Изчезналият орден

25

Стефани слушаше внимателно онова, което й казваше Уестън. Темата определено беше интригуваща.

— През хиляда осемстотин четирийсет и шеста президентът Джеймс Полк решил, че най-бързият начин да увеличи територията е чрез война с Мексико. Повод не било толкова трудно да се намери — Мексико си просело боя още откакто загубило Тексас преди петнайсетина години. И така, Полк провокирал конфликт и след две години сражения разгромил Мексико. Мирният договор от Гуадалупе Идалго придал към Съединените щати територии, които впоследствие щели да се нарекат Аризона, Ню Мексико, Юта, Невада и Калифорния. „Смитсониън“ изпратил екип учени в новоприсъединения Югозапад да го картографират и извършат геологически проучвания; това била една от първите американски научни експедиции. По онова време Джеферсън Дейвис бил министър на войната в кабинета на Франклин Пиърс. Към него тайно се обърнала новосформирана група, наречена Рицарите на Златния кръг.

— Томас ги спомена.

— Той би трябвало да ги знае, защото ги е проучвал. Орденът се интересувал конкретно от Мексико и Карибите, като искал да ги включи в някаква нова южняшка империя. Рицарите са целели политическа реформа чрез присъединяването на нови щати, с които да променят съотношението на силите в Конгреса. Говорело се за Конституционен конвент, който да гарантира правата на Юга. Джеферсън Дейвис бил заинтригуван от идеята. От ордена смятали, че експедицията на „Смитсониън“ ще им даде отлична възможност тихомълком да огледат новоприсъединените територии, които възнамерявали да превърнат в робовладелски щати.

— Доста амбициозно звучи.

— Така е. Като сенатор Джеферсън Дейвис изпълнявал и ролята на регент на „Смитсониън“. Тогава се сближил с нашия секретар Джоузеф Хенри. През петдесет и четвърта използвал тази връзка, за да уреди включването в експедицията на един допълнителен член. Този човек проучил целия югозападен регион и записал всичко в дневник, който накрая предал на Дейвис. Казвал се Ангъс Адамс и също работел в „Смитсониън“. Седем години след това Адамс се записал в армията на Конфедерацията, като станал знаменит шпионин. Макар че бил по-известен с псевдонима си. — Уестън помълча и добави: — Котън.

— Роднина на Малоун, така ли?

— Прапрадядо.

— А вие откъде знаете всичко това?

— Аз проучих родословното дърво на Малоун — обади се Рик Стам, който се бе върнал, докато Уестън държеше лекцията си.

— А какво е станало с онзи дневник?

— Първоначално Ангъс Адамс го предоставил на Замъка заедно с един ключ. Това било в деня на пожара през шейсет и пета.

— Същият, който бе откраднат тази вечер?

— Именно. Но при пожара изчезват и двата предмета. Ключът бил намерен случайно на тавана на Замъка през петдесетте години на миналия век. Докато дневникът липсва.

— Толкова по въпроса, че „Смитсониън“ все гледал да е неутрален и над политиката.

— Сега спазваме това — каза Уестън. — Но преди сто и шейсет години не е било така. Гражданската война е била време на изпитания за всички. Дори в отделни семейства лоялностите били разделени, та какво остава в правителствата или между тези стени…

— А къде точно е Котън? — попита Стефани.

— В Арканзас — отвърна Уестън. — Проверява нещо.

— Допускам, че ще ми обясните какво и защо.

— Абсолютно! Но засега нека се съсредоточим върху Даян Шъруд, защото нейният интерес към темата привлече вниманието ни. Нещо, което не знаете: между шейсетте и деветдесетте баща й Дейвис Лейн е бил директор на Музея на американската история. И бил натрупал значителен изследователски материал за Рицарите на Златния кръг. Господин Малоун прекара няколко дни тук, за да се запознае с него в нашия секретен архив. Записки от експедицията до Арканзас през хиляда деветстотин и девета и тази в Югозападните територии през хиляда осемстотин петдесет и четвърта.

— Имате ли представа защо дъщерята на Лейн проявява такъв интерес към това?

— Честно казано, не знаем.

— Допускам, че има някакво съкровище. Както го нарече Томас, изгубеното злато на Конфедерацията.

— Има такова и нашата институция от доста време се опитва да сложи ръка на него.

Стефани погледна към Рик.

— Има ли връзка между нашия убиец и госпожа Шъруд?

— Ако има, само Мартин би могъл да знае, а той нищо не е споменавал пред нас.

— Би трябвало да има връзка — обади се Уестън. — Но нека действаме внимателно. Тя е вдовица на член на управителния съвет. Както казвате, Томас може да се е опитвал да сключи сделка. Но не бива да забравяме, че тя го е потърсила, за да проникне в нашите архиви.

— А защо е засекретена тази информация? Та това отдавна е история.

— Последното нещо, което бихме желали, е институцията да се превърне в свърталище на иманяри.

— Да не говорим, първо, за скандала, ако се разчуе, и, второ, че държите да запазите съкровището за себе си.

— Госпожице Нел, за мен е важно да разберете в каква ситуация се намираме. Издръжката на „Смитсониън“ е над милиард годишно, а всичко тук се ползва безплатно от посетителите. Никога не сме събирали входна такса и никога няма да събираме. Хората си мислят, че федералното правителство ни плаща сметките. Това не е вярно. Конгресът покрива около седемдесет процента от разходите. Останалите трябва да ги набавим ние, а това са няколкостотин милиона долара годишно само за да излезем на нула. Тези пари идват от дарители, разпръснати по целия свят. Ако паричният поток бъде прекъснат, институцията е обречена. Да, бихме желали да се доберем до тези средства. И, не, не можем да си позволим скандал.

— Да видим каква е актуалната ситуация — каза Стефани. — Първо, през Гражданската война „Смитсониън“ е играл с двата края срещу средата. Второ, имате член на консултативен съвет, който може би е съучастник в убийство. После ваш библиотекар е бил убит, след като сте го изложили на опасност само за да запазите в тайна някакво съкровище на Конфедерацията.

— Винаги ли сте толкова несговорчива с хора, които искат помощта ви? — попита Уестън.

— Само с онези, които укриват информация от мен, както вие сега. Поне ми разкажете за откраднатия ключ.

Уестън кимна на Рик, който каза:

— Никой няма представа какво отключва. Някога всички ключалки в Замъка са се отваряли с подобни старинни ключове. Все още имаме една-две такива, но ключът не пасва на тях. Както пише и на табелката в шкафа, нашият секретар Рипли решил да го включи в церемонията. Дълго време ключът се намирал в кабинета на текущия секретар. Но това прекъснало преди трийсетина години, когато го изложили във витрината. Сега се ползва само при встъпването в длъжност на новоназначения секретар, като му се дава копие.

— Колко копия има?

— Три са у бивши секретари, едно у сегашния, а имам още четири в сейфа, които ще се ползват тепърва.

— И всичките еднакви?

— Аз лично съм ги правил.

— Кажи ми тогава защо онзи мъж е искал оригинала? Той пое огромен риск, като дойде тук да го вземе.

— За жалост, ето нещо, което очакваме вие да изясните.

— Господин председател, независимо какво ви е казал министърът, това е проблем от компетентността на правоохранителните органи, не на разузнавателна агенция. Извършено е убийство. Би трябвало да сезирате полицията и ФБР и да им окажете пълно съдействие.

— От правна гледна точка Замъка се намира във Федералния окръг. Местната полиция има юрисдикция само ако ние им я отстъпим. А ФБР идва само ако ги повикаме. Предпочитам да не намесвам нито едните, нито другите. Трябва да пазим това да не се разчуе… поне още малко време.

Стефани можеше да му откаже помощ, но това би предизвикало поредна вражда с новите й шефове. Сегашният министър беше президентски пудел, така че тя отсега знаеше кой ще загуби битката. А не можеше да води войни на всички фронтове, затова предпочете да стисне зъби и да приеме.

— Какво точно искате от мен?

— Да проведете щателно разследване. Да помогнете на Рик да намери отговори на въпросите си. И най-важното — да откриете убиеца на Мартин Томас.

— Сигурно си давате сметка, че има други хора, по-подходящи от мен да се справят с тази задача. И един от тях е Котън.

— Знам — отвърна Уестън. — Ще включим и него, когато се върне от Арканзас. Засега можете ли да задвижите нещата?

— Имате ли някакви идеи? — попита тя.

— За начало претърсете апартамента на Томас — каза Уестън. — От архива липсват неща, които не са в кабинета му. Искаме да ни се върнат.

— А откъде да знам какви са тези неща?

— Аз ще дойда с теб — намеси се Рик.

— А как да вляза в апартамента?

— Допускам, че можете да разбивате ключалки.

— Имам известни умения в тази насока.

Рик се усмихна.

— След като всичко приключеше тук тази вечер, двамата с теб бездруго щяхме да вземем Мартин с нас и да отидем да хвърлим едно око.

— Значи наистина си подозирал, че той те лъже?

— Не и преди да го видя с онзи мъж в библиотеката. Което беше още една причина да те повикам.

— Е, добре. Да видим дали има нещо там.