Изчезналият орден

39

Дани влезе в кабинета на вицепрезидента в Капитолия, непосредствено до пленарната зала на Сената. Това беше единственото помещение във Вашингтон, обособено изцяло за нуждите на вицепрезидента. Времената се меняха, но не и този кабинет. Мраморната полица над камината, застланият с керамични плочки под, огледалото със златна рамка, викторианските корнизи — всичко напомняше за XIX в. Голямото махагоново бюро определено имаше богата история. Беше служило вярно на почти всички вицепрезиденти чак до 1969 г., когато за кратко време бе преместено в Овалния кабинет при Никсън и Форд, за да бъде върнато с избирането на Джими Картър. Още от годините на Гражданската война тук се вършеше работа, провеждаха се церемонии, срещи с избиратели, пресконференции, както и събирания в тесен кръг, някои от които бяха променили курса на американската история.

Големият старинен часовник отброи 10 часа. Вицепрезидентът Тиодор Соломон беше предупреден за посещението на новия член на Сената и го очакваше, седнал зад бюрото си. Противно на широко разпространените представи и въпреки че по Конституция вицепрезидентът имаше статут на председателстващ Сената, в днешно време американските вицепрезиденти много рядко участваха в пленарни заседания освен при равно гласуване, когато техният глас натежаваше в едната или другата посока. Но това беше изключение.

Губернаторът беше обявил официално назначението на новия сенатор преди трийсет минути на пресконференция в Ноксвил. Както можеше да се очаква, протестните реакции не закъсняха, особено предвид отсъствието на алтернативни кандидати. Изборът на Дани бе обявен като временно назначение, докато Тенеси гласува за сенатор. А кой по-добре би се справил със задачата от най-видния жив гражданин на щата? Звучеше прекалено убедително, дори той едва ли не го повярва.

— Господин президент — каза Соломон, като стана от стола си и му подаде ръка.

Теди Соломон беше политик от старата школа, консервативен по финансовите въпроси, но таен либерал в социалните си възгледи — едно раздвоение, породено вероятно от факта, че най-големият му син беше гей. Заедно бяха служили в Сената. Соломон беше прям и честен, на първичните избори се бе състезавал срещу Уорнър Фокс, но не събра нужния брой гласове и бе принуден да се оттегли. Фокс в крайна сметка реши да приобщи опонента си, предлагайки му второто място в бюлетината. Най-изненадващото в случая бе, че Соломон прие. Дани много харесваше една мисъл на вицепрезидента на Удроу Уилсън: „Постът ми е като каталептичен припадък. Не можеш нито да говориш, нито да се движиш, не усещаш болка, в пълно съзнание си за ставащото около теб, но не можеш да участваш в него“. Но думите на Джон Адамс, който в един момент сам бе заемал длъжност номер две във Вашингтон, звучаха още по-логично: „Сега съм нищо, но може да бъда и всичко“.

Какво беше разстоянието от нищо до всичко? Един пропуснат удар на сърцето?

Всъщност това се бе случвало осем пъти. Девет, ако се броеше и поемането от Форд на поста след Никсън. Смърт или оставка на титуляря бяха за вицепрезидента единственият път към президентското кресло. Само един вицепрезидент в последните 125 години се бе добрал чрез избори до заветния пост. Първият Джордж Буш. При това — само за един мандат.

Соломон беше висок, с подобаващо на ръста му едро лице, излъчващо предпазлива човечност, но не и мекушавост. Още не беше развил двойна брадичка, чертите на лицето бяха мъжествени и решителни. Беше няколко години по-възрастен от Дани, но сресаната му назад коса беше учудващо черна. Както обикновено, беше с тъмен костюм, колосана риза и привличаща погледа копринена вратовръзка.

— Добре ли си го обмислил? — попита го той.

— Да си пенсионер не е живот.

— Минали са само няколко месеца.

— Достатъчно, за да разбера, че не е за мен.

Настана тишина, нарушавана от басовото тиктакане на старинния часовник. Дани знаеше неговата история. Присъствието му в този кабинет датираше от президентството на Маккинли, но бе придобил известност от времената на вицепрезидента Джон Гарнър, който го бе използвал, за да определя момента за влизането си в залата на Сената. Механизмът започвал да звъни петнайсет секунди преди дванайсет, което било знак за Гарнър да остави всичко и с тържествена стъпка да влезе в пленарната зала, заемайки мястото си точно в дванайсет.

— Искам да положа клетва тук, при закрити врата — каза Дани на Соломон. — И после се захващам за работа.

— Медиите напират да го направим отвън, пред камерите. Все пак тук пишем историята.

Дани знаеше отношението на Соломон към журналистите: те бяха предназначени да служат на властта. Но в момента той нямаше нужда от услугите им. Преди десетилетия, по време на първия му мандат като сенатор, някои от най-близките му приятели бяха репортери. Но тогава имаше правила за поведение, код на честта. А сега всичко опираше до пари и рейтинг. Никой не се интересуваше дали е прав, стига да е пръв. Или още по-добре, скандален. Толкова малко истински журналисти бяха останали. Новинарските канали се бяха превърнали в цирк. Той можеше да се постави на мястото на репортерите в момента. Всички бяха научили за назначението му едновременно. Бяха в еднакви изходни позиции. Трябваше им акцент, гледна точка, възможност да го обсипят с въпроси — какво? как? кога? защо? — но той бе решил да ги остави в неведение и догадки.

— Това му е хубавото да си по заместване — каза Дани. — Нямам намерение тепърва да правя кариера и не ми пука за никого.

В сивкавите, почти безцветни очи на Соломон проблесна закачливо пламъче.

— Какво мисли шефът ти за моето завръщане?

— Току-що говорих с него. Най-точното описание на състоянието му би било: „в шок“. Фокс се радваше, че се е отървал от теб. Честно да ти кажа, едва ли би имал нещо против да се отърве и от мен. Искам да те попитам нещо, Дани, и между нас да си остане. Ето, вратата е затворена. Какво правиш тук?

— Пиша история. Като Андрю Джонсън. Двамата президенти от Тенеси, станали после сенатори.

Соломон седна на ръба на бюрото и скръсти ръце на гърдите си.

— Сами сме. Какво става?

Дани знаеше, че може да му потрябва съюзник, а какъв по-надежден кандидат от този? Освен това, макар Соломон и Лушъс Ванс да бяха от една и съща партия, той знаеше, че двамата се мразят.

— Ванс е намислил нещо.

— Слушам те.

— Не знам много, просто достатъчно, за да искам да знам повече. Но може да ми потрябва помощта ти. — Той помълча и добави: — Преди да е станало късно.

— Звучи сериозно.

— Не съм сигурен, но всички алармени звънци в главата ми сигнализират за надвиснала катастрофа.

— Това може ли да засегне президента?

— Не знам. Но Ванс не играе в екип, а освен това искаше поста на Фокс.

— Но и той като мен нямаше шанс. Сам си е виновен, че прие да бъде председател на Камарата.

— Двамата с теб знаем, че Ванс е опасен човек. Дано и Фокс го знае.

Соломон се изсмя гърлено.

— Да кажем само, че новият президент още не е толкова ориентиран в обстановката, колкото сме двамата с теб.

— Освен това се съмнявам, че слуша какво му говори по-опитният му заместник.

— Меко казано. От двайсети януари насам с него сме разговаряли общо… веднъж. Току-що.

Което беше огромна грешка от страна на Фокс. Соломон беше опитен в разшифроване на мълчанието между думите, на мислите, често прикривани зад глуповатия изказ. От всичко, което Дани бе чул или видял досега, администрацията на Фокс изглеждаше като нескопосана коалиция от гълъби, ястреби и партийни функционери, като всеки си имаше свои идеи относно това какво би било добро за страната. Докато Теди Соломон беше далеч по-прагматичен ветеран с енциклопедични познания за политическите нрави във Вашингтон. Все неща, които биха могли да бъдат от полза за един новак в Белия дом. За съжаление, от гордост или глупост новобранците рядко искаха помощ от по-старите бойци, което понякога им излизаше твърде скъпо.

— Но ти знаеше, че ще те игнорират — каза Дани. — Защо прие длъжността?

— Аз съм на шейсет и девет, Дани. Можех да си остана сенатор за вечни времена. Но винаги съм искал да бъда президент. И ти го знаеш. Не мога да ти кажа защо. Но народът беше решил друго. — Той вдигна рамене. — И това ми е утешителната награда. Така че приемам лошите наред с добрите страни.

Умен мъж. И той също като него отдавна бе научил, че Америка е това, което народът поиска. Република означава власт на народа, дори народната воля да бъде плод на невежество, прибързаност, инат или обикновена глупост, какво от това? И неговата работа, както и на всеки друг, заемащ публична длъжност, бе да служи на страната си, а не да я моделира по свой образ. Умните политици разбираха този дълг. А великите като Теди Соломон го носеха в сърцето си.

— Виж дали няма да надушиш нещо от твоята страна на пътеката, Теди. Имам лошо предчувствие.

— Достатъчно лошо, за да се върнеш на фронта? Вместо да ходиш за риба и да си живееш живота…

— Нещо такова. И може би от двама изхабени старци като нас зависи да го спрем, каквото и да е то.

— Адски мелодраматично. Но ми харесва.

— И нека си остане между нас, а? Да не се окаже, че просто си фантазирам.

— Това е нещото, което никога не си правил — каза Соломон и протегна ръка. — Е, добре дошъл отново при своите, господин сенатор.

Двамата се здрависаха.

— Време е да го направим официално — добави вицепрезидентът.

Дани бе полагал клетви като градски съветник, губернатор на щат, сенатор, президент. Досега всички пред публика. Този път бяха само той и неговият добър приятел, когато вдигна дясната си ръка и повтори думите:

— Тържествено се заклевам да спазвам и защитавам Конституцията на Съединените щати срещу всякакви врагове, външни и вътрешни. Да вярвам в нея и да й бъда верен. Заклевам се, че поемам този дълг свободно, без вътрешни задръжки и задни мисли и че добре и съвестно ще изпълнявам задълженията на поста, в който встъпвам. И Бог да ми е на помощ.