Изчезналият орден

8

Малоун шофираше, а пленницата му седеше до него на предната седалка. Той бе научил името й — Лия Морз. Дядото се казвал Тери Морз и бил прекарал живота си по тези земи, предавани по наследство в рода от двеста години. Явно внучката го боготвореше, но не по-малко очевидно бе, че нямаше никакво желание да отива в затвора.

— Опитвам се да му набия в главата — каза Лия, — че всичко свърши. И че вече нищо няма значение. Но той не иска да ме чуе.

— Какво имаш предвид?

— Онези тайни работи, заради които живее дядо.

— Но ти го обичаш и затова го слушаш, нали?

— Да. От тийнейджърка живея при него. Мама и тате не бяха свестни хора. Дядо се грижи за мен. Но трябва да престанем да си играем на стражи. Днес можеше сериозно да те нарани.

— Всъщност — каза той — още ми се вие свят.

Касиопея седеше отзад, слушаше и наблюдаваше всичко. Лия ги поведе на изток по един двулентов път, докато излязоха от националния парк и поеха през фермерските райони на Арканзас. Земята на дядо й се простираше северно от един малък град, леко встрани от шосето, и до нея се стигаше по черен път. Малоун шофираше внимателно, докато дълбоките коловози се опитваха да изтръгнат волана от ръцете му.

Къщата беше едноетажна, с тесни прозорци, покрита веранда и висок тухлен комин. От всички страни я заобикаляха широколистни дървета. Наоколо щъкаха кокошки; за момент се мярна и дебелият розов задник на прасе, което бързо се шмугна между ниските стопански постройки с ламаринени покриви, проблясващи на залязващото слънце.

Той спря до дървената ограда, очертаваща двора на къщата, и слезе от колата. Топлият вечерен въздух беше изпълнен с тежка миризма на оборски тор. Някакъв по-възрастен мъж излезе с накуцване от къщата. Беше облечен с избеляла синя риза, гащеризон, с тежки ботуши на краката и широкопола шапка, която сякаш се беше сраснала със скалпа му. В ръцете си държеше едноцевна ловна пушка.

— Не, дядо! — извика Лия. — Свали я!

Тери Морз не помръдна.

Малоун посегна към пистолета си.

— Веднага! — изкрещя Лия.

Цевта на пушката се наведе надолу.

— Тези хора са федерални агенти — каза Лия. — Този път вече прекали.

Малоун огледа одобрително просто обзаведената стая. Библиотека от светло дърво, пълна с томове на „Хари Потър“ и „Страховити истории“, заемаше една цяла стена. Около масата бяха наредени шест дървени стола, по стените висяха семейни снимки в черни рамки. Всичко беше чисто и подредено. Единствено лютивата миризма на никотин и преливащите от фасове пепелници разваляха впечатлението.

Малоун им бе показал значката си от отряд „Магелан“, като специално бе пояснил, че работи за Министерството на правосъдието. Освен това с облекчение бе забелязал раницата, телефона и беретата си върху масата. Дори и слънчевите му очила бяха там, до буркана със златни монети.

— Ще ми кажеш ли какво е това? — обърна се той към Морз, като посочи с пръст златото.

— Няма нищо за казване. Това е заровено съкровище и ти го откри.

— А какво е „страж“? — попита Касиопея.

— Това пък откъде го знаете?

— Аз им казах — обади се Лия. — Трябва да престанем, дядо! Няма смисъл повече да се занимаваме с тези неща!

— Ти пък откъде знаеш какво има смисъл и какво няма? — сопна се Морз.

— Знам достатъчно. Ти ме научи, нали?

Морз скръсти ръце на гърдите си и се размърда нервно на стола, който изскърца под тежестта му. Сигурно наближаваше седемдесет, но беше нисък и жилав, с плоско лице и тъмен цвят на кожата като Лия. Бели косми стърчаха от всяка пора в скалпа, ушите, брадата, шията и веждите му.

— Знам — прошепна дрезгаво мъжът. — Отдавна го знам. Но това е животът ми. Освен това ми харесва да съм страж.

— И си вършиш добре работата — каза Малоун. — Цицината на главата ми го доказва.

— Исках просто да се махнеш от там.

— Никъде няма да ходим, докато не ни разкажеш какво става тук.

Капачката на стъкления буркан беше свалена. Морз го грабна и изсипа зацапаните с пръст монети върху масата. Малоун се смяташе донякъде за любител нумизмат. Сега пред себе си виждаше петдоларови златни монети от 1861 г., 20-доларови от 1854-та и 10-доларови от 1845-а. Най-ранната монета беше от 1825 г., най-новата от 1865-а. Бяха общо около петдесет, за които със сигурност един колекционер би дал цяло състояние.

— Тези пари разбойническа плячка ли са?

Вместо отговор последва тишина.

— Едва ли искаш да ти задам повторно въпроса — каза Малоун. — Защото това ще стане в офиса на ФБР в Литъл Рок, когато вече срещу теб ще са повдигнати обвинения.

— Златото е на Конфедерацията.

При тези думи Котън усети студени тръпки по гръбнака си. Самият той беше родом от Джорджия, южняк до мозъка на костите си. Баща му беше служил във военноморския флот и той бе прекарал детството си от база на база и от мисия на мисия, макар че родителите му държаха да знае откъде е дошъл. След като баща му почина, двамата с майка му се прибраха в Джорджия, където Малоун живя до осемнайсетгодишна възраст, след което завърши колеж, после постъпи във флота и накрая записа право. Когато влезе в отряд „Магелан“, Стефани Нел беше избрала за негово седалище Атланта. И така, Малоун остана в града до предсрочното си пенсиониране, след което се разведе, продаде всичко и се премести да живее в Дания, където отвори книжарница. През целия си живот бе слушал истории как повечето хора в Джорджия били яростни поддръжници на Конфедерацията, сражавали се срещу Севера, докато накрая изгубили всичко. Родът му по майчина линия бе извадил късмет да запази земите си.

В Централна и Южна Джорджия се носеха легенди за изгубеното злато на бунтовниците. Вицепрезидентът на Конфедерацията Александър Стивънс бе живял в Крофърдвил, недалече от земите на майчиния му род. Бягайки след войната, Джеферсън Дейвис бе кръстосвал тези места, за да не попадне в плен. Дори за хазната на Конфедерацията се говореше, че била минала оттам. Всяка от тези исторически връзки бе изплувала в съзнанието му, откакто директорът на „Смитсониън“ му се бе обадил с молба за помощ.

Той погледна към Касиопея, която с не по-малко внимание очакваше разказа на другия мъж. Но тънките устни на Морз бяха стиснати в упорита черта.

— Кажи им, дядо — обади се Лия. — Или аз ще го направя.

— Момичета — каза той, клатейки глава. — Нищо общо с момчетата. Аз нямах търпение да наследя поста от баща си. Както се полага на един син. Но момичетата… Те са много по-умни, отколкото ние бяхме.

— Дядо е рицар — каза Лия. — Покажи им!

Морз нави ръкава на ризата си и отдолу се подаде избледняла татуировка.

— Кръст в кръг — промърмори Малоун.

— Знаеш ли за това? — попита Морз.

Колко време беше минало, откакто за последен път бе виждал този символ? Двайсет години? Поне толкова. Мозъкът му превключи на бързи обороти, както преди време в Музея на американската история във Вашингтон, където се бе ровил в архивите от 1909 г. Часовникът с бронзово махало на стената удари за половин час.

— Знаеш за какво говори, нали? — попита Касиопея.

— Знам всичко за Рицарите на Златния кръг.