Изчезналият орден - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Стив Бери (13) #15

13

Тенеси

20:00 ч.

Дани седеше на кожено кресло, заобиколен от любимите си вещи; вдясно от него имаше запален лампион, а на коленете му лежеше разтвореният кожен бележник. Вече бе изчел внимателно всяка страница. Беше в спалнята на втория етаж; вратата беше затворена. Губернаторът си бе легнал. Бяха вечеряли заедно — пица от местен ресторант. Последните четири месеца при него не бяха идвали много посетители. Само Алекс и една литературна агентка, която му досаждаше да започва мемоарите си. Явно написването на книга беше нещо като задължителен ритуал за всеки бивш президент. Историята на живота му изглеждаше търсена стока, след като вече трима издатели му бяха предложили седемцифрени суми за ръкописа. Сякаш вече умираше и беше време да си напише отчета, преди да хлопне капакът на ковчега. Не му трябваха пари и определено не желаеше да си припомня всяка подробност от живота си.

Прочитането на бележника обаче бе изострило любопитството му. Алекс определено бе намислил нещо.

Погледът на Дани обходи още веднъж изписаните на ръка страници, спирайки се на някой абзац, докато мозъкът му запаметяваше цели изречения.

Сенатът на САЩ заседавал тайно през периода 1789–1795 г. Не се провеждали публични заседания. Институцията представлявала нещо като черна дупка — попаднеш ли в нея, свършено е с кариерата ти. За разлика от Сената Камарата на представителите провеждала сесиите си публично и задавала дневния ред на Конгреса. Всичко се вършело там, докато Сенатът бил едва ли не забравен. Хенри Клей описва атмосферата в Сената като „тържествена неподвижност“.

1806. Арън Бър в качеството си на вицепрезидент убедил Сената, че правилото, позволяващо на членовете да гласуват край на дебата, било излишно. Колегите му се съгласили и от този момент нататък сенаторите получили правото да произнасят неограничени монолози, без да бъдат прекъсвани от другите членове. Те изобщо не можели да си представят в какъв капан са попаднали.

1820-те. Нещата започнали да се променят. Докато Камарата на представителите стигнала до 181 членове, Сенатът запазил стария си състав от 48 души. Членовете на Камарата се избирали от народа, а сенаторите — от законодателните събрания. Всеки от двата органа имал свои вътрешни правилници. В Камарата имало ограничение на времето за изказвания и на общата продължителност на дебата. Това обаче не се отнасяло до Сената. Там дебатите всъщност били насърчавани. Нямало лимит колко можело да трае изказването на един сенатор.

1830-те. Сенаторите от Юга открили, че правилниците им позволявали да не отстъпват думата. В съчетание с невъзможността за прекратяване на дебата по инициатива на сенатор и с липсата на каквото и да било ограничение върху продължителността на изказването те си дали сметка, че на практика думата можела да е вечно тяхна. Така се родила практиката на процедурния обструкционизъм. Уебстър, Калхун, Клей и други използвали тази процедурна хватка, за да блокират работата на Сената и да убиват законопроекти.

Бележките бяха групирани под общо заглавие „Аргументи «против»“, сякаш авторът се бе готвил да произнася реч или да пише статия. Дани познаваше почерка на Алекс и веднага забеляза, че дневникът не е дело на приятеля му. Голяма част от написаното бяха коментари за неизвестни процедурни правила на Сената — все неща, от които едва ли някой се интересуваше. Процедурните правила определяха кога и как се приемат законите. По-интелигентните законодатели ги изучаваха в подробности, защото така получаваха тактически предимства. През трите си мандата като сенатор Дани бе овладял всички нюанси на правилника — документ от 1500 страници.

От 1789 г. като сенатори бяха служили над 2000 души. Те се разделяха, най-общо казано, на две категории — работни коне и циркови коне. Едните вършеха работата, другите си приписваха заслугите за свършеното или посочваха виновните за несвършеното. В последно време обаче това разделение ставаше все по-отчетливо, защото цирковите коне буквално бяха окупирали Сената.

През последните четири месеца всички телевизии и печатни издания се занимаваха само с отказите на Сената да утвърди назначените от президента Фокс членове на кабинета. Сенатор след сенатор се изреждаха да блокират гласуванията в пленарна зала. С въвеждането на т.нар. „гилотина“ стана възможно с 60 гласа да се преодолява процедурна обструкция; но да накараш три пети от Сената да се договорят за каквото и да било беше невъзможна задача. Особено когато ставаше дума за прекратяване на дебат. Всичко беше въпрос на взаимна любезност. Ако на даден сенатор му хрумнеше да прави обструкции, останалите му разрешаваха, защото не се знаеше при други обстоятелства кой би се оказал на негово място.

Дани се зачете нататък.

Член 1, алинея 5, точка 2 от Конституцията предвижда Камарата на представителите и Сенатът да определят собствените си процедурни правила. Върховният съд е постановил, че всеки нов Конгрес е длъжен да приема процедурен правилник на две години. Процедурният правилник на Сената обаче остава в сила, докато не бъде изменен. През 1892 г., произнасяйки се по делото „Съединените щати срещу Балин“, Върховният съд постановил, че следва да е налице логическа връзка между установеното правило и търсения резултат. Това е твърде широко формулирано и отворено за тълкуване, в смисъл че Конгресът има неограничени правомощия да определя процедурните си правила. Тези правомощия са вечни, абсолютни и неоспорими от друг орган.

Дани вдигна глава от дневника.

Какво, за бога…?

Тейсли му бе казала, че източникът на тези бележки бил братът на Даян, Кенет Лейн. Страниците приличаха на нещо като резюме към научно изследване на тема „Процедурни правилници на Сената и Камарата на представителите“ и съдържаха препратки и цитати от различни съдебни решения и становища. Други части от текста бяха за член V от Конституцията, определящ средствата за изменянето й. Какво ли бе намислил Лейн? И защо Алекс не бил на себе си, по думите на Тейсли, след като прочел това?

Последните няколко страници бяха особено интригуващи:

Джеферсън Дейвис и Александър Стивънс се ненавиждали. Макар да били съответно президент и вицепрезидент на Конфедерацията, техните философии значително се различавали. Дейвис обичал войната. Стивънс имал слабост към конституционните промени. Стивънс останал верен на родната Джорджия и я подкрепил, когато се отделила от Съюза. Но докато отначало Дейвис смятал законовите промени за невъзможни, към април 1865 г. той вече виждал в тях единствената възможност да постигне целите си, понеже войната била загубена.

Стивънс бил член на Камарата на представителите от 1843 до 1859 г. Докато Сенатът увеличавал властта и влиянието си, процедурната обструкция достигнала своя разцвет. Към 50-те години на XIX в. Конгресът вече трябвало да умилостиви всеки член на Сената, тъй като един бил достатъчен, за да провали всичко. Отвратен, Стивънс измислил начин да бъдат отнети част от правомощията на Сената, но идеята му така и не набрала достатъчно скорост, за да бъде реализирана. Войната попречила на това. Впоследствие Стивънс отново бил избран за конгресмен и служил от 1873 до 1882 г. Дотогава Сенатът вече се утвърдил като водещата от двете камари на Конгреса. Всякакви изменения били изключени.

Дани не знаеше какво да мисли. Едва три четвърти от страниците на бележника бяха изписани. На последната страница пишеше:

Рицари на Златния кръг

Беше му смътно познато от истории, които бе слушал навремето.

След това още едно изречение:

За мен един народ с монарх е като човек, който си е взел лъв за куче пазач. Ако му извади зъбите, от лъва няма никаква полза. Ако му ги остави, лъвът го изяжда.

Отдолу имаше бележка, че това е цитат от Джеймс Смитсън — човека, завещал парите, с които впоследствие бе построен институтът „Смитсониън“. Но вниманието му привлече една дума, написана най-отдолу на страницата:

Именно.

И трите последни пасажа бяха написани с друго мастило и с различен почерк. Дани го позна — беше на Алекс. Сякаш искаше да каже нещо. Обзе го лошо предчувствие. А за съжаление, на дъската бе останал само един възможен ход.

Даян.

Разбира се, тя сигурно щеше да му е бясна за това, което бе направил, но щеше да се примири. Това беше едно от предимствата да си бивш президент. Хората ти прощават много неща. Спомни си нещо, което бе чул да казва негов стар политически противник.

Наблюдавай, запомняй, сравнявай, чети, разговаряй, слушай, задавай въпроси.

Дани вече бе изпълнил първите шест. Време беше за въпроси.

Той поседя още малко в креслото. Тишината притискаше тъпанчетата му, осезаема като взривна вълна. Дъждът потропваше по прозореца. Дани погледна нататък — завесите не бяха спуснати. Полийн мразеше да се намира вечер в осветена стая без завеси. Но той нямаше нищо против. Как ли би реагирала Даян на факта, че съпругът й може би е бил влюбен в друга? Че е смятал да се разведе с нея? Той щеше да запази тези подробности за себе си колкото бе възможно по-дълго. Макар през годините да не бе изпитвал симпатии към Даян, нямаше нужда нарочно да й причинява болка.

Дани се изправи с бележника в ръка, намери ключовете от колата си и слезе по стълбите на долния етаж. Охранителите на губернатора бяха заели позиция на верандата пред входната врата.

— След малко се връщам — каза им той.

— Ужасно късно е. Искате ли придружител? — попита единият от мъжете.

— Не. Ще се оправя.