Изчезналият орден

15

Вашингтон

20:50 ч.

Стефани Нел бе застанала пред Националния природонаучен музей на Конститюшън Авеню. Телефонът й бе звъннал преди половин час и тя бе дошла тук направо от „Мандарин Ориентал“ — хотела, в който отсядаше винаги когато имаше път към столицата.

Сградата, която се извисяваше пред нея, беше част от огромния институт „Смитсониън“, който притежаваше музеи от двете страни на Националната алея с музеите. По протежение на южната страна се издигаха Музеят на американските индианци, Музеят на авиацията и астронавтиката и самият Замък, докато Природонаучният музей, Музеят на американската история и Музеят на афроамериканската история доминираха северната страна. Заедно те образуваха най-големия музеен комплекс в целия свят. Общо 140 милиона експоната. Всеки един от които се оценяваше като национално съкровище. Тази вечер обаче зданието на музея се издигаше притихнало, затворено за посетители.

Стефани влезе и охранителят, който й държеше вратата, я упъти към едно помещение без прозорци, цяла една стена от което беше покрита от цветни монитори, показващи различни части от интериора на музея. Сградата беше на шест етажа с общо 140 хиляди квадратни метра изложбена площ — доста голямо пространство за наблюдаване. Там я очакваше Рик Стам, сегашният уредник на Замъка, макар естествената история да не беше точно неговата стихия. Двамата бяха стари приятели. Неотдавна Рик й бе помогнал да излезе от трудна ситуация. Беше му задължена. Затова, когато й позвъни, тя не намери сили да му откаже.

— Имаш късмет, че бях в града — каза му Стефани.

— Да, наистина. Много ти благодаря, че се отзова.

Рик посочи един от мониторите, на който се виждаха двама мъже, застанали в нещо, което приличаше на библиотека.

— Това е библиотека „Кълман“. Тези хора са там, отпреди да ти се обадя.

Тя познаваше библиотеките на института „Смитсониън“, разположени в обособени места към общо двайсет и един музея и изследователски центъра. Съвкупно те се смятаха за едно от най-големите хранилища на научни знания в света. „Кълман“ се намираше на приземния етаж в Природонаучния музей.

— Мъжът със светла коса е Мартин Томас — каза Рик. — Един от служителите в нашите справочни библиотеки, с безупречна десетгодишна професионална история. Чувал съм, че щял да замести сегашния директор на библиотеката към Музея на американската история.

— А какво прави в „Кълман“ по това време? — попита Стефани. — Тази библиотека няма нищо общо с американската история.

— До нас не стига звук. Другият мъж пристигна и Мартин го доведе право тук.

На монитора се виждаше висок мускулест мъж с гъста къдрава кестенява коса. Той пристъпваше нервно от крак на крак и правеше с ръцете си движения, сякаш искаше да сграбчи нещо. Беше с гръб към камерата и лицето му не се виждаше. Облечен беше с тъмно спортно сако и панталон.

— Какво е това отзад на врата му? — попита Стефани.

— Прилича на родилно петно — отговори Рик. — Доста голямо при това.

— И защо срещата е проблем? — поиска да знае тя. — Допускам, че вечер тук често идват служители на института.

— Мартин работи при нас по един специален проект. Проблемът е, че идването му тази вечер не е заявено предварително. Би трябвало да сме екип, а нямахме никаква представа, че смята да води тук този човек. От охраната са ги забелязали и ми позвъниха. А аз реших да се обадя на теб.

— Ще ми кажеш ли защо?

В тъмното помещение седяха още двама охранители и нейният приятел й хвърли бърз поглед: Не тук и не сега. Но все пак каза:

— Проблемът е, че са влезли през служебния вход.

Което вероятно означаваше: без метални детектори и минимална охрана.

— И ти нямаш представа кой е другият мъж и какво прави тук?

Рик поклати глава.

— Имаш охрана, винаги можеш да повикаш полиция…

— Предпочитам теб.

Стефани разбра. Понякога отплащането за сторена услуга можеше да се окаже твърде досадно.

Той й направи знак да излязат в коридора. Там набързо й обясни, че всичко започнало преди няколко месеца, когато в музейните архиви било забелязано неправомерно проникване в поверителни информационни масиви.

— Не знаех, че „Смитсониън“ има секретен архив — каза Стефани.

— Нямаме, просто някои материали са само за вътрешно ползване.

От записите на видеокамерите бързо се изяснило кой е извършителят — Мартин Томас. Изправен пред фактите, той си признал, че бил помолен да проучи информацията в архива от член на един от консултативните съвети, жена на име Даян Шъруд, която освен това била и съпруга на член на управителния съвет на „Смитсониън“.

— Вдовицата на сенатор Шъруд?

— Същата.

Стефани започваше да усеща деликатността на ситуацията.

В стремежа си да се хареса на госпожа Шъруд Томас се бе нагърбил да й свърши услуга. Но по-интересно й се стори това, че вместо да поиска сметка от нарушителите или да спре достъпа до архивите, Рик ги бе оставил да ползват още няколко пъти поверителните информационни масиви.

— Казах си: какъв по-добър начин да открием какво всъщност става от това тя да ни отведе сама до целта? По онова време Мартин вече работеше за нас, така че го оставихме да прави, каквото бе намислил.

— И какво стана?

— Нещо неочаквано. Мартин отиде до Арканзас, върна се много уплашен, като ни каза, че се разминал със смъртна опасност. И тогава ние се обадихме на Котън Малоун.

— Откъде познаваш Котън?

— Тогава още не го познавах. Но директорът беше чувал за него и ме накара да го проуча. Открих, че навремето работил за теб, но вече бил пенсионер. Така че ние му се обадихме и го наехме.

— Котън е тук? И работи за теб?

— Всъщност в Арканзас. Заедно с някоя си госпожица Вит. Изясняват откъде е минал Мартин Томас и какво интересно има там.

Обикновено процесът протичаше в обратния ред — тя се обаждаше на Котън и или му нареждаше какво да свърши, или го наемаше. Той беше първият, когото бе назначила в отряд „Магелан“, но бе излязъл в ранна пенсия и се бе преместил да живее в Копенхаген. Понастоящем и дванайсетте й служители бяха по задачи или й помагаха да възстанови отряда, временно разформирован след встъпването в длъжност на новия президент. Стефани беше във Вашингтон, за да се срещне с новия министър на правосъдието и да се опита да установи някакви работни взаимоотношения.

— Струва ми се, Рик, че здравата си загазил. Но поне имаш на разположение Котън и Касиопея. Те са добри. И така, какво правя аз тук?

— Смятаме да арестуваме този човек и Мартин Томас. Трябва ми помощта ти. После искам да ми помогнеш да си изясня какво всъщност става. Този вид разследвания са доста далече от моята компетентност.

Вратата на стаята се отвори и един от техниците им каза, че мъжете били тръгнали нанякъде. Стефани и Рик се върнаха тичешком вътре и видяха на монитора как двамата излизат от библиотеката. Томас говореше нещо и жестикулираше към посетителя, който все така се виждаше в гръб.

— Знае къде са камерите — каза Стефани.

— Да.

Томас тръгна към изхода на сградата. Неговият гост го следваше. Когато се обърна към вратата, сакото му се разтвори за миг. Той бърза го закопча, но обективът вече бе уловил нещо тревожно.

— Върни записа! — каза Рик.

Стефани също го бе видяла.

Единият от техниците чукна по клавиатурата. На екрана се появи стоп кадър отпреди няколко секунди. Под разтвореното сако на мъжа се виждаше дръжката на пистолет в кожен кобур, провесен под мишницата.

— Това не ми харесва — каза тя. — Трябва да сложиш край на тази история още сега.

— Искам да разбера какво търсят.

— Може би излагаш на опасност живота на библиотекаря. — Стефани виждаше раздвоението му. — Освен това не ми казваш всичко, нали?

— Имай ми още малко доверие, става ли?

За доверие — имаше му. С Рик Стам не се познаваха от вчера.

На монитора двамата мъже излязоха от библиотеката и светлините след тях угаснаха. Друга камера ги пое нататък и проследи пътя им по коридора, докато накрая минаха през двойна метална врата.

— Тази води към едно крило, което сега се строи и е затворено за посетители — каза Рик.

— Кажи ми как да стигна до там незабелязано.

Стефани притвори безшумно металната врата. За колана й беше защипана малка радиостанция, в ухото си имаше слушалка, а на ревера микрофон.

— Още са там — чу гласа на Рик в ухото си. — Върви право напред и при първия ъгъл завий надясно.

Тя се намираше в полутъмен коридор, тук-там осветен с по някоя самотна крушка. Между плътните сенки се виждаше, че това е строителен обект. Рик й бе обяснил, че тази част от музея някога се ползвала като мазе, макар да се намираше на равнището на земята. Близо година била затворена за ремонт, след който щяла да бъде превърната в допълнителни офиси. Тя бе проникнала вътре от срещуположния край спрямо вратата, от която бяха влезли двамата мъже, като идеята беше да се доближи колкото бе възможно повече, за да открие какво бяха намислили, преди охраната да ги арестува. Всички изходи от сградата бяха затворени и пазачите само чакаха сигнала й, за да се намесят.

В строителния обект нямаше работещи камери. Бяха поставили заграждения, за да не влиза никой вътре, но двамата мъже ги бяха заобиколили. Вероятно онова, което търсеха, се намираше тъкмо тук. Стефани беше леко притеснена, но си каза, че Мартин Томас е в безопасност, докато другият мъж имаше нужда от него. Или поне това се опитваше да си внуши.

Тя запристъпва внимателно напред през лабиринта от жици, тръби, въздухопроводи и всякакви строителни инструменти към мястото, където Рик й бе казал да завие надясно. Чуваше гласовете на двамата, които отекваха от голите стени. Може би бяха дошли тук, за да избегнат изцяло камерите? Наличието на оръжие у единия обаче човъркаше съзнанието й. Слава богу, тя също беше въоръжена — служебната берета си беше в кобура под сакото. Някога бе отказвала да носи оръжие, но с времето се бе научила да играе на сигурно.

Би трябвало да не вдига шум по бетонния под, но отгоре имаше слой пясък, стърготини от гипсокартонените стени и всякакви отпадъци, които скърцаха под краката. Тя се замисли колко солидно бяха построени тези сгради. Конкретната се издигаше на това място от 1910 г., като за това време бе ремонтирана и преустройвана безброй пъти, за да се адаптира към нуждите на един непрестанно изменящ се свят.

Стефани се приближаваше до гласовете, като накрая се озова до въпросния ъгъл с голи стени от гипсокартон.

— … оценявам какво правиш, честна дума.

— Отдавна работя тук, но трябва да ти кажа, че ако някой се задържа на това място, то не е заради заплащането — отвърна друг глас, явно на Томас.

— Златните монети, които ти дадох, ще ти свършат добра работа. Ето още три за труда тази вечер.

В тъмното иззвънтя метал.

— Тези са доста редки — каза Томас. — Лично се поинтересувах. Търсиш още злато, нали така?

Няколко секунди минаха в мълчание.

— Мога да ти помогна — продължи Томас.

— Какво точно искаш от мен?

— Дял от изгубеното съкровище на Конфедерацията, което издирваш.