Изчезналият орден

Бележки на автора

Пътуванията, свързани с написването на тази книга, бяха осъществени през дълъг период от време. Преди няколко години двамата с Елизабет си направихме екскурзия из селските райони на Арканзас, за да опознаем скритата му красота. Освен това няколко пъти посещавахме Северна Каролина и Тенеси. Специално за целите на романа пътувахме до Вашингтон, където ни разведоха из всеки ъгъл на множеството музеи, съставляващи института „Смитсониън“. Този вълнуващ свят, скрит за широката публика, е представен в настоящата история.

Време е да отделим фактите от художествената измислица.

Големият пожар в „Смитсониън“ от 1865 г., описан в Пролога, действително се е случил. Официалното обяснение е грешка при отвеждането на дима от отоплителна печка, както е в 59-а глава. Цялото описание на пожара в Пролога и всичко свързано с него също почиват на факти. Знаем тези подробности благодарение на няколкото вътрешни доклада на института. Моят принос към хаоса се свежда до присъствието на Ангъс Адамс, ключа, дневника и капитана. Но револверът с двойно действие, който се появява в един момент, действително е бил шедьовър на оръжейното изкуство за времето си, а и сбирката в дома на Гидиън Уелс наистина се е състояла по време на войната.

Рицарите на Златния кръг (глава 12 и 14) са съществували, като водят началото си от 50-те години на XIX в., а към края на столетието постепенно са отмрели. Това е била най-голямата и най-успешна подривна организация в американската история (глава 12, 28 и 40), наброяваща десетки хиляди членове. Интересното в случая е, че историците по принцип рядко пишат за нея, макар плановете на ордена за създаване на южна империя, т.нар. Златен кръг, са били напълно реални (глава 12, 25). Събирането в курорта Грийнбрайър през 1859 г. се е състояло. Девизът на рицарите е бил съвсем прост: Да запазим Конституцията, каквато е, и да възстановим Съюза, какъвто беше. Специалното им ръкостискане и тайните думи за поздрав са били, както ги описвам, докато кръстът в кръг като тяхна „емблема“ е изцяло моя измислица (Пролог, глава 8).

В голямата си част архивите на Конфедерацията действително изчезват преди падането на Ричмънд, като не са открити до ден-днешен (глава 85). Сред тези изгубени книжа е била и по-голямата част от документацията на Рицарите на Златния кръг, така че никога няма да установим в пълна степен влиянието на ордена.

Ловът на съкровища, в който участва Малоун (глава 1), се основава на действителна експедиция, ползвала подобни физически белези. Рицарите на Златния кръг действително са заровили в земята големи количества злато из територията на южните щати, като са оставили естествени обозначения в горите като описаните в глава 1, 14 и 22. В голямата си част това богатство е придобито с грабежи, включително и от хора извън закона като Джеси Джеймс, за когото също се е смятало, че е рицар (глава 22). Възможно е техните безбройни обири да са били част от добре организирана следвоенна кампания на терор. Една превъзходна книга по темата е „Сянката на Стража“ от Уорън Гетлър и Боб Брюър.

Опасността, която преживява Малоун в глава 1, също е реална. Предупреждението с обесеното чучело и разпилените гилзи, отправено към Мартин Томас по време на пътуването му из Арканзас, се е случило в действителност през 1993 г. (глава 16), а изразът лов на крави, използван в глава 22, е заимстван от разкази на осведомени хора. Съществуват ли още стражите? Никой не може да каже със сигурност. Но докато са съществували, са получавали възнаграждението си от специално заделени за целта тайници със злато, както е описано в глава 24. Мнозина твърдят, че някакво огромно състояние, укрито преди много време от рицарите, все още чака своя откривател. Към днешна дата е намерена само малка част от богатството на ордена.

Петте камъка, споменавани навсякъде в текста, заедно с изображенията върху тях са така наречените Камъни Пералта, за които се разправят най-противоречиви истории. Никой не може да каже със сигурност кога и къде са открити. Оригиналите дори не съществуват, до нас са достигнали само копия. Легендата гласи, че сочат пътя към Мината на Изгубения холандец в Аризона. Но кой знае? Понастоящем са изложени в Природонаучния музей в Меса, Аризона. Всички тълкувания на изображенията по тях в тази книга са отчасти плод на въображението ми, отчасти почерпени от поверия. Нищо определено не се знае за камъните и досега никой не ги е дешифрирал, те изглеждат сякаш правени по поръчка като сюжет за приключенски роман.

В книгата се споменават множество реално съществуващи места: националният парк „Уачита“ (глава 1, 3, 5, 6), националният парк „Карсън“ (глава 77) и окръг Блаунт, Тенеси, са описани достоверно. Изоставената мина в глава 30 е подобна на реални мини, каквито все още съществуват из щата. Кабинетът на вицепрезидента в Капитолия си е там (глава 39); административната сграда „Дърксен“, фитнес центърът към административната сграда „Ръсел“ и хотел „Уилърд“ със знаменития едноименен ресторант са реално съществуващи обекти. Подигравателните коментари на съдиите относно зданието на Върховния съд (глава 70) са действителни. Националният музей на авиацията и астронавтиката (глава 51), както и местоположенията и вътрешното разположение на всички сгради, влизащи в института „Смитсониън“, са максимално близки до действителността. Залата с вкаменелостите (глава 35) в момента е в процес на основен ремонт. Експонатът с рифа действително беше изложен там в продължение на две десетилетия, но вече е демонтиран (глава 35). Мемориалните комплекси на Линкълн (глава 66) и на Втората световна война са на описаните места и всеки може да ги види.

Враждата между Джеферсън Дейвис и Александър Стивънс (Пролог, глава 13) е факт. Стивънс е искал да избегне войната и в крайна сметка да сключи мир със Севера, докато Дейвис е предпочитал въоръжен конфликт. Политическата кариера на Стивънс е била дълга и богата на събития (глава 13, 38). Връзката му с Рицарите на Златния кръг и плановете му за промени в Конгреса обаче са изцяло моя измислица. Всички презрителни коментари на Франк Брекинридж по адрес на Джеферсън Дейвис в глава 50 се основават на историческите факти. Текстовете от Конституцията на Конфедерацията, цитирани в глава 65 и 73, са взети буквално от оригиналните документи. Във въпросната конституция има елементи, които съвременният свят с лекота би могъл да възприеме.

Както е разказано в глава 25, президентът Джеймс Полк си наумил, че най-бързият начин да се увеличи територията на Съединените щати би била една война с Мексико, която в крайна сметка била спечелена след две години кръвопролития. По силата на Договора от Гуадалупе Идалго (1848 г.) Съединените щати придобили територии, които впоследствие щели да се превърнат в Аризона, Ню Мексико, Юта, Невада и Калифорния.

Персонажът на Ангъс Адамс е почерпен от капитан Томас Хайнс, прославен шпионин на Конфедерацията. Подвизите на Хайнс са легендарни, включително това, че веднъж се бил скрил в дюшека, върху който лежал болен, за да избяга от войниците на Севера (глава 33). Когато чух тази история преди няколко години, реших, че ще стане част от наследството на Котън Малоун. Една добра книга за Хайнс е „Агентът на Конфедерацията“ от Джеймс Хоурън. Всички описани в глава 33 действия на Ангъс Адамс всъщност са били извършени от Хайнс. Добавянето на памук в изварата (глава 40) е номер, заимстван от мой познат, който действително го е погодил като дете на гледачката си.

Кабинетът на Алекс Шъруд е заимстван от офисите на сенатор Ламар Александър в сградата „Дърксен“, до карираната риза на стената в секретарското помещение (глава 41). Главоблъсканицата с разместените букви в глава 50 се основава на действителни кодове, използвани по време на Гражданската война. Откъсът от вестникарска статия в глава 27, в който се разправя за изгубено злато, Ф. Лий Бейли и Джон Дийн, е заимстван почти дума по дума от действителна статия, отпечатана през 1973 г. През периода 1934–1974 г. притежанието на злато от частни лица е било обявено за незаконно в Америка (глава 27). Рисуването на скрити картини по ръбовете на страниците е едно отмряло изкуство (глава 72), но е изумително да се види.

Въпросът за предлаганата 28-а поправка, за която се споменава в глава 4, е бил повдиган многократно, но Конгресът така и не е стигнал до обсъждането й. Внасянето на изменения в Конституцията от конвент, свикан от щатите, е един от начините да се постигне това. Вярно е, че няма почти никакви правила, които биха били приложими към един конвент, свикан по смисъла на член V (глава 65). Подобно на първия такъв от 1787 г., който не се е съобразил с ограничения обхват на задачите си — единствено да измени Устава на Конфедерацията, всеки следващ конвент би бил също толкова невъздържан в работата си. Понастоящем се наблюдава обществено движение за свикване на втори Конституционен конвент, като редица щати вече са изразили подкрепата си. Отлично четиво по темата е „Да ходиш по ръба. Изменяне на Конституцията от Национален конвент“ от Ръсел Каплан.

Ранните години на Сената, предадени в глава 13, съответстват на историческата истина, както и появяването и възходът на печално известната фигура на обструктора. Ако шейсет сенатори не прибегнат до „гилотина“ и не гласуват отнемане на думата (глава 13), един сенатор е в състояние да блокира на практика целия законодателен процес. И това далеч не е изолирано явление. Днес в повечето случаи по договорка.

Както е описано в романа, нищо не стига до гласуване в Камарата на представителите, ако преди това не е одобрено от Комисията за правилниците (глава 20), а тя се намира изцяло под контрола на председателя. Процедурните правила в Конгреса (глава 13) са жизненоважни за редовното протичане на законодателния процес. В съответствие с Конституцията всеки Конгрес изработва собствени такива правила при почти нулев съдебен контрол (глава 13). В ранните години на държавата Сенатът не е изпълнявал никакви функции, освен да консултира Камарата на представителите (глава 13). Но всичко това се променя през XIX в. Изменянето на вътрешния правилник на Конгреса, така че да разглежда единствено законопроекти, внесени от Камарата на представителите, не само е възможно (глава 56), но е и напълно законно. Идеята не е моя, а е почерпена от книгата „Да сложим край на задръстванията в Конгреса“ от Гари Ларсън. А като последица от една такава промяна председателят на Камарата би се издигнал до позицията на най-властния човек в държавата.

Конгресът е в пълен хаос. Това е може би единственият факт, който всички американци приемат единодушно, но не по-малко вярно е, че той е онова, което движи тази държава вече над 200 години (глава 9). Затова го приемаме и с добрите му, и с лошите му страни. Малцина си дават сметка, че Сенатът е бил създаден, за да действа като законодателна спирачка. Противно на разпространеното днес мнение сред разни набедени специалисти, Бащите-основатели просто не са имали доверие в народната власт (глава 56). Това недоверие е отразено както в институцията на електоралната колегия (чрез която народът всъщност не избира пряко президента), така и чрез двукамарния законодателен орган (при който Сенатът също не се избира пряко от народа, а от щатските законодателни събрания).

Председателите на Камарата ползват лична охрана (глава 2, 21, 44). Също и бившите президенти, но те имат право да откажат услугите на Тайните служби. Клетвата, цитирана в края на глава 39, се полага от всеки сенатор при встъпване в длъжност. Преквалифицирането на Дани Даниълс от президент в сенатор не само е възможно, но вече е правено — от Андрю Джонсън през 1875 г. (глава 21).

Този роман се върти около института „Смитсониън“, създаден, след като неизвестен британски химик — Джеймс Смитсън — завещал 500 000 долара за целта. Онова, което правело завещанието му особено странно, бил фактът, че той всъщност никога не бил стъпвал в Съединените щати. Едва седемнайсет години след смъртта му Конгресът създал въпросната институция. Всички политически спорове и съмнения, описани в Пролога, относно изпълнението на волята на Смитсън са исторически факт.

„Смитсониън“ се управлява от седемнайсетчленен съвет, както е описано в глава 10. Директор на института е председателят на Върховния съд (глава 23). Към всеки музей има граждански консултативен съвет, който работи в тясно сътрудничество с администрацията на музея. Понастоящем аз членувам в съвета, отговарящ за библиотеките „Смитсониън“. Две от тях са библиотека „Кълман“ към Природонаучния музей (глава 15) и библиотеката към Музея на американската история, в която работеше Мартин Томас.

Тунелът под Националната алея с музеите между Замъка и Природонаучния музей съществува (глава 16), като съм добавил само завоя в него. В действителност той е прав и с дължина 220 метра. Спираловидното стълбище, което се изкачва през северната кула на Замъка, съществува (глава 19). Направил съм една малка промяна, добавяйки изход на втория етаж, какъвто отдавна няма. Навремето в северозападната кула наистина са живеели бухали (глава 19). Ротондата в Замъка съответства изцяло на описанието (глава 19), включително с огромната позлатена витрина, в която се съхраняват церемониалните предмети на института (глава 23). Ключът е истински (глава 11), открит е бил в таванските помещения на Замъка през втората половина на 50-те години, като впоследствие е включен в церемонията по встъпване в длъжност на новоназначените секретари (глава 19, 23, 25). Оригиналът е постоянно изложен във витрината, а копие от него се връчва на всеки пореден секретар (глава 25). Всички интриги около ключа обаче са изцяло измислени от мен.

Още няколко бележки за „Смитсониън“: цитатът на Джеймс Смитсън в глава 13 е от едно негово писмо. Смитсонитът, който носи неговото име (глава 23, 58), е едно относително безполезно минерално съединение. Малко парче от него обаче краси бюрото ми. Джеферсън Дейвис е бил член на съвета на „Смитсониън“, преди да стане министър на войната (глава 25). Но експедиция до Югозападните територии не е имало никога (глава 25). Постът уредник на Замъка съществува (глава 11), като понастоящем се заема от Ричард Стам, когото направих герой на романа си.

Джоузеф Хенри е бил първият секретар на „Смитсониън“ от 1846 до 1878 г. По време на Гражданската война е сътрудничил на военноморския флот в оценяването на изобретения и технически нововъведения (Пролог), като на практика е бил научен съветник на Линкълн. Липсата му на ентусиазъм за каузата на Севера (Пролог) е исторически факт, както и настояването му „Смитсониън“ да остане неутрален.

Нелоялен обаче никога не е бил. Историята с арестуването му и изправянето му пред съд като шпионин — така както е разказана в глава 62 — е именно това: история. Появява се в биографията на Ейбрахам Линкълн от Карл Сандбърг около шейсет години след смъртта на Линкълн. Повечето историци са на мнение, че Сандбърг най-вероятно я е поукрасил, защото не цитира източници.

Възрастта на Смитсън, гравирана върху надгробния му камък, действително е сгрешена (глава 60). Начинът, по който останките му са стигнали до Вашингтон, е предаден правдиво (глава 58). Историята за отварянето на гроба на Смитсън през 1973 г. (глава 58) е взета почти буквално от действителен документ. Самото отваряне на гроба не е минало без противоречия. До ден-днешен никой не знае защо точно е било решено, а обясненията от онова време са били твърде неубедителни. Начинът, по който Малоун и Рик Стам отварят гроба (глава 62), е правилният.

Понастоящем „Смитсониън“ се състои от деветнайсет музея, зоологическа градина и девет научноизследователски центъра. В основата си почти всяко от тези звена има по една библиотека. Като цяло тези библиотеки не се помещават на етажите, където са експонатите. Към тях не сочат стрелки и указателни табели. Те са скрити от погледа, но в тях пулсира напрегнат труд. Като в сърце.

Техните колекции са изумителни. Над два милиона книги, ръкописи, карти, гравюри, маслени платна, доклади с изследователски данни, физически артефакти. Всичко, което бихте могли да си представите. На всякакви теми: авиация и астронавтика, антропология, астрономия, астрофизика, изкуство, биология, ботаника, история, социология, зоология и още много, много други. През 2016 г. са били похарчени почти 17 милиона долара, за да може вратите им да не затварят, за да може наличната информация да е непрекъснато на разположение на учени, изследователи и широката публика. Близо 30 процента от този бюджет трябва да дойдат от лични и фирмени дарения. А за разлика от романа в реалния живот няма трезор със злато, който чака да бъде открит. Вместо това от нас зависи да намерим парите.

В продължение на над 170 години библиотеките с гордост са подкрепяли мисията на института. Някога това е ставало, като просто човек е посещавал някоя от тях. Сега интернет дава неограничен и непрекъснат достъп. През 2016 г. сайтовете на института са били посетени от над 1 милион души, които са свалили над 17 милиона материала.

Докато четете тези думи, в някоя от библиотеките се случва нещо изумително. Всяка една от тях е просветно средище, където хора идват, за да сверят и разширят идеите си, за да получат отговори на въпросите, които ги интересуват. Така че следващия път, когато бродите из залите на Музея на авиацията и астронавтиката или на Музея на американската история, или в който и да било от останалите музеи или изследователски центрове, запомнете — в основата на всяко едно от тези звена лежи по една библиотека.

За да направите дарение или да научите повече за библиотеките „Смитсониън“, посетете www.library.si.edu.