Изчезналият орден

76

7:50 ч.

Дани седеше до болничното легло на Стефани, където бе прекарал остатъка от нощта. Беше си тръгнал от жилището на Уорън Уестън повече объркан, отколкото ядосан, и бе взел такси обратно до болницата. Пред вратата й дежуреше друг агент на отряда, който му отвори да влезе в стаята.

Той отвори очи. Стефани го гледаше. Той примигна, за да фокусира зрението си и да се убеди, че не сънува.

— Откога си будна? — попита Дани.

— От няколко минути. Реших да те оставя да си поспиш.

Той стана, пристъпи към нея и я хвана за ръката.

— Добре ли си?

— Ще оживея. Но не ти препоръчвам да те застрелят. Боли.

— Ще запомня съвета ти.

Той се радваше да види отново очите й. А и тази усмивка… Колко му бяха липсвали!

— Какво става?

— Много неща. Разбунихме кошер, пълен с луди стършели.

— Не си спомням ти да си бил замесен в случая.

— Не бях. Но се замесих.

Дани й разказа всичко, включително, че сега е сенатор. Стефани го огледа преценяващо; той добре познаваше този поглед.

— Знаех си, че няма да си седнеш на задника. Само се чудех как ще влезеш обратно в играта. И, дявол да го вземе, намерил си интересен начин.

— Това не променя нищо за нас. Разводът ще се случи. Всъщност не ме вълнува какво ще си каже който и да било. Откакто те видях в това легло, нещата се промениха из основи.

Тя се усмихна.

— Ама ти май наистина си влюбен, а, Дани Даниълс?

— Да, госпожо.

Тя стисна ръката му.

— Боя се за Касиопея обаче. От нея няма вест, което не е добре.

— Малоун се занимава с това. След като се оправи с бащата и сина Брекинридж, ще намери и нея.

— Трябваше да бъда по-внимателна. Но всичко се случи така бързо — каза Стефани. — Жалко за Алекс Шъруд.

— Беше добър човек и не заслужаваше да умре по този начин.

— Какво възнамеряваш да направиш?

— Трябва да спра Ванс. Още днес. За предпочитане, преди комисията да е направила нещо, което да се разчуе. Колкото по-малко внимание се обръща на случая, толкова по-добре. — Той се огледа. — Как се вика сестра? Мисля, че би трябвало да знаят, че си в съзнание.

Стефани повдигна дистанционното с дясната си ръка.

— И още някой трябва да бъде уведомен — каза той.

Дани пусна ръката й и излезе навън в коридора, където заговори агента на „Магелан“.

— Докладвай в Атланта, че шефката е в съзнание — каза той. — Мисля, че ще се оправи.

Мъжът кимна, видимо облекчен.

— И си почини. Върви да закусиш. Аз ще я пазя, докато се върнеш.

— Смятате ли, че е редно?

— Опасността е далече, чак на другия край на страната. Нищо няма да се случи.

Мъжът се обърна и се отдалечи по коридора. Откъм стаята на сестрите не се забелязваше никакво движение, затова той се върна при Стефани, остави вратата да се затвори зад гърба му и отново седна до леглото.

— Ще повикам сестра след минута — каза тя. — А сега подръж още малко ръката ми.

Влизайки в асансьора, Даян си припомни думите на Дани Даниълс: „Една жена, която безумно обичам, се бори за живота си“. Същото й бе казал и човекът от Златния кръг, само че бе споменал и името на болницата. „Сибли“. И на пациентката. Стефани Нел. От „Информация“ й бяха дали номера на стаята на Стефани, защото бе излъгала, че е нейна сестра.

След като Даян избяга от апартамента на Алекс, не бе срещала никого. Но със сигурност вече бяха открили трупа на Тейсли Форсбърг и бяха повикали полиция. Но тя още имаше време. Асансьорът се изкачи до петия етаж. Вратите се отвориха и тя се озова в оживен коридор, пълен с медицински сестри и санитари. Следвайки обозначенията, тя тръгна към стаята, която я интересуваше. Пистолетът на Алекс тежеше в чантата й.

Една жена, която безумно обичам.

Думите на Даниълс. Но какво право имаше той да обича някого? Нима не бе съсипал всичко, към което тя се стремеше? И ако беше безсилна да направи нещо срещу Рицарите на Златния кръг, сенатор Дани Даниълс поне беше лесна жертва.

Една табелка показваше, че стаята на Стефани Нел се намира зад близкия ъгъл. Тя се приближи, зави и се спря, после се дръпна назад; право напред се виждаше Даниълс, който разговаряше с някакъв мъж.

Чудесно. И той бил тук. Тя рискува да надникне иззад ъгъла. След няколко секунди мъжът остави Даниълс и тръгна към нея. Тя се върна назад по коридора, докато забеляза отворена врата и влезе в една от стаите. Беше тъмна и в нея нямаше никой. Мъжът подмина и продължи пътя си. Тя го проследи с поглед, докато се скри зад ъгъла. Коридорът беше чист. Даниълс не се виждаше. Но тя знаеше къде би могъл да бъде.

Дани пристъпи към леглото.

— Казах на твоя човек да докладва в Атланта, че ще се оправиш. Ще кажа и на Котън, когато се обади. Всички се тревожехме за теб.

— Радвам се да чуя, че мислиш за мен.

— Не е само това и ти го знаеш. Аз те обичам.

Тя сякаш се изненада. Може би имаше право. Някога му беше трудно да изрече тези думи. Но очевидно вече не.

— Време е да бъдем наясно един с друг — каза й той. — Мислех си как предпочитам аз да съм в това легло. Не ти. Това беше гледка, която не искам повече да видя, докато съм жив.

— И аз те обичам, Дани.

Вратата се отвори. Той се извърна, очаквайки да види сестра или лекар. Вместо това при тях влезе Даян Шъруд. А в очите й той прочете нещо, което не му хареса. Особено след като превъртя ключа на вратата.

— Коя сте вие? — попита Стефани.

Даян извади от чантата си пистолет и го насочи.

— Това не е добре — промърмори на себе си Дани.