Изчезналият орден

24

Грант забави крачка до бърз ход. Беше се измъкнал благополучно от Замъка през един от аварийните изходи. Той отвеждаше към парка от южната страна, откъдето по застлани с плочки алеи се излизаше на улиците. Грант знаеше, че около сградите на „Смитсониън“ външните камери се броят на пръсти, тъй като охраната се вълнуваше много повече от онова, което се съхраняваше вътре. Затова, веднъж да пресечеше Индипендънс Авеню, той щеше да потъне в лабиринта от правителствени централи и всичко щеше да е наред. Обстоятелството, че никой не бе тръгнал след него, повдигна духа му. Полицейските сирени, които бе чул, отиваха към Замъка, но онази жена явно бе дошла сама. Той бе успял да й хвърли бегъл поглед и сега се запита дали наистина беше от Министерството на правосъдието.

Убийството на Мартин Томас беше единственият разумен избор. Ако Томас просто си бе свършил работата срещу щедро възнаграждение и не бе поискал още, щеше да го остави на мира. Но явно се бе излъгал в него.

Грант се запита дали подземната връзка между музея и Замъка не е била разкрита. Дали жената бе дошла тъкмо оттам? Или го бе причакала в Замъка? Но откъде би могла да знае къде да го чака? От Томас? Изключено. При телефонния разговор той с нищо не бе показал къде смята да отиде, а само бе поискал достъп до сградата. Томас го бе разбрал едва след като си бяха тръгнали от библиотеката. Явно ги бяха проследили през тунела, което означаваше и друго: бяха открили трупа.

Даян нямаше да се зарадва, когато научеше какво е направил. Тя беше тази, която му бе проправила пътя към „Смитсониън“, свързвайки го с Томас. Със сигурност щеше да й се наложи да отговаря на въпроси, но само ако онези знаеха за връзката между тримата. Надяваше се да не е така. Защото, ако се окажеше, че знаят, съвсем скоро всичко щеше да приключи с ареста му. Нямаше да им отнеме дълго да подредят парченцата на пъзела. Но нещо му казваше, че отсрещната страна работи слепешком.

За съжаление, тази вечер трябваше да се отбива на две места. Едното беше Замъка, другото — Природонаучният музей. Беше взел баджа и магнитната карта за достъп на Томас, като бе възнамерявал да ги използва, за да проникне обратно в музея, след като се сдобиеше с ключа. Но сега тази втора задача бе станала невъзможна.

Грант продължи да крачи напред, покрай безкрайната процесия от улични лампи; ризата му лепнеше от пот. Накрая стигна до Четиринайсета улица. До Музея на холокоста спря такси и с него отиде на Дюпон Съркъл. По това време колите и пешеходците бяха значително пооредели. Той измина още няколко преки, като избегна улицата с посолствата, където имаше много охранителни камери. Най-после пресече реката и се озова в Джорджтаун. От вълнение бе забравил за телефона си, който беше с изключен звук, но сега го извади и погледна дисплея.

Беше получил имейл от Арканзас.

Тъкмо навреме, няма що. Тази информация му беше нужна преди няколко часа, или по-скоро не. Можеше да загуби кураж. Но… агент на Министерството на правосъдието тук? И двама федерални в Арканзас?

Той отвори снимката, която бе получил. По дяволите! Тери Морз наистина беше пазителят на камъка! Слава богу, оскъдната информация, която двамата с Даян бяха открили в архивите на бащите си, се бе оказала вярна и ги бе отвела до стража. Ако единият камък беше истински, може би и останалите четири щяха да се окажат такива. Даян щеше да е в екстаз. Може би в суматохата дори щеше да забрави за смъртта на Мартин Томас.

Ако не се броеше Даян, нищо друго не го свързваше с Томас; всичките му обаждания до библиотекаря бяха от малкото останали улични телефони в града. Срещите им бяха ставали в апартамента на Томас без свидетели. Освен това тази вечер той внимателно бе избягвал камерите в двете сгради. Освен ако самият Томас не се беше раздрънкал — в което се съмняваше, — нищо не би могло да ги отведе до него.

Златните монети подрънкваха в джоба му. Един и същ номинал: 10 долара.

А в днешно време можеха да се продадат за по няколко хиляди всяка. Тази вечер три му бяха свършили работа — същите, които после бе прибрал от трупа на Томас. Защо да оставя веществени доказателства? Тези трите лично ги бе изкопал от един тайник в Западен Кентъки. Бе го открил по записки на баща си, а Даян му бе помогнала да разшифрова знаците и да открие ръждясалата тенекиена кофа, пълна със злато. Тези пари му бяха помогнали да финансира всичко до момента, но вече бяха на изчерпване. А в останалите семейни архиви не пишеше нищо за други тайници.

Трябваше да открият трезора. Целият му живот занапред зависеше от това. С Даян се познаваха от две години, след като тя бе издирила баща му. Неговият и нейният баща бяха работили по едно и също време в „Смитсониън“ — отначало като приятели, после като врагове. Той и Даян имаха двайсет години разлика. Преди две години баща му обичаше да говори за времето, когато бе работил в Замъка, да си спомня за враждата с нейния баща. Бяха се заговорили при първото й идване и още същата вечер Грант я бе поканил на вечеря. След месец вече бяха любовници. Тя беше изумителна жена, толкова различна от всички, които бе познавал.

Снимката на камъка продължаваше да го гледа от дисплея на телефона му. Забеляза надписа. На испански ли беше? Така изглеждаше. Той не си падаше по езиците. А изображенията? Случайни. Видимо без връзка. Или може би не?

Успехите си орденът бе постигнал с хитрост. Със способността да залага капани, да отвлича вниманието и да насочва по фалшиви следи. Баща му отдавна му бе разправял, че някъде в страната имало скривалище, пълно с несметни богатства, всичките събрани от Ордена на Златния кръг. През последните години интересът към ордена се бе съживил. Бяха излезли няколко книги. Една от тях, от някакъв човек в Арканзас, почти бе налучкала истината и това го тревожеше. Мъжът бе научил тайни от семейството си, после бе успял да ги сглоби, разчитайки обозначенията в горите и откривайки няколко от останалите тайници. Но в книгата му не се споменаваше нищо за трезора, което означаваше, че дедите на въпросния автор, които най-вероятно бяха служили като стражи, не са били посветени в истината за камъните.

А сега един от тях вече бе намерен. Оставаха четири.

Той напипа картата на Томас в джоба си. Билетът му за връщане. Трябваше да отиде въпреки риска. Нещо, казано от Мартин Томас, изплува в съзнанието му. Щял да пише книга. В нея щял да се споменава и трезорът. Това би могло да се окаже проблем. Слава богу, Грант бе запазил присъствие на духа и се бе сетил да вземе връзката ключове, на която със сигурност имаше и ключ от апартамента му.

Добре. Време беше да почисти.