Изчезналият орден

67

Телефонът на Малоун иззвъня.

Той бе пресякъл обратно Алеята и се беше върнал в Музея на американската история, в охранявания архив, където бяха прибрали Камъка от Пътеката. Баща и син Брекинридж бяха още под наблюдение. Един от двамата агенти на отряда следеше колата им от високо; в небето над Вашингтон по всяко време гъмжеше от патрулиращи военни хеликоптери и един повече или по-малко нямаше да привлече внимание. Освен това наближаваше 23:30 и тъмнината му осигуряваше идеално прикритие. Другият агент следваше колата им на дистанция. Пътуваха на запад, към Вирджиния. Междувременно Малоун и Стам бяха отделили няколко минути, за да преместят командния център от Замъка в Историческия музей.

Той погледна дисплея. Звъняха му от щаба на отряда. Извини се и се отдалечи между стелажите, преди да отговори. Новините бяха тревожни. Касиопея изчезнала преди няколко часа. Лия Морз била с нея. Касиопея й казала да не идва, за да не пречи, но Лия не се подчинила и видяла как старата мина била разтърсена от мощна експлозия, след което Касиопея била отведена в неизвестна посока от въоръжен мъж. Лия го разпознала като Джеймс Проктър, който няколко часа преди това се бил опитал да убие и двете. Описанието й на автомобила не било от особена полза. Още по-тревожен бе фактът, че Тери Морз също бе изчезнал. Касиопея отишла да го търси. Лия се свързала с шерифа, но местните власти се забавили доста време, преди да алармират Министерството на правосъдието. Най-после се свързали и били насочени към отряд „Магелан“.

— Допускат, че Морз може да е затрупан в мината — докладва гласът отсреща. — Затова копаят. Отначало пробвахме да открием джипиес чипа на Касиопея, но без резултат. Докато в един момент той отново се обади.

Също като него Касиопея носеше на ръката си зачислен от отряд „Магелан“ часовник с джипиес чип. Благодарение на неговия часовник тя го бе открила в пещта, а сега той научи, че нейният бил засечен край Амарило, Тексас, и се движел в посока запад.

— Това е доста далече от Арканзас. Дайте кода за проследяване на Пътната полиция в Тексас и го открийте.

— Вече е направено. Просто исках да знаете.

Той прекъсна разговора. Нищо от чутото до момента не звучеше оптимистично. Върна се при Стам, който седеше пред монитора и наблюдаваше зеленикавата картина на колата с баща и син Брекинридж, която получаваше от хеликоптера.

— Насочват се към Манасас — каза Стам. — Там има регионално летище.

Той разбра. Опитваха се да избягат.

— Можем да ги последваме, но трябва да знаем крайната им цел.

Малоун сграбчи радиостанцията, която бяха донесли със себе си, и съобщи на агента в хеликоптера и на този в колата за близкото летище.

Грант се питаше накъде ли отиват. Баща му бе дал на шофьора конкретни указания.

До момента никой не ги преследваше. Което беше добре.

— Има някои неща, които трябва да знаеш — каза Франк. — В сегашния си вид орденът наброява около петстотин членове. Понастоящем между рицарите има разкол. Едната група, предвождана от нашия командир, иска конституционни промени. Ти си запознат с това чрез Кенет Лейн. Не знаеше обаче, че организацията му се финансира от ордена. Другата фракция начело с мен иска да продължим да не даваме признаци на живот.

Защо ли това не го изненадваше?

— Няколкостотин души не могат да предизвикат революция — продължи баща му. — Дали ще се стигне до някакви значими промени, е под въпрос. Ще се свикват конвенти, ще се дебатира и после всякакви поправки трябва да се ратифицират от минимум три четвърти от щатите. Това отнема време и поглъща огромен ресурс. Богатството на ордена е било укрито за нуждите на втора гражданска война. Която сме се надявали този път да спечелим. Ако го пропилеем, ще поругаем честта на хората, които са го събирали.

Сега Грант разбра.

— Затова значи са ти нужни камъните. За да не може никой да се добере до трезора.

— Камъните трябва да са на сигурно място. Сърцето, което е в скута ти, е най-важното от всички.

— А защо не го остави където си беше? Никой не подозираше за него.

— Защото все някога гробницата щеше да бъде отворено наново и камъкът да попадне при хора, разполагащи с достатъчно информация, за да открият трезора. По-добре да се възползваме от предоставената ни възможност и да го унищожим. Така премахваме всички рискове.

— Но как тогава ще открият трезора?

— Никак.

— Искаш да кажеш, че златото ще остане погребано?

— То не е нито мое, нито твое. Принадлежи на поколенията.

— А как поколенията изобщо ще знаят за съществуването му?

— Ще се погрижа да им оставя пътека. Разбирам, че ти си се включил в тази история срещу определено възнаграждение. Мога и аз да ти осигуря такова. Отговарям за едно от по-големите скривалища, намира се в Арканзас. Вътре има значително количество злато, част от което може да бъде твое. Предостатъчно, за да живееш в охолство до края на дните си.

Но това не беше трезорът.

Известно време пътуваха мълчаливо, докато Грант обмисляше възможните си ходове.

— Нали разбираш, че ти правя услуга? — каза баща му.

Не, той не разбираше.

— Нашият командир предприема действия срещу Даян и Кенет Лейн. Ти щеше да си следващият, ако не бях се застъпил за теб. — Баща му помълча, после добави: — Ти знаеше ли, че Даян е убила съпруга си?

Грант беше шокиран, което не остана незабелязано.

— Така си и мислех, че не си наясно.

— Какво ще й направят?

— Обикновено сплашване, за да притъпят интереса й към темата за трезора. От друга страна, брат й извърши немислимото и наруши тайната ни, като посвети сенатор Шъруд в нашите планове. Допускам, че наказанието му ще бъде доста сурово.

— Както постъпи с хората ми в Арканзас?

— Насилието не ми е чуждо, нито на тези, които работят за мен. В Арканзас имаше двама агенти, с които се сблъскаха твоите наемници. Знаех всичко за Тери Морз и за онова, което е охранявал. Затова изпратих рицарите да овладеят положението, както и направиха. А докато бяха там, прибраха и златото от тайника. Съкровището е много по-голямо от онова, което откри в Кентъки. Даян Шъруд те насочваше, но аз се погрижих да отстраня всички препятствия по пътя ти. Допусках, че са ти нужни пари, а държах и да продължаваш да вършиш това, което исках от теб.

— Едва ли си прибрал съкровището от Арканзас само от грижа за мен.

— Надявах се да е жест на помирение, с който да умилостивя нашия командир. Не съм против целите му, просто не виждам причина да посяга на трезора, за да ги постигне. Слава богу, Вещерският камък и Сърцето са при мен, така че всичко е под контрол.

— Ти нали си даваш сметка, че на отсрещната страна всъщност камъните не са й нужни? Не сме в деветнайсети век. Една компютърна програма може да сглоби изображението. Двамата мъже в криптата на Смитсън заснеха този твой Камък сърце, преди да угаснат светлините.

— Това не е най-големият им проблем.

Грант зачака обяснението.

— Отправната точка. Представа си нямат къде е. А Америка е голяма…

— Но ти я знаеш?

— Разказах ти за Ангъс Адамс и посещението му в „Смитсониън“, когато връща ключа и дневника. Адамс е рицарят, който е създал трезора и камъните.

— Дневникът. Той ли е отправната точка?

— Да. Аз съм го скрил.

Малоун се тревожеше за Касиопея. Надеждата му беше чипът да ги отведе до нея. От щаба на „Магелан“ нямаше отговор, но той беше сигурен, че хората там работят по въпроса. Докато неговият проблем се виждаше на екрана на компютъра. Един автомобил, който се движеше по тъмно шосе.

Той взе решение и каза на Стам:

— Определено си тръгват от тук.

Колата беше отбила от междущатската магистрала и се движеше по шосе с две платна в посока юг. Той взе радиостанцията и нареди на агента долу на земята да се насочи към летището на Манасас. След което даде указания на хеликоптера да изостане назад, без да губи колата от поглед.

Дневникът на Ангъс Адамс се намираше на масата до него заедно с Камъка от Пътеката. Малоун вдигна томчето и прелисти ръчно изписаните страници. Франк Брекинридж го бе държал при себе си не без причина. После се обърна към Стам.

— Предполагам, че можем да насложим компютърно Камъка от пътеката и Сърцето?

— Тук разполагаме с най-добрата апаратура за цифрова обработка на изображения в света. Вече пратих снимките долу в лабораторията. Работят по тях, правят измервания. Въпросът е: откъде започва пътеката? Надявам се те да ни дадат отговора.

Малоун още държеше дневника в ръка. И се чудеше. Какво ли в него беше толкова важно?

Грант видя, че колата отбива към едно малко летище в покрайнините на Манасас. На разклона имаше табела: ЛЕТИЩЕ ХАРИ П. ДЕЙВИС. В терминала светеха само отделни лампи.

— Един от рицарите притежава лиърджет, който ще ползваме — каза баща му.

Грант още не се бе съвзел от обидите, но тази вечер се бе държал добре и не заслужаваше да бъде подритван повече. И все пак любопитството го измъчваше.

— Какво стана с двамата агенти в Арканзас?

— Единият се измъкна. Другата е моя пленница.

— За какво ти е?

— Вместо застраховка.

Колата спря и баща му слезе. Зад терминала се чуваше вой на двигатели.

— Самолетът ни е готов за път — каза Франк.

— Ти май не смяташ, че вземането на агент за заложник може да ти създаде проблем.

— Доколкото знаем, тя е сама и няма как да докладва за случилото се. Моят човек успя да я залови доста чисто. От там съобщават, че местните власти нямали ни най-малка представа къде е изчезнала. Така че тя не е проблем.

Грант не вярваше на ушите си.

— А после аз съм бил безразсъдният…