Изчезналият орден

31

Тенеси

5:40 ч.

Дани беше застанал до прозореца в спалнята си. Зазоряваше се, бледо сияние осветяваше планинските била на изток; събитията от предишната нощ му изглеждаха далечни и някак нереални, като в сън.

Губернаторът си бе тръгнал, бързаше за работна закуска с бизнесмени. Двамата се бяха договорили назначението на Дани в Сената да бъде обявено към обед, за да може още същия ден да бъде във Вашингтон и да положи клетва пред вицепрезидента. През следващите две години Дани Даниълс щеше да изпълнява длъжността младши сенатор от щата Тенеси. Той вече бе решил да задържи екипа на Алекс и да се оправя с хората, с които разполагаше. Приживе с бившия им шеф бяха известни като близки приятели, така че не очакваше да му създават проблеми.

Първата му задача щеше да бъде да се погрижи за избирателите от Тенеси. Същевременно Дани си бе поставил за цел да разбере какво всъщност се бе случило с Алекс, а също и какво бе намислил Лушъс Ванс. Слава богу, уменията му да върши по много неща наведнъж не бяха от вчера. Дявол да го вземе, какво приятно усещане — да си отново нужен! Той бе очаквал, че ще му липсва, но не бе подозирал до каква степен.

Развил бе зависимост към властта. Но не към властта като средство за лична изгода или възможност да вреди на другите. А като способност да постига целите си, да променя нещата към добро. Дани обичаше напрегнатата атмосфера на Вашингтон. Хората избират свои представители, за да решават проблемите им, а решаването на проблеми беше любимото му занимание. Дани не беше от хората, които плуват по течението. Беше бунтар, един от онези, които променят системата, и това му доставяше неимоверно удоволствие. Ето че отново се чувстваше жив. Домашният му телефон иззвъня и той пристъпи към леглото, за да вдигне слушалката.

— Господин президент, тук е Котън Малоун.

Това неочаквано обаждане не вещаеше нищо добро.

— След като си успял да ме откриеш, значи проблемът е сериозен.

— Отряд „Магелан“ ми даде домашния ви номер. И, да, прав сте, имам лоша новина.

Той моментално разбра.

— Какво се е случило със Стефани?

Малоун натисна копчето на мобилния си телефон и го изгаси. Намираше се в една празна болнична стая на шестия етаж до интензивното отделение. Бе пристигнал на летище „Рейгън“ във Вашингтон преди малко повече от час и бе дошъл направо тук. Операцията на Стефани, продължила няколко часа, най-после бе приключила, но резултатите не бяха особено обнадеждаващи. Двата куршума в гръдния кош бяха нанесли сериозни вътрешни поражения. При изваждане на командира от строя отряд „Магелан“ се ръководеше от процедури за извънредни ситуации като тази. Официално нямаше заместник, защото „Магелан“ гледаше да не се обременява с излишна бюрокрация. Всичко се въртеше около Стефани, което беше и добре, и не толкова. Административната й асистентка беше най-близо до неин заместник и движеше нещата, като засега спестяваше на агентите на терен факта, че шефката е ранена.

Дани Даниълс бе приел новината болезнено. Той каза на Малоун, че и без това щял да бъде във Вашингтон по-късно през деня, но сега щял да ускори плановете си за пътуване.

— За бога, дръж ме в течение — бе му наредил той.

Двамата си бяха разменили номерата на мобилните телефони, а Дани бе добавил, че ще му изпрати с есемес и стационарния, на който да го търси. Малоун знаеше за връзката на Даниълс със Стефани. Без подробности, но му беше ясно, че двамата са достатъчно близки. Касиопея знаеше повече, но си мълчеше. Когато по-рано го бе насърчила да позвъни на Дани, той бе разбрал. Не беше негова работа да се бърка в отношенията им, но Дани определено имаше право да знае за случилото се. Затова той бе решил да наруши правилника на отряда и да му позвъни. Стефани бе издала забрана, ако с нея се случи нещо, да се съобщава на хората й. Единствено в случай на смърт трябваше да бъде уведомен министърът на правосъдието, който щеше да реши какво да се прави по-нататък. Но докато дишаше, трябваше да се пази мълчание. Всички тези процедури бяха неотменна част от обучението на отряда, предназначени да гарантират гладкото протичане на дейността независимо от всичко, което можеше да се случи с нея.

Странна смесица от емоции бушуваше в него. Гледката на Стефани, омотана в тръбички, жици и с кислородна маска на лицето, го бе разстроила неимоверно. Той имаше малко близки приятели на този свят. Повечето от хората, които срещаше, се задържаха за кратко в живота му. Да, имаше и такива, които познаваше от по-дълго време, но те бяха именно това — познати, не приятели. Хенрик Торвалдсен, може би най-близкият му човек от последните години, бе загинал в Париж. Малоун се бе забавил буквално със секунди и вината за случилото се не го напускаше от тогава. А сега другият му най-близък приятел — една жена, която познаваше отдавна и която бе променила посоката на живота му, лежеше в критично състояние.

Защо се бе случило това? Какво я бе накарало да работи със „Смитсониън“? Нейното име изобщо не бе споменато, когато председателят на Върховния съд бе поискал помощта му. Нито пък през изминалите оттогава няколко дни.

Рик Стам чакаше в коридора пред стаята на Стефани, която се охраняваше от агент на отряда. Това не влизаше в плана за извънредни ситуации, но лично Малоун бе настоял и никой в Атланта не бе посмял да се противопостави. Затова бяха заделили един агент, а още двама бяха на път.

Той отиде при Стам.

— Говори! Какво стана?

— Помолих я за помощ. Тя ми е стара приятелка. Вината е изцяло моя. Томас е мъртъв, а Стефани се бори за живота си благодарение на мен.

— Виж, нямаме време за терзания. Разкажи ми какво се случи.

Стам обясни как от апартамента на Мартин Томас бе чул два изстрела, след което бе изтичал навън, за да види Стефани на земята, обляна в кръв, а някакъв автомобил да се отдалечава с голяма скорост.

— Тя беше ли там, когато Томас бе убит?

Стам кимна и довърши разказа за случилото се.

— Смяташ ли, че мъжът, който е застрелял Стефани, е същият, който е бил с Томас?

— Кой може да каже? Нищо не видях.

Малоун обясни на Стам какво бяха открили с Касиопея в Арканзас. Вещерският камък. Това сякаш привлече вниманието на музейния уредник.

— Това ли търси директорът? — Въпросът бе посрещнат с мълчание, което не му хареса. — Уверявам те, не е сега моментът да се правим на срамежливи.

— Трябва да се върнем в Музея на американската история — каза Стам. — Там ще говорим. Насаме. За там бяхме тръгнали и със Стефани, преди… това да се случи.

Защо не? Лекарите бяха казали, че Стефани ще остане няколко часа в медикаментозна кома. А Малоун вече бе успял да изтласка чувството на тревога в периферията на съзнанието си и да се съсредоточи върху мисията.

— Хайде, води.

Дани отиде с колата си до летището на Ноксвил; там щеше да го чака служебният самолет на губернатора. Мислеше си за първия личен разговор, който бе имал със Стефани — не на официална среща, а на четири очи. Това беше преди няколко години. В Кемп Дейвид. При друга подобна криза.

— Каквото и да си мислите, аз не съм идиот — каза той.

Седяха в два люлеещи стола на предната веранда. Той люлееше енергично своя; дъските под плазовете скърцаха от тежестта на тялото му.

— Не мисля, че някога съм ви наричала идиот.

— Моят баща също казваше на майка ми, че никога не я е наричал кучка в лицето. Което беше истина. Имам проблем, Стефани. Сериозен проблем.

— Значи ставаме двама. Според заместник-съветника по националната сигурност аз съм арестувана. А и не ме ли уволнихте току-що?

— И двете трябваше да се случат, за да сте тук сега.

Той си спомни колко слабо впечатлена беше тя от създалата се ситуация. Затова реши да й разправи една история.

— Един от чичовците ми казваше: Искаш да убиеш змия? Много лесно. Не й давай възможност да те ухапе. Накарай я да дойде при теб. Запали огън в шубраците, където се крие, и я чакай да изпълзи. След което просто й смачкай главата. Така ще постъпите и вие. Ще запалите огньове. Трябва ми помощта ви.

— С каква цел?

— Да открием изменника.

Както и бяха направили. И то доста елегантно.

Както винаги, тя му бе спасила задника. Отряд „Магелан“ беше единствената агенция, на която Дани имаше доверие да си свърши добре работата; тя се оглавяваше от една забележителна жена, с която се бе надявал да прекара останалите си години. А сега Стефани се бореше за живота си.

Първоначалният му план беше да отиде във Вашингтон, да запали тук-там по някой огън в шубраците и да изчака змиите да изпълзят, за да им смачка главите. Сега излезе още една задача. Да открие мръсника, застрелял неговото момиче.