Изчезналият орден

68

Дани се върна в закусвалнята, където осветлението отново беше угаснало.

— Не трябваше да правиш това — каза Фризъл. — Той дойде от добра воля.

Мозъкът му работеше трескаво, възпроизвеждайки отново и отново видеозаписа.

— Това са глупости, Пол. Трябва да се обадиш в полицията и да изискаш незабавно да арестуват Даян Шъруд за убийство.

— Нещата не са толкова прости, Дани. Тя търси нещо и ние трябва да се погрижим то да попадне в наши ръце, преди да я приберем.

— Трезорът?

— Именно. В момента рицарите са разцепени на фракции, сред тях цари пълен хаос. Аз взех страната на нашия командир, който иска да работи за мирна, законна промяна на Конституцията. Освен това си искаме трезора. Той бе създаден и пазен толкова време точно за такива случаи.

— А какво иска отсрещната страна?

— Те настояват да не правим нищо. Да сме си пазели силите за по-добри времена.

— А пък Лушъс Ванс е на път да подлее вода и на двете групи.

— Меко казано. Ако той успее, това ще настрои общественото мнение срещу всякакви по-смислени конституционни промени. На нас всъщност Сенатът ни върши работа точно такъв, какъвто е, като спирачка и коректив на Камарата на представителите. Това, което не приемаме, е Конгресът като цяло и както отбеляза вече командирът, в Конституцията на Конфедерацията има някои неща, които идеално биха пасвали на нашата собствена. Има идеи, които биха довели до подобрение и които народът би прегърнал. Но не и след като опита властта на император Лушъс Ванс.

— Нищо не вгорчава една революция така, както алчният революционер.

— Нещо такова.

— Пол, нещата са по-сложни, отколкото си мислиш.

И той разправи на приятеля си какво му бе докладвал Котън, като добави:

— В момента Малоун е в „Смитсониън“ и проверява една теория. Смятаме, че мъжът, застрелял Стефани Нел, се казва Грант Брекинридж.

— Той беше, да.

— И вие ли го следите?

— Не сме присъствали на стрелбата, но не беше трудно да предположим кой го е направил.

— Искам копелето.

— Ние също, Дани. Но както виждаш, Франк Брекинридж и синът му играят в един отбор, което е проблем за всички нас.

— Нямате представа къде се намира трезорът, нали?

— За жалост, не. Някогашните командири са били запознати с част от знаците, но тази информация се е загубила с времето. Франк Брекинридж обаче се е самопровъзгласил за страж на трезора. Поел е тези функции след скандалите с Дейвис Лейн. Тогава орденът е бил много отслабен, така че фанатик като Брекинридж лесно успял да надделее и да обсеби властта. Но през седемдесетте бил избран нов командир и реорганизирал всичко. Ти току-що разговаря с него. За негова чест, Брекинридж успя да опази трезора от иманяри, но от друга страна, отказва да споделя с ордена това, което знае. Което е източник на търкания.

— Толкова по въпроса „един за всички, всички за един“.

— Всъщност Брекинридж би казал за себе си, че е лоялен на ордена. Той не приема, че сега е моментът да се действа. Особено ако начело на революцията застане човекът, с когото ти току-що разговаря. Командирът и Брекинридж не се разбират. За съжаление, ще са нужни много пари, за да се свика не само въпросният Конституционен конвент, но и да се осигурят трийсет и осем щата, които да ратифицират приетото от него. Ето защо трябва да оставим Брекинридж да ни отведе до трезора или поне до камъните. За наш късмет, в момента той точно това прави.

— Допускам, че рицарите в Конгреса не сте чак толкова много?

— Само аз и още двама, като всички сме в Камарата. Аз съм с най-висок ранг. Но нищо не сме в състояние да направим. Ако повдигна каквото и да било възражение, дори насаме, Ванс веднага ще ме отстрани от комисията. А от ордена не желаят това да се случи.

— Какво ще стане с Кенет Лейн?

— Той още ни трябва. Има големи връзки и влияние пред законодатели из цялата страна. Не знам подробности, не искам и да ги знам, но в момента той научава цената на измяната.

— А с Даян Шъруд?

— С нея вече приключихме. Изгледала е видеото и знае, че ние знаем. Освен това й отнехме подкрепата на Грант Брекинридж, а ако успеем, ще й отнемем и Ванс. След като това стане и след като открием камъните или трезора, ще я предадем на полицията. Съгласен съм с теб. Тя е убийца и трябва да бъде наказана.

Дани се зарадва да го чуе.

— Ти се върна в Сената заради това, което планира Ванс — каза Пол. — Знаем се с теб, Дани. Кажи ми какво му готвиш.

Той вече бе обяснил на Теди Соломон как според него Ванс може да бъде спрян. Но видеото добавяше ново измерение към всичко това. И Дани разказа на приятеля си какво бе намислил.

Застанала пред паметника на героите от Втората световна война, Даян размишляваше върху случилото се. Тържествеността на това траурно място напълно отговаряше на настроението й. Вестоносецът си бе тръгнал, а с него си отиваше и този така дълъг ден. До полунощ оставаха броени минути. Всичко бе приключило. Бракът й. Връзката й с Ванс. Грант. Златото. Край. Ако до неотдавна тя бе поне съпруга на американски сенатор, сега беше просто вдовица. Дори по-лошо: някой знаеше, че тя е убила съпруга си. Някой я бе наблюдавал, заснел и изчакал. Някой, за когото животът на Алекс не струваше нищо.

Но тя бе разбрала посланието. Отдръпни се или влизаш в затвора. Даян закрачи бавно между гранитните колони. Съзнаваше, че мястото би трябвало да събужда в нея определени емоции, но не усещаше нищо. Беше като претръпнала. Но и уплашена. Дори да се отдръпнеше изцяло, във всеки момент те можеха да съсипят живота й. Над главата й беше надвиснал облак, който никога нямаше да се разпръсне.

Те я притежаваха. Завинаги. А Грант? Той я бе изоставил, вземайки ключа, без да й каже, и просто бе изчезнал. Бил си намерил „нов благодетел“, както й бе казал вестоносецът. Какво щеше да прави с остатъка от живота си? Вече не бе в състояние да осъществи мечтата на баща си, да открие трезора. Имаше малко пари и би могла да продаде къщата, за да събере още. Щеше да получи пенсия като вдовица на сенатор. Което си беше нищо в сравнение с изгубените завинаги милиарди в злато.

Тя се спря пред изсечения в гранита надпис над главата й. Един цитат на Айзенхауер от 6 юни 1944-та. Десантът в Нормандия.

Тя също бе водила свой кръстоносен поход, който току-що беше приключил. Оставаше само един малък проблем. Дани Даниълс. Негодникът бе дошъл в дома й, откраднал бе бележника, по някакъв начин беше успял да я шпионира, докато беше с Ванс, след което се бе намесил в делата й. При самата мисъл, че бе успял, стомахът й се преобръщаше. А и не се отказваше, беше се сдобил със сенаторски пост, имаше власт, положение, бъдеще. Всичко благодарение на нея. Но копелето щеше да си го получи.