Изчезналият орден

9

Миризмата на пушек събуди Дани Даниълс от дълбокия сън. Тъмната спалня беше пълна с лютив дим. Дани се задави и изкашля въглерода от дробовете си. Разтърси Полийн, за да я събуди, и отметна завивките. Вече напълно в съзнание, си даде сметка, че се бе случило най-лошото.

Къщата гореше. Той чуваше боботенето на огъня и пукането на старата дървена конструкция. Спалнята им беше на втория етаж, както и тази на деветгодишната им дъщеря.

— О, господи! — възкликна Полийн. — Мери…

— Мери! — извика Дани през отворената врата. Мери!

На втория етаж бушуваше огнена стихия; стълбището беше в оранжеви пламъци. Като че ли цялата им къща без тяхната спалня вече се беше предала на огъня.

— Мери! — извика той. — Отговори ми, Мери!

Полийн вече беше до него.

— Отивам да я измъкна — проплака тя.

Дани я сграбчи за ръката.

— Изключено. Няма да стигнеш до там. Подът е изгорял.

— Няма да стоя тук безпомощно.

Нито пък той, само че трябваше първо да напрегне мозъка си.

— Мери! — изпищя Полийн. — Отговори!

Съпругата му беше почти в истерия. Димът се стелеше на кълба. Дани се втурна към прозореца и го отвори. Часовникът на нощното шкафче показваше 3:15. Не се чуваха сирени. Фермата му се намираше на пет километра от центъра на града, върху наследствени земи, а най-близкият му съсед беше на близо километър.

Той вдиша с пълни гърди чист въздух от прозореца.

— По дяволите, Дани! — прошепна задавено Полийн. — Направи нещо!

И той взе решение. Пристъпи назад в стаята, грабна жена си и я задърпа към прозореца. Височината беше около четири метра и половина, а покрай стената на къщата имаше храсти. Нямаше друг начин да избягат от горящата спалня. Това беше единственият им път към спасението, а той знаеше, че тя няма да тръгне доброволно.

— Поеми въздух — каза той.

Полийн послуша съвета му. Наведе се навън, за да прочисти дробовете си. Той я сграбчи за краката и я избута навън, като я завъртя на една страна, за да падне по хълбок в храстите. Можеше да си счупи някоя кост, но поне нямаше да изгори жива. И без това с нищо не можеше да му помогне. Трябваше да се оправя сам.

Той видя, че храстите са смекчили падането и тя се е изправила на крака.

— Бягай по-далече от къщата!

После той изтича обратно до вратата на спалнята.

— Тате! Помогни ми!

Гласът на Мери.

— Тук съм, миличка! — извика той към бушуващите пламъци. — В твоята стая ли си?

— Тате, какво става? Всичко гори, не мога да дишам!

Дани трябваше да стигне до нея, но нямаше откъде. Коридорът на втория етаж беше изгорял, между спалнята и детската стая зееше пропаст, широка петнайсет метра. Нямаше време да скача през прозореца, да търси стълба и да се изкачва до стаята на Мери. След броени минути от спалнята, където се намираше, нямаше да остане нищо. Димът и горещината бяха нетърпими, очите му пареха, задушаваше се.

Момиченцето трябваше да скочи само.

— Мери!

Той изтича до прозореца и погледна надолу. Полийн не се виждаше. Дани се измъкна навън и увисна надолу, хванат с ръце за перваза. Пусна се и падна на краката си в гъстите храсти. После затича към предната страна на къщата. Там видя потвърждението на най-лошите си страхове. Целият втори етаж гореше, включително стаята на дъщеря му. Пламъците бяха обхванали вече външните стени и изцяло унищожили покрива.

Полийн стоеше, вперила поглед нагоре, и стискаше едната си ръка в другата.

— Отиде си! — изплака тя. — Детето ми го няма вече!

Дани затвори очи, за да прогони ужасния спомен, който не му даваше покой вече години.

Причината за пожара? Пурата му, оставена върху ръба на бюрото. Навремето, като градски съветник в Меривил, той си падаше по добрия тютюн. Полийн го бе молила да се откаже от пурите. В онези години димните детектори бяха още рядкост. И въпреки това в официалния доклад от инцидента пожарът бе описан като неумишлен, но предотвратим.

Застанал до входната врата на къщата си, Дани се опита да се успокои. Връщането му в дъжда от дома на семейство Шъруд бе минало без произшествия. Живееше сам. Полийн не бе стъпила тук след клетвата на новия президент. Сега бе започнала нов живот в Нашвил. Идеята бе всеки от двама им да се върне в родното си място и да отвори нова страница. Точно това се опитваше да направи и той.

Сега отвори вратата и влезе. Не си губеше времето с ключалки. Полза — никаква. Ако някой искаше да проникне в дома му, щеше да го направи. А освен това да оправя и разбита врата? Не, благодаря.

Земята наоколо си беше същата, но къщата беше различна. Още навремето той бе съборил останките от предишната и бе построил нова. Животът обаче го бе отвел първо в губернаторската резиденция, после в Белия дом. През цялото време се бе опитвал да забрави, после да си прости, но не бе успял да стори нито едното, нито другото. В крайна сметка чувството за вина му бе струвало брака, защото съпругата му никога не бе забравила или простила. Слава богу, и двамата най-после бяха сключили мир. Той искаше Полийн да е щастлива. Бог му беше свидетел, че жената го заслужаваше.

А той заслужаваше ли го?

Дани сложи бележника на масата, после свали подгизналия си шлифер и го постави на закачалката в антрето. Никой не му бе обърнал внимание, докато си тръгваше. Може би в един момент Даян щеше да забележи, че коженото томче е изчезнало, но дали щеше да го заподозре?

Срещата с нея му бе подействала тягостно. Очевидно Даян бе поръчала апартаментът на Алекс да бъде претърсен и конкретни неща да бъдат прибрани. Защо? Означаваше ли това, че тя е научила и за Тейсли? Трудно бе да се каже. А от какво ли се бе обезпокоил Алекс? Нещо чудовищно. Което се отнасяло до Сената и някакви радикални промени.

Трудна задача. Мнозина се бяха опитвали, но не бяха успели.

Ако се държим като овце, вълците ще ни изядат.

Хубаво го бе казал Бен Франклин. Но Джеймс Мадисън също имаше какво да добави.

Ако хората бяха ангели, нямаше да има нужда от държавно управление.

Всички мразеха Конгреса. Но какво може да се очаква от 535 души, опитващи се да свършат някаква работа? Какво бе казал по въпроса Марк Твен? Камилата е кон, минал през комисия. Твърде много егоизъм, твърде много користни цели и твърде малко компромис. Невероятното беше, че първата власт в държавата винаги бе успявала да си стъпи на краката и да постига целта си тъкмо когато Америка най-много се нуждае от това. Две световни войни. Голяма депресия. Безброй рецесии. Социални осигуровки. Справедливи условия на труд. Граждански права. Здравеопазване. Каквото ви дойде на ум. Конгресът се бе занимавал с всичко. А хората забравяха това.

Дани грабна бележника и седна на един от люлеещите столове в предния салон. В дома на майка му имаше салон, също и в този на баба му, затова и той бе обзавел такъв, макар че рядко го ползваше. Полийн смяташе салона за излишно пилеене на жилищна площ, но реши да му угоди. Докато живееха в Белия дом, те не бяха идвали често в тази къща, тъй като от Тайните служби настояваха в нея да се направят твърде много изменения с оглед на сигурността. Но Дани винаги си бе казвал, че веднъж приключи ли мандатът му, това ще бъде неговият дом, затова искаше да го запази в непокътнат вид.

Той седеше и гледаше бележника с кръста в кръг на корицата. Това е слънчев кръст, бе му казала Даян. Древен символ, носи късмет. Само преди седмица Алекс бе дошъл тук — беше последната им среща. Дани се зарадва да види своя стар приятел, но разговаряха много малко за политика и повече за планински излети и ходене на риба. Нито веднъж Алекс не спомена, че смята да се пенсионира. Нито дума за нещо чудовищно. Нито пък, разбира се, за семейни раздори. А и Дани не бе доловил нищо подозрително в държанието му. Или може би нарочно се бе опитвал да го заблуди? Но с Алекс бяха приятели. Бяха си споделяли много, макар и явно не всичко. И все пак кой бе той, че да го съди? Дани никога не бе споменавал чувствата си към Стефани Нел, макар да бе казал на Алекс, че бракът му с Полийн е приключил.

Той трябваше да разбере дали страховете на Тейсли бяха оправдани. Невероятно беше, че Алекс бе поддържал шестгодишна връзка с жена, а никой не бе подозирал каквото и да било. Но нима при него и Стефани не беше абсолютно същото?

Дъждът потропваше по стъклата на прозорците. Отвън спряха коли. Дани погледна през стъклото на външната врата и видя губернатора на Тенеси. Човекът бе използвал идването си по тези места, за да се срещне с местни бизнес лидери, и още преди няколко дни му бе звъннал, за да си изпроси нощувка в една от излишните му спални. Ноксвил беше на трийсетина километра от тук и старият му приятел можеше лесно да се прибере в резиденцията си, но Дани беше благодарен, че ще има компания.

Той дръпна чекмеджето на масичката до люлеещия стол и пъхна вътре бележника. Нямаше нужда да прави губернатора свой съучастник. След това стана от стола и се провикна:

— Влизай!