Изчезналият орден

82

Дани се питаше защо Стефани се колебае да предприеме нещо. Положението му беше рисковано, а той не бе свикнал да се чувства безпомощен. Дулото на пистолета се притискаше в главата му. И тогава видя отговора зад гърба на Даян. Топката на бравата бавно се завърташе. Даян не подозираше какво става, но той виждаше ясно всичко, включително лицето на агента на отряда, който надничаше отвън.

— Май вече не си такъв храбрец, а? — каза Даян, като побутна главата му назад с дулото.

Ако и този път му се разминеше, щеше да е на косъм.

Стефани срещна погледа на агента си и леко повдигна дистанционното нагоре, за да му даде знак какво смята да направи. Даян Шъруд нямаше представа, че някой е проникнал в стаята. Освен това никой не можеше да каже как ще постъпи, а опряният в главата на Дани пистолет им напомняше да бъдат предпазливи.

Тя му изпрати указанията си с поглед. С финес. Не с груба сила. Агентът кимна, разбрал посланието. Елементът на изненада беше на негова страна.

Тя натисна бутона на осветлението.

Даян не можеше да повярва на късмета си. Току-що бе принудила Дани Даниълс да коленичи пред нея. Време беше да му тегли куршума. А дали да убие и жената после? Защо не? И тогава светлината угасна.

Стефани чу изстрел и отново натисна бутона. Лампите в стаята светнаха. Тя не знаеше какво да очаква; последно беше видяла пистолета, опрян в главата на Дани. Но на килима лежеше Даян Шъруд с кървяща рана в гръдния кош.

Дани се пресегна, провери за пулс и поклати глава.

— Много демони се гонеха в главата й.

Той се изправи на крака.

— Стаята да се отцепи — нареди Стефани на агента. — И повикай полиция.

Мъжът кимна и се оттегли, като затвори вратата след себе си.

— Не бих казал, че ми е жал за нея — каза Дани. — Тя уби мой приятел и си получи заслуженото.

Стефани нямаше какво да възрази.

— Трябва да се погрижа за Тейсли. Редно е да уведомим полицията. Може да се нуждае от помощ.

— Имаш и друг проблем за решаване — напомни му тя, влизайки в ролята си на глава на разузнавателна агенция.

Той погледна часовника си.

— Наближава девет. Права си. Трябва да се справя и с Лушъс Ванс.

Касиопея бягаше между дърветата надолу по склона. Докато минаваше покрай каменното корито, зад гърба й се разнесе изстрел, но покрай нея не изсвири куршум. Възможностите й за действие бяха ограничени. Имаше само малка преднина пред тримата мъже, които бе оставила до църквата. Воят на самолетния мотор бе престанал и тя се запита дали Проктър не го е свалил. За жалост, сега не беше моментът да се тревожи и за него. Главната й грижа бе да се махне по-далече от тук.

В далечината тя видя въжения мост, който щеше да я отведе обратно при колите, но те нямаше да й бъдат от голяма полза, докато ръцете й бяха вързани. Пък и на моста щеше да бъде лесна мишена за Проктър.

Запенената река долу обаче…

Това като че ли беше единственият й шанс. Тя бе забелязала на идване, че реката изглежда плитка, а течението й — достатъчно бързо, за да я отнесе надалече, извън обхвата на Проктър и пушката. Можеше да плува с крака, като се придържа максимално близо до брега, за да не се удави. Рисковано, наистина. Но за предпочитане пред сегашната й ситуация.

Тя се приближи до брега на реката и погледна надолу. До водата на десетина метра под нея се спускаше стръмен каменист склон, обрасъл с бурени и шубраци, които осигуряваха известно прикритие, но правеха пътя надолу по-коварен.

Тя се обърна и видя Проктър, който в този момент се подаде иззад дърветата. Той също я видя и вдигна пушката. Нямаше избор. Тя скочи и се затъркаля надолу. Покрай нея рикошираха куршуми като плоски камъчета, хвърлени по повърхността на езеро. Устата, носът и очите й се напълниха с прахоляк; закашля се. Тя се блъсна в един издаден камък. Светът около нея се преобръщаше, небето се въртеше над главата й. Реката бучеше само на метри по-надолу, но до там се издигаха още обли камъни, образувайки малък каньон между шубраците. Проктър всеки момент щеше да я настигне.

Тя се изправи на крака, заспуска се надолу по склона и се хвърли към най-близкото укритие. Устата и гърлото й бяха пълни с прах и тя започна да плюе, за да не се задави. За момента скалите я закриваха от куршумите на Проктър. Тя продължи да се спуска надолу към реката.

Отново се посипаха куршуми. Тя спря. Лицето й беше покрито с пот. И тогава чу звука. Ниско, гърлено ръмжене. Повдигна глава и видя източника. Една пума.

Дани си тръгна от стаята на Стефани с пристигането на полицията и ФБР. Трябваше да уведомят Бюрото, защото в инцидента бе замесен сенатор. Не че той имаше нещо против да е отново център на внимание. А и смъртта на Даян му бе дошла тъкмо навреме. Бе сигнализирал за стрелбата в сградата на Алекс, но от полицията вече знаеха. Малко по-късно му се обадиха, за да му съобщят, че Тейсли Форсбърг е била намерена мъртва. Новината разби сърцето му. Колкото и да бе държал да я държи настрана, тя сама се бе намесила. Самообладанието, резултат от десетилетия служба на изборни длъжности, сега му бе нужно повече от всякога.

Придържай се към плана. И си върши работата.

Комисията за правилниците към Камарата на представителите трябваше да се събере на заседание в десет. Разполагаше с четирийсет и пет минути дотогава. Той знаеше от личен опит, че политиците са като пингвини, които влизат в морето. Цялото ято се събира на ръба на ледения блок, но никой не смее да скочи пръв. Накрая един се престрашава и всички тръгват след него. Ако един се поколебае да го направи, всички спират и процесът започва отначало. Ванс ги бе завел до ръба и бе скочил. Сега останалите трябваше да решат дали да го последват или не. Ванс ги бе накарал да повярват, че са в безопасност. Но Дани се готвеше да промени това.

Той намери тихо място, извади телефона и набра номер. Беше на председателя на Камарата, който началничката на кабинета му бе осигурила малко след посещението му в „Уилърд“. В ухото си чу сигнал за звънене. Веднъж. Втори път. После гласът на Ванс.

— Кой се обажда?

— Дани Даниълс.

— Май не бива да се учудвам, че отново успя да ме откриеш. Какво според теб имаме още да си кажем?

— Даян Шъруд е мъртва.

Тишина. Накрая Ванс каза:

— Слушам те.

Касиопея замръзна на място.

Голямата котка тежеше поне петдесет килограма и си беше направила леговище на три метра над главата й върху един огромен камък. На лицето й бе изписано надменно безразличие, едва ли не самодоволна усмивка; внушителните й лапи бяха лениво изпружени напред като на домашно коте. Касиопея си заповяда да не мърда, като дори забави дишането си. Тя знаеше, че дивите котки ловуват нощем и тази едва ли щеше да е тук точно сега, сред шума и изстрелите, ако коремът й беше пълен. Най-вероятно беше заела позиция в очакване нещо вкусно да дойде рано сутрин да пийне вода от реката. Освен това й бяха казвали, че движещата се плячка предизвиква любопитство. А неподвижната повелява предпазливост. Затова, видиш ли голяма котка, не бягай. Никога.

Тя преглътна, опитваше се да не движи дори лицевите си мускули. Сърцето й биеше в ушите. Някъде горе, отвъд скалите, се чуваше шум от приближаващи се стъпки. Проктър идваше към нея. Пумата помръдна с уши не за да прогони някое насекомо, колкото като знак, че и тя бе чула шума. Касиопея се питаше дали сега, когато пумата е изцяло нащрек, миризмата на собствения й страх ще отклони вниманието й от приближаващата се нова възможност. Или животното щеше да се задоволи с нещо по-лесно? Озовало се по чудо точно под носа му?