Изчезналият орден

27

Стефани погледна часовника си. Минаваше полунощ. Двамата с Рик бяха отишли с неговата кола до жилищния блок в един комплекс, северно от града, където бе живял Мартин Томас. Качиха се на втория етаж и се спряха пред вратата на апартамент 2F.

— Мартин живееше сам тук — каза Рик. — Беше разведен, с три деца. — Той поклати глава. — Което може би обяснява алчността му. Все още не мога да повярвам какво се случи.

Стефани му съчувстваше. Тя неведнъж бе изпращала хората си на явна опасност, като повечето пъти те се бяха завръщали невредими. Имаше обаче и изключения и всяко от тях още смущаваше съня й нощем.

В музея бяха намерили две парченца тел. През годините Стефани бе усвоила някои умения, едно от които беше разбиването на ключалки. Беше изкарала курс в Куонтико, където нейните агенти се обучаваха заедно със служители от разузнаването. Тя хвана с една ръка топката на бравата, а с другата вкара вътре импровизираните шперцове. Отне й малко повече време, отколкото бе очаквала, но накрая бравата поддаде.

Тя отвори вратата. Рик напипа електрическия ключ и го щракна. Още нещо, което бе научила от опит: ако изобщо е възможно, не влизай в непозната стая, без да запалиш осветлението. Само идиоти се лутаха в тъмното. Апартаментът на Томас беше образец на ред и чистота. След кратък оглед установиха, че се състои от всекидневна, кухня, две малки спални и две бани. Повече от достатъчно за сам мъж. Онова, което търсеха, сякаш ги очакваше във всекидневната, която беше претъпкана с книги, разпилени навсякъде, и с обемисти тъмнозелени папки, поизбелели от годините и пристегнати с канап. Върху сгъваема маса беше поставен лаптоп.

— Тези папки са от нашия архив — каза Рик. — Виждам печата ни върху тях.

— Това ли са липсващите документи?

— Така изглежда. Дай ми една минута.

Двамата запрелистваха папките. Някои от документите бяха пожълтели от времето, докато други бяха чисто нови копия. Един бърз преглед установи, че са теренни записки, отчети, кореспонденция, изрезки от вестници, гъсто изписани машинописни листа със смачкани от четене краища.

— Това са материалите от хиляда деветстотин и девета. Определено трябва да си ги приберем — каза той.

— Но Томас ги е взел с ваше разрешение.

— Да. Това беше най-добрият начин да открием какво е намислила госпожа Шъруд. Мартин знаеше как да ги опази.

Книгите бяха на тема Гражданската война и носеха печата на библиотеката към Музея на американската история. Имаше и три пътеводителя на Арканзас със стикери за намалена цена от „Барне енд Ноубъл“.

— Сигурно ги е купил за пътуването си до там — каза Рик, като ги вдигна в ръка.

В другия край на стаята върху конзолна масичка бяха подредени фотографии в рамки на Томас с три деца на различна възраст — най-голямото вече юноша. Скоро и трите щяха да научат, че са останали без баща. Тя си спомни каква болка бе изживял синът й, когато бяха научили за самоубийството на нейния съпруг. Не би го пожелала и на най-върлия си враг.

— Не можем дълго да пазим смъртта му в тайна — каза Стефани. — Не би било честно към близките му, а колкото повече протакаме, толкова повече въпроси ще възникнат.

— Ще им кажем, че Мартин работи по някаква специална задача или нещо такова. После, като минат ден-два, ще съобщим истината. Да се надяваме, че дотогава ще сме разкрили убиеца. Виждам, че имаш проблеми с председателя на Върховния съд. Но той има свои причини и съм сигурен, че са валидни. Да си дадем двайсет и четири часа, какво ще кажеш?

— Надявам се, помниш, че си уредник на Замъка, а не Джеймс Бонд.

— В последно време няколко пъти си го припомням.

Стефани забеляза карти на Западен Арканзас и югозападните Съединени щати заедно с една изрязана статия, пъхнати в найлонов джоб. Статията беше от „Лос Анджелис Хералд Икзаминър“ с дата 1 юни 1973 г. Заглавието с големи букви гласеше:

Стефани вдигна глава от четивото си.

— Това истина ли е?

— Абсолютно. Лейн е този, през когото историята е изтекла в медиите. Всичко описано с участието на Дийн, Холдърман и Бейли се е случило в действителност.

— Това има пряко отношение към случващото се тук.

— Определено.

Стефани дочете статията докрай.

Тя потърси в паметта си допълнителни факти по случая.

Наистина, Рузвелт бе забранил притежаването на злато от частни лица. Конгресът приел Закон за златния резерв през 1934 г. Всичко това се бе променило обаче през 74-та, когато Конгресът отново разрешил на частни лица да притежават злато. Което било месеци след написването на статията, която държеше в ръцете си.

— Да открие човек злато преди седемдесет и четвърта би било глупаво — каза тя. — Нищо не би могъл да направи с него в рамките на закона. Но откакто Джералд Форд отново разреши на хората да притежават злато, въпросът стои другояче.

Нейният приятел не каза нищо, но Стефани виждаше безсилния гняв в очите му. Двамата не се познаваха от вчера.

— Рик, все някога ще трябва да ми се довериш и да проговориш.

— Знаеш ли какво? Да съберем всичко това и да се върнем в Замъка. Там можем да разговаряме на спокойствие. Има още някои материали, които трябва да видиш.

Май завесата на тайнственост беше на път да се вдигне.

— Подай ми няколко папки — каза тя — и ще ги пренесем на части до колата.

Седнал в колата си, Грант наблюдаваше жилището на Мартин Томас. След като бе решил как трябва да постъпи, той се бе върнал в апартамента си, бе взел колата и бе дошъл право тук едновременно с жената от Замъка и Рик Стам. Двамата бяха прекарали вече двайсет минути в апартамента. Положението заплашваше да излезе извън контрол. Трябваше да предприеме нещо.

Той изчака и след няколко минути жената от Министерството на правосъдието се появи на вратата, понесла куп папки. Материали, които определено му трябваха. Той познаваше Рик Стам — човекът заемаше същата длъжност, както и баща му едно време. Никога не го бе срещал лично, но редовно се консултираше с книгата му „Замъка“. Какво правеше Стам тук с тази жена?

Той усети лека паника, както навремето, когато беше дете и майка му го хващаше да върши нещо нередно. Мразеше това чувство на безпомощност. Оставаше и въпросът дали неговата връзка с Даян беше публично известна, защото Даян беше свързана с Мартин Томас. Това тепърва щеше да се види, но нещо му казваше, че Томас бе успял да запази всичко в тайна. Може би хората в „Смитсониън“ бяха следили Томас?

Жената пое по една от бетонните пътеки, водещи към колата, с която бе дошла до тук. Той бе паркирал малко по-нататък сред лабиринта от сгради, на едно от местата за живеещи в комплекса. Нямаше как да заподозрат присъствието му. Грант бръкна под сакото си и напипа дръжката на пистолета.

Трябваше да се действа. Също както с Томас.

Стефани чу звук от запалване на двигател. Странно, в този късен час. Шофьорът даде газ и тя видя малък седан. Колата тръгна право към нея, предното дясно стъкло беше свалено. Виждаше се само един силует — на шофьора, и тя различи протегнатата му дясна ръка, в която държеше пистолет. Беше на петнайсет метра.

Тя пусна папките и посегна към своя пистолет. Колата вече беше на пет метра. Дясната й ръка стисна дръжката на оръжието. Три метра.

Стефани извади беретата, но не успя да стреля. Колата се изравни с нея. През отворения прозорец излетяха два куршума и се забиха в гръдния й кош. Колата продължи пътя си, завивайки към изхода. Тя се опита да прочете регистрационния номер, но очите й отказваха да се фокусират. Светът наоколо потъна в мъгла. От двете огнестрелни рани бликаше кръв. Тя посегна надолу с лявата си ръка, за да спре изтичането. Тялото й се люшна на една страна, мускулите на краката й се отпуснаха. Стефани се строполи на земята.

Червените стопове на колата присветнаха гневно в далечината, преди да се скрият зад ъгъла. Шумът от двигателя се отдалечи и затихна.

Тя се бореше да остане в съзнание. Ужасен мрак я обгръщаше отвсякъде. Накрая я погълна изцяло.