговора в затвора Дей’Куан Фостър му беше казал, че е позвънил на Алън, за да си уговорят среща в нощта на убийството на Лекси Паркс.

Отвори класьора на раздел 5, съдържащ рапорта за вещите, и прочете списъците на предметите, които следователите бяха иззели от двете местопрестъпления — уличката и мотелската стая на Алън. Никъде не се споменаваше мобилен телефон.

Заключението: убиецът беше взел джиесема на жертвата, защото е съдържал запис на контакт с него.

Бош набързо прелисти дневника, за да види дали Карим и Стотър са изискали по съдебен път телефонни разпечатки. Нямаше нищо, липсваха и данни изобщо да е издавано съдебно нареждане, което го наведе на мисълта, че Алън е използвал или телефон, регистриран на чуждо име, или джиесем за еднократна употреба, за какъвто не можеха да се поискат разпечатки без самия телефон или номера му и мобилния оператор.

Записа си да поиска от Дей’Куан Фостър номера, на който е позвънил, за да се свърже с Алън. Оттам щеше да се опита да проследи телефонните контакти на жертвата.

— Съжалявам — каза той.

— Моля? — Сото повдигна вежди.

— Сигурен съм, че не си имала намерение да прекараш цялата вечер на предната седалка на колата ми.

— Няма нищо. Вътре става интересно доста по-късно. Тогава клиентите почват да танцуват и да се събличат върху бара.

— Да бе.

— Сериозно.

— Е, тогава ще побързам тука с тия неща, за да не пропуснеш шоуто.

— Може би и ти трябва да останеш, за да не го пропуснеш. Може би не е зле да поразпуснеш, Хари.

Бош я погледна, после отново се наведе над дневника. Търсеше рапорта за аутопсията.

— Струвам ти се прекалено скован, така ли?

— Е, поне с мен. Предполагам, че винаги си ме смятал за прекалено крехка за тази работа. Дълбоко в душата си сигурно си мислиш, че това е мъжка професия.

— Не, не е вярно. Дъщеря ми доста време искаше да работи същото, с каквото се занимаваш ти. С каквото се занимавах и аз. Не съм я обезкуражавал.

— Но сега иска да прави психологически профили, нали?

— Така ми се струва, обаче човек никога не може да е сигурен.

— Сигурно е получила от теб същото послание, каквото получих и аз: „Не си подходяща за това“.

— Добре де, може и да съм старомоден. Не ми допада идеята жените да виждат злото, извършено от мъже. Нещо от тоя род.

Най-после откри каквото търсеше. По време на службата си беше чел хиляди рапорти за аутопсия. Знаеше наизуст формуляра, който почти не се бе променил през последните четирийсет години. Така че бързо намери измерванията на тялото. Не го интересуваха заключенията. Искаше да види само теглото на жертвата.

— Ето — каза високо. — Алън е тежал шейсет и осем кила. Не е много, ама си мисля, че сам човек, убиецът де, влачи шейсет и осем кила. А не ги носи.

— Ще кажа на Али и Майк — отвърна Сото.

— Няма да им кажеш. Изобщо не си водила този разговор.

— О, вярно.

Хари си погледна часовника. Бяха в колата вече час. Спокойно можеше да продължи да рови в дневника на убийството още няколко пъти по толкова. Оставаше му да види дали има някакви сведения за предишното убийство, жертвата на което беше открита на същата уличка. Ала знаеше, че скоро трябва да освободи Сото. Тя вече бе направила много повече, отколкото се дължеше на бивш партньор. Особено на такъв, който вече не е ченге.

— Само набързо ще прегледам и останалите материали и ще те пусна да си ходиш — каза той.

— Няма проблем, Хари. Знаеш ли, след като ти си излезе от стаята на отдела, си помислих, че повече никога няма да ми се удаде да те видя как работиш. Това ми харесва. Уча се от теб.

— Как, просто като седиш и ме зяпаш как чета дневника на убийството ли?

— Да. Научавам какво смяташ за важно, как правиш връзки между нещата, стигаш до заключения. Спомняш ли си, ти веднъж ми каза, че всички отговори вече са в дневника на убийството. И че ние просто не ги виждаме.

Бош кимна.

— Да, спомням си.

Беше стигнал до дългия списък с арести на Джеймс Алън, който обхващаше шест листа от дневника. Прегледа ги бегло, защото за последните седем години се редуваха задържания или за проституция, или за скитничество, плюс няколко случая на притежаване на наркотици. Типична история на проститутка. Отделни арести не бяха довели до правни последици, тъй като включвали Алън в досъдебни програми за работа със секструженици и рехабилитация на наркозависими. След изчерпването на тези възможности задържанията бяха започнали да водят до присъди и затвор. Никога по-дълги срокове в щатски затвор, винаги кратки престои в окръжно затворническо общежитие. Трийсет дни тук, четирийсет и пет там — затворът се беше превърнал не толкова във възпиращо средство, колкото във въртяща се врата, тъжно ежедневие на сексуалния труженик рецидивист.

Необичаен изглеждаше само последният му арест, за скитничество с намерение за проституция. Вниманието на Бош привлече фактът, че задържането е било извършено четиринайсет месеца преди смъртта му и не е довело до повдигане на обвинение. Просто го бяха освободили.

— Чакай, чакай — измърмори Хари.

Прелисти обратно в началото на дневника и препрочете рапорта за престъпление и после първото обобщение на Карим и Стотър.

— Какво има? — попита Сото.

— Жертвата не е била арестувана повече от година — без да откъсва поглед от текста, отвърна Бош.

— И?

— Ами, той се е установил за постоянно на Санта Моника…

— И?

Хари пак отвори класьора на списъка с арестите и го извъртя към нея. После запрелиства страниците.

— В продължение на пет години го арестуват по три-четири пъти годишно и след това нищо през последните четиринайсет месеца преди да го убият. Това ме навежда на мисълта, че е имал ангел пазител.

— Какво искаш да кажеш? Че го е закрилял някой от ЛАПУ ли?

— Да, че е работил за някой. Обаче тука няма данни да е бил доносник. Нито СИ номер, нито рапорт.

Имаше си правила за работа със секретни информатори, включително в случай че информаторът бъде убит. Ала нищо в следствените материали не показваше изрично, че Джеймс Алън е бил такъв.

— Може просто да е извадил късмет и през последните четиринайсет месеца да не са го задържали — предположи Сото. — Миналата година арестите изобщо бяха по-малко. При всички тези престрелки с полицаи във Фъргъсън, Балтимор и така нататък униформените правят минималното, което се изисква от тях. Вече никой не проявява инициативност.

— Я пресметни — възрази Бош. — Тези четиринайсет месеца са много преди Балтимор, много преди Фъргъсън.

Хари поклати глава. Беше преброил в рапорта седемнайсет ареста на Алън за пет години, а после повече от година нищо.

— Според мене е работил за някой — заключи той. — Неофициално.

Правилникът на Управлението забраняваше служител да работи с доносник, без да докладва на началника си и да го регистрира в база данните на СИ. Естествено, Бош знаеше, че това се случва редовно. Информатори не се вербуваха за един ден и често се проверяваха в изпитателни ситуации. И все пак четиринайсет месеца му се струваха прекалено много време, за да се установи дали Алън ще се окаже благонадежден информатор.

Стотър и Карим бяха събрали рапортите за всичките му задържания и Бош се зачете в тях. Имената на арестувалите го полицаи не бяха включени в обобщенията, но се посочваха позивните на техните звена. Той забеляза, че позивната в три от последните пет ареста преди четиринайсетте липсващи месеца е една и съща — 6-Н-55. Шестицата означаваше Холивудския участък, Н означаваше Нравствения отдел, а 55 показваше двучленен цивилен екип. Хари записа позивната на два последователни листа в бележника си, после откъсна втория и го подаде на Сото.

— Предполагам, че тези хора са работили с него. Виж дали от служебния си компютър ще можеш да намериш имената им в холивудския Нравствен отдел. Искам да поговоря с тях.

Тя погледна листа, сгъна го и го пъхна в джоба на дънките си.

— Разбира се.

Бош затвори класьора и й го върна. Сото го прибра в червената чанта.

— Сигурна ли си, че ще можеш незабелязано да го оставиш на мястото му? — попита Хари.

— Изобщо няма да се усетят.

— Добре. Благодаря ти, Лусия. Това ще ми помогне много.

— Няма за какво. Искаш ли да влезем и да си вземем по още една бира?

Той се замисли за миг, после поклати глава.

— Не, вече набрах инерция с това дело. Благодарение на тебе. Трябва да продължа да работя.

— Добре, Хари, действай. И се пази.

— И ти.

Сото отвори вратата и слезе. Той запали, но не потегли преди да се увери, че бившата му партньорка е влязла през задния вход на бара.