Изчезналият орден

61

Малоун и Рик Стам изкачиха стъпалата към верандата на къщата на Франк Брекинридж. Вечерният здрач бе преминал в мрак, часът наближаваше осем. Предната врата беше все така отворена, но вътре не се виждаше светлина. Котън почука по касата и надникна през мрежата. Предишния път се бе наложило да направи няколко опита, преди старецът да реагира.

Малоун почука отново. Пак нищо.

— Господин Брекинридж — провикна се той. — Тук е капитан Адамс. Бях при вас преди време.

Отново никакъв отговор. Той бутна вратата.

— Това разумно ли е? — попита Стам.

— В моята професия е необходимост.

Двамата влязоха вътре. Беше тихо като в гробница.

— Я да претърсим набързо къщата, да видим дали той е още тук — каза Малоун.

Не откриха нищо освен един подреден дом.

— Може да е отскочил до съседите — предположи Стам.

Нещо не беше наред. Малоун все още имаше усещането, че старецът го беше изиграл. А сега заварваше празна къща с широко отворена предна и задна врата? Нима собственикът бе отпрашил нанякъде? И наистина ли тук живееше човек с деменция?

Той започна да оглежда по-внимателно нещата, които бе пропуснал при предишното си идване. Протрит килим, очукано бюро, охлузено канапе, продънени фотьойли. Пестелива украса. Тук-там по някоя порцеланова фигурка. Лампи. Вази. Огледало. Нищо не се набиваше в очи. Освен може би пълно отсъствие на съвременни технологии. Ако не се броеше големият телевизор с плосък екран. Литографии в рамки на фона на поизбелелите тапети. Не много и всичките на историческа тема. Батални сцени. Пожълтели от времето.

Той ги огледа внимателно. Едната беше от Фредериксбърг, 1862-ра. Най-неравната битка, завършила с победа за Юга при два пъти по-големи загуби за Севера. На друга се виждаше Битката при Чикамауга, с която през 1863-та било спряно настъплението на федералистите в Тенеси. Имаше и една морска сцена, изобразяваща отблъскването на новите „железни“ кораби на Севера в първата битка при Чарлстън Харбър. И още една, показваща края на „Хаузатоник“, ударен фатално от „Хънли“, първата подводница, потопила боен кораб. Ако преди стаите в къщата се бяха сторили стерилни на Малоун, сега те бяха изпълнени с доказателства за голямата страст на Брекинридж.

— Котън.

Застанал в средата на трапезарията, Стам сочеше с пръст нещо в рамка на стената. Малоун пристъпи нататък.

— Той получи това в деня на пенсионирането си.

Грамотата, на която с релефни букви беше отпечатано името ИНСТИТУТ СМИТСОНИЪН, изказваше благодарност на Брекинридж за трийсет и шестте му години вярна служба и беше подписана от Робърт Адамс, секретаря на „Смитсониън“, и от Уилям Ренкуист, тогавашния председател на Върховния съд и директор на института. Датата беше 6 октомври 1992 г. В рамката бяха втъкнати и две цветни снимки. На едната Брекинридж се ръкуваше с Ренкуист, а отстрани бе застанала някаква жена, която Малоун допусна, че е госпожа Брекинридж. Другата беше семейна снимка пред статуята на Джоузеф Хенри, която се издигаше пред Замъка Брекинридж, същата жена и момче на десетина години.

— Забелязваш ли нещо? — попита той Стам.

— Кожата на шията на момчето е с различен цвят.

— Родилно петно.

Малоун знаеше какво трябва да направи.

— Иди отпред да пазиш и извикай, ако дойде някой. Трябва да претърся тук.

Той вече бе забелязал липсата на семейни фотографии. Обикновено едно жилище би трябвало да е пълно с предмети със сантиментална стойност. Затова си каза, че трябва да провери дали няма скрити такива. На горния етаж откри кашон с фотографии, нахвърляни безразборно вътре. Повечето бяха на Брекинридж и съпругата му, но имаше няколко, на които се виждаше малко момче, постепенно израстващо в юноша и накрая в млад мъж. На шията му ясно се виждаше моравото петно. Друг кашон беше пълен с албуми със снимки. Прелисти ги набързо, търсейки нещо със сина. После забеляза трите училищни годишника. Грабна последния, от 1999-а, в който синът би трябвало да е на около осемнайсет, ако се съдеше по възрастта му на снимките от „Смитсониън“ на долния етаж. Там видя Грант Брекинридж. С къса коса, петно на шията и същото лице — макар и по-младо, — което бе видял в Залата с вкаменелостите.

Той откъсна страницата и слезе долу.

— Синът е убиецът — каза Малоун на Стам, като му показа какво бе открил. — И бащата изобщо не е луд.

По лицето на Стам се изписа безпокойство.

Малоун обиколи с поглед всекидневната; всичките му сетива бяха нащрек. Същото бюро, което бе видял преди, сега беше отворено, а преградите му зееха празни. В единия ъгъл на стаята имаше старомоден радиошкаф. Той го бе забелязал още при първата си визита. От дъното на дървения сандък се виеше кабел без щепсел. Нямаше вид на ценен предмет. Защо ли Брекинридж го пазеше? Той пристъпи до него, приклекна и дръпна вратичката. Беше заключена. Опита се да насили ключалката, но забеляза, че беше подсилена със стоманено резе. Странно.

Мобилният му телефон избръмча. Мислено се помоли да е Касиопея. Нямаше вест от нея, а двата му опита да й позвъни бяха останали без отговор. Но на дисплея се изписа името на Дани Даниълс.

— Донеси ми един нож от кухнята — каза той на Стам и чукна дисплея, за да отговори.

— Твоят убиец си е сменил прическата — каза Даниълс.

Малоун изслуша описанието на новия му външен вид.

— Знаем кой е — каза в отговор той, като предаде на бившия президент какво бе научил току-що.

— Нека му дадем да се разбере на тоя негодник!

— Работя по въпроса. Ще ви държа в течение.

Стам се върна с кухненски нож. Малоун започна да удря ключалката на радиошкафа; разхвърчаха се трески от сухото дърво и след малко тя падна и вратичката увисна на пантите си. Вътре имаше купчина стари плочи с изпокъсани обложки, които едва ли оправдаваха стоманеното резе. Той ги измъкна и тогава забеляза, че вътрешните и външните размери на шкафа не съвпадат. Полицата по средата не потъваше толкова дълбоко навътре, колкото можеше да се очаква. Той почука с кокалчетата си по задната стена, после прекара върховете на пръстите си по ръба, докато не напипа металната пластинка. Натисна я.

— Наблюдателен си — каза Стам.

— Толкова много хора са се опитвали да ме убият през годините…

Задната стена се освободи с щракване, разкривайки тайника. Вътре имаше книга. Стам се пресегна и я извади, крепейки я върху разтворените си длани, сякаш беше от стъкло. Малоун разбираше вълнението му. Томчето изглеждаше в отлично състояние, синята му кожена подвързия беше като нова, ръбовете на страниците блестяха от позлата.

— Отвори го — каза той.

Стам внимателно отгърна предната корица и отдолу се показа титулна страница, красиво изписана на ръка със старинен калиграфски почерк:

— Това е дневникът на Адамс — каза Стам.

При мисълта, че неговият съименник и предтеча бе създал тази книга, Малоун усети как по гръбнака му преминаха тръпки.

— Нашите архиви сочат, че би трябвало да е върнат на семейството ти през петдесет и втора година. Но сега знаем какво всъщност се е случило. Брекинридж го е откраднал.

— Когато бях тук, той ми каза, че го е скрил, но аз не обърнах внимание на думите му. Казах си, че човекът бълнува. Какво има в този дневник, че е толкова важно?

— Честно, не знам.

— Но Уестън би могъл да знае, нали?

Стам не отговори. Той посочи с пръст последните три думи на страницата.

— Слуга на вярата. Това е точен цитат от Конския камък. А обърна ли внимание на корицата?

Релефно отпечатани върху кожената подвързия бяха цифрите 4 и 8. Той обърна книгата. Отзад, горе и долу вляво се виждаха буквите N и P.

— Тези цифри и букви са от Вещерския камък.

— Това едва ли е съвпадение — каза Стам.

— Нали? Ние отдавна преминахме етапа на съвпаденията. Всичко, което се случва около нас, следва някакъв замисъл.

— И как ще постъпим сега?

— Никак. Поне за момента. Първо трябва да проникнем в онази гробница.