Изчезналият орден

44

Дани слезе от таксито. Началничката на кабинета му бе открила Лушъс Ванс на обяд в „Уилърд“, недалече от Белия дом. Той познаваше хотела — собствениците му се гордееха, че всеки президент от Франклин Пиърс насам поне веднъж е отсядал или организирал събитие в него. Самият Дани не беше изключение.

Славата на „Уилърд“ беше напълно заслужена. Беше място, където се случваха много неща; във фоайетата му се разминаваха посланици, политици и знаменитости. Дикенс и Хоторн бяха сред редовните му посетители. Линкълн и Кулидж дори бяха живели известно време в него. Ако можеше да се вярва на легендите, лично Юлисис Грант обичал да седи в елегантния лоби бар на чаша уиски с пура в ръка. Към него се приближавали хора да му искат услуги — практика, от която вероятно възникнал терминът „лобиране“.

Дани влезе през парадния вход и се озова в пищно фоайе с мраморни колони, мозайки и кристални полилеи. Той все казваше, че „Уилърд“ му прилича повече на музей, отколкото на хотел, защото излъчва някакво особено усещане за непреходност. Определено беше един от най-изисканите хотели в страната. Вече просто не ги строяха такива.

По знаменития коридор с два реда палми, известен като Алеята на пауните, той стигна до зала „Уилърд“. Най-добрият ресторант във Вашингтон? Без съмнение. Харесваше му как масите бяха разположени на значително разстояние една от друга, давайки на клиентите усещане за свобода и лично пространство. Като президент, той бе присъствал на няколко дипломатически приема тук.

Двукрилата врата на ресторанта беше отворена и отстрани стояха на пост двама агенти от Тайните служби, както и можеше да се очаква в присъствието на председателя на Камарата на представителите. Той бе запомнил лицата им от погребението на Алекс и от онази вечер в дома на Даян. Отвътре се чуваха приглушени разговори и дискретен звън на сребро върху фин порцелан. По подредбата на масите Дани предположи, че има частно парти в тесен кръг. Сервитьори се суетяха наоколо. Той преброи дванайсет участници.

Ванс седеше на една от масите и разговаряше с група конгресмени; Дани ги познаваше всичките. Той огледа и останалите присъстващи и констатира, че помни почти всички по физиономия. За негов късмет, помнеше добре човешки лица. Той понечи да влезе, но един от агентите го спря.

— Това е частно парти, господин президент.

Дани го изгледа намръщено.

— Поне си запомнил кой съм.

— Да, сър. И ми е неудобно, меко казано.

— Искам да се видя с председателя.

— Имаме инструкции да не допускаме никого вътре. Както казах, частно парти.

Дани винаги се бе дразнил от склонността на Тайните служби да възприемат всичко буквално.

— Ти се шегуваш, нали? Или може би искаш да се скараме? Уверявам те, ще загубиш.

В продължение на осем години Дани бе принуден да изпълнява стриктно указанията на охраната си, да се съобразява с вбесяващи правила и процедури. Отначало се опитваше да хитрува, после се отказа и изпълняваше всичко, което му се каже. Но от това не следваше, че го прави с удоволствие. Така че този път той нямаше никакво намерение да се подчини. Даде на агента време да обмисли сериозността на ситуацията и да вземе вярното решение. Което човекът направи. Като се дръпна крачка встрани.

— Умен ход.

Дани влезе в ресторанта и тръгна право към Лушъс Ванс. Забеляза, че всички присъстващи моментално го бяха познали и му хвърляха същите погледи, с които бе свикнал в Белия дом. Ето го президента. Така го бяха изгледали и няколко души във фоайето на хотела, включително портиерът, но той просто му се бе усмихнал и бе продължил пътя си.

Ванс го видя и прекъсна разговора, като се надигна от стола си.

— Най-новият сенатор от Тенеси. Е, какво те води насам?

И той му протегна ръка, за да се здрависат, но Дани не я пое. При други обстоятелства може би щеше да се ръкува с врага си, за да приспи бдителността му. Но случаят беше различен. Той бе дошъл тук, за да запали огън и да изкара змиите от шубраците. А не да си мери думите. Ванс беше очевидно раздразнен, че това се случваше в присъствието на колегите му.

— Трябва да говорим — каза Дани.

— Виждаш, че съм ангажиран.

Нормална реакция. Дани го бе поставил в неудобно положение и Ванс, както можеше да се очаква, се съпротивляваше. Той насочи вниманието си към останалите, които може би нямаше да се държат толкова нагло с бивш президент и настоящ сенатор.

— Момчета, имате ли нещо против, ако ви го отнема за няколко минути?

Последва мълчание. Той протегна ръка в помирителен жест.

— Виждаш ли, нямат нищо против.

Това го забавляваше. Както едно време, когато нанасяше първия удар право в лицето на врага. Очи в очи. Нищо общо с подлите засади в гръб, които си устройваха в този град. Той бе готов да се обзаложи, че любопитството на Ванс да научи какво бе намислил ще го спре да отхвърли поканата му. И се оказа прав. Председателят кимна и посочи с ръка към вратата.

— Да излезем навън.

Минаха през вратата и свиха вляво по коридора. Охраната понечи да ги последва.

— По-добре е да не чуват какво имам да ти кажа — прошепна Дани, докато вървяха.

— Аз пък искам да чуят.

Дани вдигна рамене.

— Твоя воля. Да не кажеш после, че не съм те предупредил.

Ванс се спря и го изгледа, сякаш се опитваше да прочете мислите му. Но след един цял съзнателен живот, прекаран в безмилостни политически битки, Дани бе придобил лице на картоиграч. Ванс се обърна към агентите от охраната.

— Чакайте пред ресторанта. Ние ще бъдем в края на коридора, ще ме виждате.

Агентите кимнаха и се оттеглиха. Ванс се извърна с лице към него.

— Е, и?

— Няма да се получи.

— Не разбирам.

— Това, което си намислил. Няма да стане.

Дани блъфираше, и то на едро. Онази вечер на верандата Даян бе казала на Ванс, че от този момент нататък ще пазят благоприличие. Особено сега, когато разни неща започнаха да се случват.

— Нямам дори най-малка представа за какво говориш.

— Да промениш историята е силен афродизиак.

Точните думи на Ванс от верандата. Бе решил да използва негов цитат, защото това беше най-бързият начин да подпали шубраците. Така и стана.

— Не можеш да ме спреш — прошепна Ванс.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Не можа като президент, а още по-малко можеш сега, като сенатор.

Ето, това е живот! Отново на седлото, с поводите в ръце, влязъл в поредна решителна битка с огромен залог — какво по-хубаво от това! Дани беше създаден за такива битки, жадуваше ги с цялото си същество. Определено беше роден за бури.

— Как се чувстваше, когато собствената ти партия ти обърна гръб за президентската номинация? — попита той Ванс.

— Има много пътища към властта. Да си президент е само един от тях.

Това беше намек. Готвеше се нещо, което засягаше Белия дом.

— Народът те отхвърли.

Ванс се изсмя.

— Народът няма представа какво иска. Просто иска.

— Говориш като истински опортюнист.

— Благодарен съм ти за предупреждението все пак — каза Ванс. — Вече знам кого да наблюдавам внимателно.

— Би трябвало да се запиташ: защо ми е да те предупреждавам? Защо да не запазя за себе си онова, което знам, докато не дойде време да нанеса удара? Повярвай ми, отговорите и на двата въпроса ще ти харесат много.

— Затова ли помоли твоя приятел в губернаторската резиденция да те назначи?

— По тази и други причини. Моли се на Господ да не се окаже, че имаш нещо общо със смъртта на Алекс Шъруд. Губернаторът на Тенеси беше и негов приятел.

Многозначителният му тон накара Ванс да се стресне и замисли. Но не последва реакция. Което само по себе си значеше нещо. С крайчеца на окото си Дани забеляза, че двамата агенти ги наблюдават внимателно. Ванс също го бе забелязал.

— Да заплашваш председателя на Камарата на представителите е опасно нещо.

— Да заплашваш държавата, приятелю, е още по-опасно.

— Нямам нищо общо със смъртта на Шъруд. Която, доколкото разбирам, е резултат от нещастен случай. Но тази държава има нужда от промяна. Моментът е дошъл. И аз смятам да го използвам.

— Един конгресмен от малък избирателен окръг насред нищото? И се изживяваш като спасител на нацията?

— Нещо такова.

Дани вече го бе притиснал, доколкото изобщо бе възможно. Но реши да му нанесе един последен удар в слънчевия сплит.

— Почти всеки може да устои на несгодите, но искаш ли да изпиташ характера на някого, дай му власт.

Думите на Линкълн, които Даян му бе цитирала преди онази прощална целувка. Една мисъл сигурно бе преминала като електрически ток през мозъка на Ванс. Откъде изобщо Дани знаеше това?

— Е, приятен обяд, господин председател.

Дани се обърна и си тръгна. Нямаше нужда да поглежда назад. Шубраците вече горяха. И змиите скоро щяха да изпълзят.