Изчезналият орден

47

Грант излезе от бръснарницата. Той мразеше да се подстригва в модерните салони. Предпочиташе добрия стар бръснарски стол. За негов късмет, все още се намираха такива тук-там, включително този на север от центъра на града, в който обичаше да идва. Вътре се предлагаха дори бръснене и лъскане на обувки. Току-що се бе разделил с кафявите си къдрици и от косата му бе останал само набол русоляв мъх. Освен това бе решил да вземе и друга предпазна мярка и на връщане се отби в „Уолгрийнс“ за фон дьо тен.

Като дете родилното му петно беше безформено и тъмно. Стигаше от тила чак до лявата му челюст. Не представляваше заплаха за здравето, освен ако не се порежеше, защото щеше да му е трудно да спре кръвотечението. В гимназията му се бяха присмивали, но не много. Веднъж майка му бе решила да сложи край на подигравките и го бе намазала с фон дьо тен, който бе скрил петното, но му бе навлякъл допълнителен тормоз в училище. И така, той се бе примирил, а всеки дръзнал да му посочи проблема рискуваше да получи юмрук в зъбите. От това бяха произтекли няколко сбивания, докато в крайна сметка училищните хулигани го бяха оставили на мира.

Но точно сега малко фон дьо тен щеше да му свърши добра работа. Макар в музея да бе действал внимателно, това петно на тила му едва ли бе останало незабелязано. То си беше перфектен отличителен знак за всеки, който би тръгнал да го търси. Както и доскорошната му коса. Но нея вече я нямаше, а петното беше скрито под слоя фон дьо тен. Като цяло, преобразяването му беше пълно.

Даян го бе изслушала с разширени очи, докато й разправяше онова, което според него бе нужно да знае, като през цялото време се питаше дали постъпва правилно, споделяйки изобщо с нея. Бе очаквал в отговор гняв, обвинения, дори шок. Но тя бе приела разказа му с мълчание, прераснало в одобрение. Той се съмняваше дали брат й би бил толкова великодушен. Впоследствие бе научил, че Кенет върши онова, което му кажеше сестра му.

Новината, че Ванс пристъпва към изпълнение на плана си за внасяне на промени в Конгреса, беше вълнуваща. На него му харесваше да бъде част от тази интрига. Определено беше по-добре от работата в кантора. Слава богу, златните монети, които бе успял да вземе от онзи тайник в Кентъки, все още му стигаха да си плаща сметките. Той бе продал по-голямата част на един колекционер срещу добри пари. Но нямаше търпение да открие същинската златна жила. Трезора.

Като дете, баща му го бе засипвал с истории за ония времена. Може би се бе надявал така да се сближат или един ден синът му да тръгне по неговите стъпки. Но щом стана ясно, че младия Грант не го влече учението, потокът от информация пресъхна и баща му не криеше своето разочарование. Всичките му мечти, че синът на свой ред ще започне работа в „Смитсониън“, се изпариха. Вместо това той потърси призванието си другаде и се случи на правилното място в правилния момент, за да срещне Даян. Късметът му беше проработил. А сега планираше да вземе съдбата си в свои ръце.

Беше се отървал от Мартин Томас и онази жена от Министерството на правосъдието. Открил бе Вещерския камък и Камъка от Пътеката. Вече разполагаха със снимки на Конския камък, каквито изобилстваха в архивите на „Смитсониън“. Оставаха още два камъка.

За жалост, и в двата случая му беше нужна помощта на баща му, за да ги открие. Решил бе да не се бори повече с деменцията на стареца, а да се възползва от нея. Беше открил интернет сайт, който продаваше униформи на Конфедерацията за възстановки на исторически сцени. Сайтът въртеше сериозен бизнес и за него не бе проблем да намери достатъчно автентични офицерски дрехи. Той се надяваше с малко измама и полуистини да пробие мъглата в главата на баща си. Ако това не помогнеше, винаги можеше да му хвърли един хубав бой, за да се добере до желаната информация.

Грант взе такси до дома, грабна униформата и тръгна към колата си. Щеше да се преоблече в жилището на баща си. Целта му беше да открие Камъка сърце. С формата си той трябваше да приляга точно в сърцевидната вдлъбнатина на Камъка от Пътеката, а от едната му страна да има издълбана важна информация. Баща му находчиво бе скрил Камъка от Пътеката в макета на коралов риф, изложен в Природонаучния музей.

„Трябваше да попреча на оня глупав янки Дейвис Лейн да сложи ръка на него. Длъжни сме да пазим всичко, което ни е ценно. Северняците не ги е грижа за тези неща.“

Трябва да са били забележителна гледка — двама уредници, вкопчени в бой на живот и смърт.

Но петият, Камъкът Алфа, оставаше загадка. За него той не знаеше почти нищо и трябваше по някакъв начин да склони баща си да му разкаже. Камъкът се споменаваше бегло тук-там, но без подробности. А беше ключът към загадката.

Грант измъкна от джоба си ключовете от колата, подхвърли ги нагоре и победоносно ги улови във въздуха. Този ден определено му вървеше. Той се качи в колата и тръгна към жилището на баща си. С новата си прическа приличаше повече на военен, макар и не непременно от времето на Гражданската война. Тогава всички бяха носили косите си дълги и сплъстени. Надяваше се замъгленият мозък на баща му да не се вторачва в такива незначителни подробности. Търсенето определено отиваше към края си. Време беше за последните късчета от мозайката.