Изчезналият орден

40

Малоун беше отново в архива към Музея на американската история, където върху една маса бе положен гравираният камък от Залата с вкаменелостите.

— Тоя човек е поел голям риск да се върне заради това — каза той.

Което означаваше едно: камъкът беше наистина важен. И той се надяваше Стам да го е разбрал. Време беше за още информация, особено относно Ангъс Адамс. Но уредникът сякаш чакаше нещо.

Тишината в архива внезапно бе нарушена от отваряне и затваряне на врата в другия край на помещението. Редиците стелажи му пречеха да вижда и той зачака. И никак не се изненада от личността на новодошлия.

Председателят на Върховния съд Уорън Уестън. Юристът се представи и двамата се ръкуваха, макар вниманието им да беше погълнато изцяло от камъка.

— Значи наистина е бил тук — промърмори Уестън. — През цялото време. Невероятно!

— Вие знаехте ли, че може да е тук?

— Наличната информация сочи един от музеите като възможно скривалище. Но не знаехме кой. За щастие, бяхме отведени право към целта.

— С цената на един убит и един в болница.

— Наистина съжалявам и за двата инцидента — каза Уестън. — Никой не е имал подобни намерения, но ситуацията излезе извън контрол. Сега се нуждаем от помощта ви повече от всякога.

— Това не е Върховният съд и аз не съм някакъв член на съдийска колегия, дошъл да ви се отчита. Не желая да прозвучи неуважително, но ще ви задам един въпрос и се надявам на убедителен отговор.

— Или?

— Или дърпам шалтера на цялата тази история.

— Това може да не се хареса на министъра на правосъдието.

— Аз не съм му подчинен. Мога да правя, каквото си поискам. Едно телефонно обаждане до полицията и едно до „Уошингтън Поуст“, и толкова.

— Задайте си въпроса.

— Защо ме набъркахте във всичко това?

— Защото вашият прапрадядо Ангъс Адамс е ключът към загадката и ние се надявахме да обогатите познанията ни по въпроса. А пък това, че сте обучен разузнавач, е допълнително предимство. Смятам, че при тази ситуация всички печелим.

— А защо Адамс да е ключът?

— Може ли да ви отговоря с въпрос? Разбирате ли какво е изобразено на този камък?

За непосветения вълнообразните линии, камата и цифрите не означаваха абсолютно нищо. Но не и за него.

— От моя дядо съм научил малко от тайния език на ордена. Предавахме си кодирани съобщения.

— Надявах се да го кажете. И какво ви говори този камък?

— Съобщението изглежда някак непълно. Сякаш е част от нещо по-голямо. Символите са твърде малко, за да предават някакво значение.

— Абсолютно правилно. Камъкът от Пътеката наистина е само част.

Малоун бе излъгал леко, понеже Морз му беше казал за пет камъка. Но едно нещо се набиваше в очи — сърцевидната вдлъбнатина. И той се сети за думите на дядо си: „сърце“ означава злато за испанците, а също и за рицарите.

— Допускам, че има и друг камък — каза той. — Със сърцевидна форма, който да приляга в кухината.

— Подобаващо е наречен Камъкът сърце.

— Който ще ни отведе към златото.

— Виждам, че разбирате езика. Общо камъните са били пет. Вещерският, който чувам, че вече сте видели. Камъкът от Пътеката, този тук. Камъкът сърце.

Уестън се обърна към Стам и му кимна. Уредникът чукна няколко пъти по клавиатурата, после обърна монитора към Малоун.

— Ето четвъртия — добави Уестън. — Конският камък.

— Открит някъде в началото на двайсети век заедно с Камъка от Пътеката — обади се Стам. — И двата са принадлежали към нашите колекции. За жалост. Конският камък е бил унищожен при инцидент в един от складовете. Но снимките са оцелели.

Малоун разгледа черно-белите фотографии.

Фигура на кон с главата наляво и с опашката надясно, но завита покрай хълбока му, така че също да сочи наляво. В торса на коня имаше символ, приличащ на цифрата 3 или пък, видян под друг ъгъл, на стилизирана птица — знак, който Котън знаеше, че се ползвал често от ордена за обозначаване на посока. Зад хълбоците на коня имаше буква Е и още един символ на птица. Виждаха се още букви и символи и той долавяше значението им. Цифрата 5 в горния ляв ъгъл, заобиколена от три равно отдалечени точки, би могла, извъртяна на една страна, да мине и за обърнато U. Което означаваше мина.

Под знака минаваше начупена линия с надпис — „река“ на испански. Между реката и вълнообразната линия, стигаща до муцуната на коня, имаше две точки в кръгчета и още едно обърнато U. Под начупената линия, близо до левия ръб на камъка, имаше самотен кръст, а под него — израз на испански: el cobollo de santafe. Той не знаеше дума cobollo. Но пък имаше caballo тоест и тук, както върху Вещерския камък, имаше съзнателно допусната грешка.

El caballo de santafe. Конят на вярата.

Горе вдясно имаше още едно изречение на испански: Yo pasto al norte del rio. Това поне беше лесно. Аз паса северно от реката. Отдолу имаше символ, който можеше да мине за буквата G и за цифрата 6.

— Разбирате, нали? — попита Уестън.

— Да. Става дума за коня на вярата, който пасе северно от реката. — Той посочи кръстчето. — Това може би бележи местоположението на църква или параклис. Около него има символи за мини. А този кон едва ли е поставен за украшение. Какво ще ми кажете за петия камък?

— Говори се, че главата на ордена го бил запазил за себе си. Камъкът Алфа. Без него картата е безполезна, тъй като той задава отправната точка. Смята се, че са нужни и петте камъка. Преди четирийсет години Дейвис Лейн си бил въобразил, че може да заобиколи това изискване. През седемдесет и трета сме познавали света доста по-добре, отколкото в началото на двайсети век. Днес имаме джипиес технология, която е още по-ефективна. Лейн смятал, че съкровището може да бъде открито само с четири от камъните, като се пропусне Алфа. Според мен, който и да го търси сега, изхожда от същото предположение.

— Нашият убиец ли?

— Именно.

— Вие знаете много по тези въпроси — отбеляза Малоун.

— Бях близък приятел на Дейвис Лейн. По онова време бях съдия във Вашингтон и двамата обсъждахме темата подробно. Възможно е Рицарите на Златния кръг да са били най-великият престъпен синдикат, сформиран някога, макар самите те да са се смятали за патриоти. По време на Гражданската война са откраднали милиони в злато и сребро, ограбили са хора, банки, влакове, параходи, дори два-три монетни двора. След войната са грабили още повече. Ние ви изпратихме в Арканзас с надеждата да дешифрирате знаците, оставени в гората. Казах си, че ще можете да го направите. А това, че намерихте и Вещерския камък, беше допълнителен бонус. Предполагам, че е на сигурно място.

— Да. Имаме и дигитални изображения.

На телефона на Касиопея, добави мислено Малоун.

— В отговор на първоначалния ви въпрос — каза Уестън, — Ангъс Адамс е стражът, който е създал и охранявал трезора. Покажи му, Рик.

Стам отвори нещо на екрана и посочи с пръст. Беше изображение на мъж, облечен в официален костюм от средата на XIX в., слаб, с високо вдигната глава и изправена стойка. Малоун забеляза квадратната челюст, пронизителния поглед и светлата коса. А в лицето разпозна себе си.

— Снимката е от хиляда осемстотин седемдесет и седма, много след като Адамс бил известен шпионин — каза Уестън. — Открих я в архивите на „Смитсониън“. Адамс е позирал при едно идване до тук, за да се види със своя приятел Джоузеф Хенри. Преди няколко месеца Рик изследва родословното му дърво и стигна до майка ви, а чрез нея и до вас. За наша изненада, открихме също, че сте бивш служител в разузнаването. При това знаменитост, също като Адамс. Дори имате същия прякор като него. Мога ли да питам как се случи това?

При нормални обстоятелства Малоун би запазил тайната за себе си, но тази снимка събуди у него задрямали чувства. Всеки път когато хората го питаха за прякора му, той отговаряше: Това е дълга история. Но не и сега.

— Когато бях на седем, моят дядо показа на баща ми снимка на Адамс. Не толкова ясна като тази, но различима. На нашата снимка той беше по-млад, с безгрижно изражение. Всички забелязахме, че приличам на него.

— Определено — каза Стам.

— Но това е само част от причината за прякора.

Малоун им обясни как малко след като видял онази стара снимка, бил оставен за кратко време на грижите на една съседка, която мразел. Тя имала навика да маже филия хляб с дебел слой извара и да я залива с мед — гадост, при вида на която на него му се обръщал стомахът. Освен това била ужасно опърничава. За да й покаже неприязънта си към нея, той смесил изварата с памук от аптечката на майка си, като успял така добре да го прикрие, че тя да го забележи чак когато се опита да преглътне. Жената едва не се задушила. Разбира се, баща му здравата му нашарил задника, но с този акт на непокорство той се доказал като достоен потомък на Ангъс Адамс.

— От тогава нататък баща ми ме кръсти Котън — завърши Малоун. — Три години по-късно той почина, но прякорът ми остана. И всеки път като го чуя, се сещам за него.

— Разбрах за баща ви — каза Уестън. — Командир на подводница. Изчезнал безследно в открито море.

Което все още беше официалната версия, макар сега той да знаеше истината.

— Знам за трезора — реши да признае Малоун.

— От Морз?

Той кимна.

— Повечето хора от висшето ръководство на ордена, включително Ангъс, били измрели още в края на деветнайсети век. За съжаление, при смъртта си отнесли по-голямата част от тайните в гроба. До нас са останали само разпокъсани факти. „Смитсониън“ на два пъти е правил опити да открие трезора. Първият е бил около хиляда деветстотин и девета, вторият през седемдесетте. И двата неуспешни.

Малоун предаде на Уестън какво му бе казал Морз за идването на Джеферсън Дейвис в Арканзас с цел да скрие Вещерския камък.

— Дейвис е бил член на ордена — каза Уестън. — До последния си дъх е останал южняк. Радвам се да чуя, че той е бил този, който е спомогнал да се опази трезорът.

Котън погледна отново снимката на своя съименник — очите му излъчваха сила, решителност и целеустременост.

— Господин Малоун, всичко това е далеч извън нашите професионални познания. Имаме нужда от помощта ви.

— За кое по-точно?

— Да откриете трезора.

— Като услуга на правителството? Или на „Смитсониън“?

— Има ли значение?

— Това богатство е крадено.

— Никой не може да го докаже.

— Вие вероятно разбирате, че Даян Шъруд е почти сигурно свързана с нашия убиец. Който може би е прострелял и Стефани Нел. Извинете ме, но за мен е по-важно да го открия.

— С намирането на трезора ще успеете да разкриете и двете престъпления. Искам да ви посъветвам засега да не си губите времето с госпожа Шъруд. Тя ще има перфектно обяснение, с което да ви прати в глуха линия. По-добрият начин е да си мълчим, като в същото време продължаваме да ровим. И да стигнем до нея, след като вече имаме отговорите на всички въпроси.

— Говорите като юрист.

— Допускам, че и вие сте си научили урока.

Естествено. Никога не задавай на свидетеля въпрос, чийто отговор не знаеш.

— Не че тя ще избяга междувременно — продължи Уестън. — Освен това разполагаме с два-три дни благодарение на госпожица Нел, която скри трупа на Мартин Томас. Можем ли да използваме разумно това време?

Точно това се питаше и той, но реши да се възползва от съвета, който току-що бе получил.

Не задавай въпроси, преди да знаеш отговорите им.