Изчезналият орден

12

Рицарите на Златния кръг произхождаха от клубове за права на Юга, основани през 30-те години на XIX в. и открито призоваващи за възстановяването на търговията с роби от Африка, преди да бъдат забранени от Конгреса през 1870 г. Допълнително вдъхновение бе получено от Ордена на Самотната звезда, организирал отделянето на Тексас от Мексико през 1836 г. Някои дори твърдят, че корените на ордена стигали по-назад във времето — чак до Синовете на свободата по време на Американската революция.

Официално орденът бе учреден в Лексингтън, Кентъки, на 4 юли 1854 г., от петима души, чиито имена се бяха изгубили в историята. Членовете му наблягаха на церемонии и ритуали, в голямата си част заимствани от масоните. Местните клонове се наричаха „замъци“, а като цяло Рицарите на Златния кръг се бяха разраснали в най-голямата и най-опасна подривна организация в американската история. Към 1860 г. тя вече можеше да се похвали с 48 000 членове. Икономическите и политическите й цели бяха създаване на просперираща робовладелска империя на Юга, която да се простира в кръг от предложената за столица Хавана, в Куба, обхващайки южните Съединени щати, Карибите и Централна Америка. Планът предвиждаше и присъединяването на Мексико, което трябваше да бъде разделено на петнайсет нови робовладелски щата — ход, предназначен да промени баланса на силите в Конгреса в полза на запазване на робството. Тези новосъздадени щати щяха да образуват полумесец, обърнат към Мексиканския залив. В крайна сметка щеше да се затвори един златен кръг, чиято стабилна икономика да се захранва от производство на памук, захар, тютюн, ориз, кафе, индиго и миннодобив, всички на основата на робски труд.

В началото на 1860 г. вестниците съобщиха, че орденът набирал войски за нашествие в Мексико. Не е ясно какво се объркало, но то така и не се осъществило. Някои казват, че било заради недостатъчното обезпечаване с жива сила и продоволствия, но по-логично би било да се допусне, че при надвисналата гражданска война орденът не желаел да се сражава на два фронта. Ето защо плановете за Мексико били отложени, докато течала подготовката за война със Севера.

През януари 1861 г. Югът започнал да се отцепва. До февруари вече седем щата приели нова конституция и посочили Джеферсън Дейвис за временен президент. Рицарите на Златния кръг незабавно се обявили за съюзници на новосъздадените Конфедеративни американски щати.

И достигнали небивал разцвет. Много южняшки военни формирования били съставени изцяло или в голямата си част от рицари. Те били успели да проникнат във федералните арсенали, монетни дворове, корабостроителници и в органите на местното управление, като изиграли централна роля в Северозападния заговор за революция в Индиана, Илинойс и Охайо. В селските райони прогонвали стадата коне, за да не бъдат мобилизирани за нуждите на Севера. Овладели малки градове, събирали оръжие и муниции, униформи и провизии. Опожаряването, плячкосването и терорът били основните им оръжия. В същността си били тайно паравоенно формирование, осъществяващо контраразузнавателни операции. Малко се знае за конкретната им дейност, тъй като в голямата си част архивът, съхраняван при Държавния секретар на Конфедерацията, изчезнал с падането на Ричмънд през април 1865 г. Но след капитулацията на генерал Лий при Апоматокс и официалното приключване на войната орденът не бил разпуснат. Някога сенчестото общество станало още по-тайно, минало изцяло в нелегалност и възприело кодиран език за осъществяване на дейността си, която включвала подготовка за нова гражданска война. Легендите разказват, че рицарите инвестирали в миннодобив, железници и корабоплаване, натрупвайки огромни състояния, които били обръщани в злато и сребро и заравяни из цялата страна.

Смята се, че Рицарите на Златния кръг прекратили дейността си през 1916 г. По онова време Съединените щати участвали в Първата световна война, а повечето от някогашните фанатизирани бунтари били измрели.

Нова гражданска война не се очертавала.

— Орденът не съществува — каза Малоун на Тери Морз.

— Защо? Само защото ти го твърдиш? — сопна се мъжът. — Те точно това искат да си мислите. Но са още тук.

Малоун бе чувал разни истории още като малко дете. Неговият прапрадядо по майчина линия Ангъс Адамс участвал в Гражданската война като шпионин на Конфедерацията и също членувал в Ордена на Златния кръг. В писма, които бе открил на тавана на дядо си, се говореше за конференция, състояла се през 1859 г. в Грийнбрайър, в тогавашна Вирджиния. В нея участвали близо 1200 души, сред които членове на правителството, губернатори и конгресмени. Конференцията приела документ от шейсет страници, озаглавен „Правила и принципи на Американския легион на Рицарите на Златния кръг“, в който били изложени целите и намеренията на организацията. Той бе чел копие — намерено на въпросния таван — и си спомняше встъпителните редове:

За един от символите си бяха избрали дъба — символ на сила, растеж и многообразие. Към тях се бяха присъединили влиятелни граждани на Юга, включително собствените му деди. Тяхната цел бе не просто някаква конфедерация, а грандиозна империя.

Пък и татуировката на Морз. Кръст в кръг. Семейното му наследство по майчина линия включваше и медальон с този символ.

— Какво е това? — попита той майка си.

— Спомен за отдавна отминали времена.

Това разпали любопитството му повече от всичко друго.

— За какво по-точно?

— За времето, когато хората са вярвали в неща, които сега смятаме за отблъскващи. Когато цяла една раса е била поробена. Когато жените са нямали право на глас, а Югът се е смятал за непобедим.

— Имаш предвид Гражданската война?

Той беше едва в пети клас, тепърва щяха да учат за Ейбрахам Линкълн и за случилото се между 1860 и 1865 г. Но медальонът в ръката на майка му грабна въображението му.

— Защо го пазиш?

— Моят дядо ми го подари и ми каза един ден да го дам на детето си. Искаше да си спомняме. Но мисля, че традицията прекъсна с мен.

— Защо?

Тя пусна медальона обратно в кутийката за бижута и я върна на мястото й върху най-горния рафт в гардероба.

— Защото е време да забравим спомените.

Малоун отново насочи вниманието си към Морз.

— Рицарите определено са били сила по времето на Гражданската война. Но до Първата световна те вече били минали в забвение.

— Знам само, че имам дълг и съм дал дума пред татко да го изпълнявам, докато си ида от този свят.

Касиопея седеше и наблюдаваше Лия и дядо й. Котън улови погледа й и видя, че има въпроси към него. Преди месец те бяха сключили спогодба. Никакви игри. Което означаваше без тайни. Той й намигна: По-късно ще ти обясня.

— Той е рицар и страж — каза Лия. — Това са хората, които охраняват съкровището. Гледат да не се приближава никой и го пазят от крадци.

— Откога? — попита Касиопея.

— От поколения. Това е семеен дълг. — Младата жена изрече с гордост тези думи. — Казват, че горите тук били пълни със злато.

— И всичко е на ордена?

— Точно така — заяви Морз. — Скрили са го и са оставили знаци навсякъде. Днес откри това тук по знаците. Добре се справи, между другото. Казват, че било разбойническо злато. Но не е. Това е златото на Конфедерацията.

Собственият му дядо му бе разправял, че рицарите били много добри, когато нещо трябвало да се скрие така, че да ти е пред очите, но да не го виждаш.

Часовникът на Малоун показваше 7:40 вечерта. Дългият ден бе протекъл твърде различно от онова, което бе очаквал сутринта. Идеята бе да огледа мястото и да разпита хората, за да види какво знаят по въпроса. Два дни максимум, после обратно във Вашингтон.

— Какво имаше предвид, като каза, че рицарите просто са искали да си мислим, че вече не съществуват? — попита той Морз.

— Някакви хора дойдоха преди месец да се видят с мен. Знаеха тайното ръкостискане.

Морз подаде дясната си ръка, Малоун я пое и се здрависа. Мъжът имаше силна хватка, но ползваше само палеца и първите два пръста. Другите два останаха свободни и Котън се здрависа с него, вплитайки последните си два пръста в неговите. Това му се стори познато.

— Защо го направи? — попита той дядо си.

Бяха на тавана, въздухът беше пълен с прах и есенна прохлада.

— Вече си достатъчно голям, за да разбереш.

— Аз съм само на единайсет.

Дядо му се изсмя гърлено.

— Но си много умен. Затова искам да ти покажа нещо.

Обикновено таванът беше забранена зона. Вече близо година, откакто той и майка му се бяха върнали да живеят тук, след като собственият му баща бе изчезнал безследно, вероятно загинал по време на военноморска мисия. Той не знаеше почти нищо за случилото се, само, че подводницата била потънала и всички на борда се били издавили. Майка му бе понесла тежко загубата и бе потърсила бягство от действителността като управител на фермата. Както винаги, той таеше болката в себе си, прекарвайки голяма част от времето си в компанията на своя дядо.

Този ден се бяха качили заедно на тавана. Стояха един срещу друг и се здрависваха по особен начин, като два от пръстите на дядо му бяха вплетени в неговите.

— Усещаш ли? Това е хватката на ордена. Когато се срещнат двама членове на публично място, се ръкуват така. Единият пита: „Вътре ли си?“. Правилният отговор е: „Вътре съм“. Това означава, че и двамата са рицари.

Дядо му бе разправял истории за Рицарите на Златния кръг. Котън беше ходил в местната библиотека да търси книги по темата, но се бе върнал с празни ръце. Питал беше и учителя си по история, но той също не знаеше нищо.

— Имаха замък тук, в окръг Тумбс. — Така наричаха местните си клонове. — Баща ми е служил при тях като офицер, както и неговият баща преди него. Бяха дяволи, тези рицари.

Съзнанието му се пренесе обратно в светлата стая и Малоун пусна ръката на Морз.

— Знаеш, че казвам истината, нали?

— Какво искаха от теб онези хора, които били дошли да те видят?

— Това беше малко след като прогоних последния навлек. Не беше иманяр. Не знам какъв беше точно, но не се чувстваше добре в гората. Беше много плашлив. Провесих едно чучело от клоните и той духна.

Това съвпадаше с разказаното от Мартин Томас.

— Но той зарови лемеж на плуг в земята и го откри с помощта на компас — добави Морз. — Явно знаеше това-онова. Също като теб. Наблюдавах те. Някой те е научил, нали?

Малоун си каза, че Морз е доста по-умен, отколкото искаше хората да си мислят.

— Онези, които дойдоха при мен, знаеха, че съм страж — каза той. — Знаеха и какво пазя. Но нищо не им казах. Не вярвах и на една дума от онова, което говореха.

— Макар да са били рицари.

— Не ги знам какви бяха. Затова реших да си трая.

— Само че — заяви Малоун — с нас нямаш избор. И така, ще ми кажеш ли какво искаха от теб?

— Нещо повече. Направо ще ви го покажа.