Изчезналият орден

72

Малоун продължаваше да гледа втренчено дневника; спомняше си за златното кръстче в кръг, което бе виждал в кутията за бижута на майка си. Тя никога не му бе разказвала за него, но той се досещаше за произхода. Нищо чудно, че тя бе решила традицията на предаване на медальона от поколение на поколение да прекъсне с нея. Той поклати глава. С майка му толкова много си приличаха. И двамата нямаха никакъв проблем да пазят тайна. Но тя бе споделила едно нещо с него. Една книга. От старата ракла на тавана.

— Откъде се взе това? — попита той майка си.

Никога не бе виждал подобно нещо преди. В библиотеката на началното му училище имаше много книги, но нито една като тази.

— Беше на мой прадядо. Бил е шпионин от Гражданската война. Но също и художник. Правил е илюстрации за „Смитсониън“ и е написал тази книга.

Той прочете заглавието. „Слуга на вярата“.

Малоун бе забелязал думите, изсечени в Конския камък, но тогава не бе обърнал внимание, защото към момента не знаеше почти нищо за участието на Ангъс Адамс. Но когато откри дневника в радиошкафа на Брекинридж и видя написаното от Адамс най-отдолу на титулната страница, той направи връзката.

— Стара ли е тази книга? — попита той.

— Вътре има дата: хиляда осемстотин осемдесет и девета. Подарък е от моя прадядо за дядо ми, който е живял тук. Но това не е каква да е книга.

В което той се бе убедил, отгръщайки корицата. Освен титулната страница имаше текст само на две от стотината страници. Всички останали бяха празни, макар и с елегантно позлатени ръбове.

— Вътре има само едно стихотворение — каза майка му. — Допускам, че е писано от прадядо ми. Казвал се е Ангъс. Озаглавил е стихотворението си „Слуга на вярата“ Има още нещо специално в тази книга.

Той забеляза игривото пламъче в очите на майка си, което разпали любопитството му. Обикновено разказите за фамилната история идваха от дядо му. Не и този път. Пред смаяния му поглед тя разтвори кориците на книгата и стисна цялото книжно тяло между палците и показалците на двете си ръце. После със силен натиск подгъна страниците надолу, така че златните им ръбове се разтвориха в изображение на постройка в стила на индианците пуебло, разположена насред пустиня, на фона на далечни планини.

— Истинска магия — каза изумен той.

Майка му се усмихна.

— Нарича се скрита картина, остаряла форма на живопис. Художникът подгъва страниците по този начин, рисува цветното изображение и го оставя да изсъхне. След това страниците се връщат в нормалното си положение и върху ръбовете се нанася позлата, за да скрие боите. Рисунката се вижда само ако страниците се подгънат отново. Тази техника е била много популярна след Гражданската война.

— Коя е тази сграда?

— Мисля, че там е живял прадядо ми, докато е бил на Запад, но не съм съвсем сигурна.

Той бе изчакал досега, за да остане сам, преди да се убеди със собствените си очи. Щампованите върху предната и задната корица цифри и букви 4, 8, N и P приличаха на някакви обозначения. Също като странните резки по дърветата в гората. Означаващи нещо само за посветените. Ангъс Адамс едва ли случайно ги бе поставил върху Вещерския камък и тук, върху дневника си.

Уорън Уестън щеше да се окаже прав да го намеси във всичко това. Той познаваше нещата. Време бе да се разкрие една тайна.

Дани почваше да губи търпение. Малоун очакваше отговори, както и той.

— Става дума за онази книга, която е у Малоун — каза Уестън. — Франк Брекинридж явно я е откраднал от колекцията на „Смитсониън“ и я е скрил. Знам само, че Ангъс Адамс я е дал на Джоузеф Хенри малко преди смъртта му. Книгата е трябвало да бъде върната в семейството на Адамс след седемдесет и пет години. Надявах се да е станало точно така и Малоун да е бил в течение. До момента изобщо не подозирах, че книгата е била у Брекинридж. Когато научих за връзката между Адамс и Малоун, реших да видя докъде може да ме отведе тя. Можеше да се окаже, че книгата е била върната. „Смитсониън“ спазва съвестно условията, при които е направено дадено дарение.

— Трябвало е да бъдеш по-откровен с Малоун. Той не е човек, който позволява да си играеш с него.

— Вече го знам.

— А какво ще кажеш за книгата? С какво е толкова важна?

— Адамс имал голяма слабост към „Смитсониън“, а също и към Джоузеф Хенри. Освен това бил единственият, знаещ всичко за трезора. Но в негово лице орденът направил добър избор. Адамс бил човек на честта и пазел богатството, сякаш било негова собственост. Към края на деветнайсети век малцина изобщо си спомняли за трезора. Хенри бил покойник. Адамс бил на преклонна възраст, а орденът се намирал в окаяно състояние. Знаем, че Адамс особено държал да върне и ключа, и дневника на „Смитсониън“ още през седемдесет и седма. Може би си е казвал, че там е най-подходящото място да почиват незабелязани между безбройните други експонати. Извън това нямам представа как книгата може да покаже пътя към трезора. Знам само, че може.

Малоун стисна с две ръце страниците на дневника на Адамс, точно както бе направила майка му с книгата преди толкова години, като се ориентираше по двете букви и двете цифри на корицата къде точно да постави пръстите си. Пипаше много внимателно, за да не повреди хартията. Бавно подгъна ръбовете надолу, позлатата избледня и на нейно място, както бе запомнил от едно време, се появи ясно очертано изображение.

Той вдигна книгата до очите си, за да го разгледа отблизо. В основата си картината изобразяваше река, до която се издигаше нещо като църква; имаше и три по-малки сгради. Той премести поглед към екрана на лаптопа със снимките на Вещерския и Конския камък.

Заедно те гласяха: Слугата на вярата, паството ми е северно от реката. Пътят е опасен. Отивам на 18 места. Потърси картата. Потърси сърцето.

Върху Конския камък Малоун проследи лъкатушещата линия, тръгваща от главата на коня, встрани от която имаше кръстче. В горния ляв ъгъл имаше друга лъкатушеща линия, белязана с думата rio. Река на испански. И три точки около нещо като цифрата 5, но по странен начин извъртяна на една страна. Можеше да бъде и буквата L, съединена с обърнато U. Класически похват на Златния кръг за заблуда на непосветените. Мислиш си, че виждаш едно, а всъщност е друго. Той погледна отново скритото изображение и забеляза, че трите сгради пред църквата бяха разположени във формата на триъгълник. Точно както на камъка.

Постройки с тежки керемидени покриви, отварящи се с повдигане нагоре прозорци и комини, разположени сред трева и дървета.

Той пусна страниците и се усмихна. Вече знаеше.

Дани слушаше внимателно по телефона обясненията на Малоун за откритието, което бе направил.

— Камъните не са предвидени да бъдат четени в някаква определена последователност. Те са произволни инструкции. Част от загадката е в начина на асимилиране на тази разнообразна информация. Вещерският камък е нещо като въведение. Казва ни, че пътят е опасен, по него има осемнайсет обозначения и трябва да търсим картата и сърцето. Допускам, че фигурата с качулката и останалите символи по него в един момент ще се окажат важни. Конският камък конкретизира нещата до определено местоположение: северно от реката. Следователно трябва да научим повече за притежаваните от Адамс земи.

— Това са близо петдесет хиляди декара — обади се Уестън. — В Северно Ню Мексико.

— Трезорът се намира някъде там, като отправната точка е тази църква, северно от реката. Трябват ни спътникови карти. Накарайте Рик Стам да събуди някого и нека да ни каже точно накъде отиваме. Имам два часа до кацане. Дотогава ми трябва отговор.

— Изхождаш от заключението — каза Дани, — че Брекинридж е открил скритата картина.

— Открил я е. Може да разчитате на това. Но поне засега не знае, че и ние сме я видели.

— Той ще унищожи всички камъни — каза Уестън. — Включително Сърцето, което ти му позволи да вземе.

— Това не е проблем — отвърна Малоун. — В момента разглеждам компютърно създадено изображение на Сърцето и Камъка от Пътеката. Засега липсва Камъкът Алфа, който всъщност задава вярната посока. Върху картата, с която разполагаме, се виждат само девет маркера. Върху Алфа трябва да има още девет. Ако питате мен, този камък ни чака при пастира, северно от реката.

— Значи трябва да изпревариш Брекинридж и да го грабнеш пръв.

— Това е идеята.

Дани прекъсна разговора. И се обърна към Уестън.

— Още не сме приключили.