Изчезналият орден

50

Малоун откри дома на Франк Брекинридж — малка къща в тих квартал във Вирджиния. Едно от онези места, където хората живееха от раждането до смъртта си. Къщата беше дървена, боядисана в бяло, с голяма веранда и прозорци. Рик Стам му бе разказал за Брекинридж, който изпълнявал длъжността уредник на Замъка. Преди него отговорността за опазване на сградата била разделена между няколко души, като на практика се размивала. Оттогава насам един човек държал всичко в ръцете си.

Той паркира на улицата. Стам му бе дал ключовете от личния си автомобил, като бе искал да дойде с него, но Малоун смяташе, че сам ще се справи по-добре. Той извървя разстоянието до верандата, разтривайки с длани умореното си лице. Бе успял да дремне в самолета от Арканзас, но не се чувстваше отпочинал.

Входната врата беше отворена, а отпред имаше мрежа за комари. Трябваше да почука три пъти по касата, преди да чуе отвътре приближаващи се стъпки. Лицето, което го посрещна зад мрежата, беше изпито и сбръчкано, с подобен на клюн нос, който почти закриваше правите стиснати устни. Посивялата коса висеше на сплъстени кичури, а по бузите си имаше няколкодневна набола брада.

— Кой сте вие? — попита мъжът.

— Казвам се Котън Малоун. Дойдох да поговорим за „Смитсониън“.

— Котън Адамс? Капитане, вие ли сте наистина?

Връзката, която старецът направи, го свари неподготвен. Но по развълнувания му тон и внезапното оживление, изписано на лицето му, разбра, че човекът има проблем с реалността. Деменция? Може би. Или нещо по-лошо. Той реши да се възползва.

— Да, сър. Същият. Капитан Адамс.

Вратата се отвори със скърцане.

— Влизайте. Не стойте отвън. Столицата гъмжи от федерални очи и уши.

Той влезе, а Брекинридж проточи шия и подаде главата си навън, като се оглеждаше и ослушваше напрегнато.

— Изглежда спокойно — заяви накрая той. — Успели сте да преминете, без да ви забележат.

Не беше ясно точно какво си представяше мъжът, а и Малоун беше донякъде озадачен, че никой не бе споменал за умствено разстройство — или може би самият Уестън не знаеше, — което поставяше под въпрос смисъла на идването му до тук. Но той реши да изчака няколко минути, за да види какво ще се случи.

— Заповядайте вътре — подкани го Брекинридж, като му махаше с костеливата си ръка, пристъпвайки по скърцащите дъски на пода.

Малоун го последва в малката всекидневна.

— Седнете, капитане. Моля. Да ви починат краката. Сигурно сте уморен от дългия път.

— Наистина идвам отдалече.

— От Ричмънд?

— Точно така.

Брекинридж се настани в едно тапицирано кресло с падаща назад облегалка. Малоун си избра един от фотьойлите. Бе очаквал в дома на стареца да мирише на застояло, но вътре беше учудващо чисто и подредено. Той го попита:

— Сам ли живеете тук?

— Не, жена ми е тук някъде. Джули! Джули! Имаме гости. Направи кафе!

Стам му бе казал, че съпругата на Брекинридж е починала преди години, скоро след пенсионирането му. Имали един син. Който сега би трябвало да е пораснал, но Малоун не знаеше нищо за него.

— Синът ви тук ли е?

— Не. Учител е, преподава някъде. Напусна бащиния дом още преди войната. Кажете ми, капитане, как е на фронта? Тук научаваме само каквото пише във вестниците на янките.

Дилемата се задълбочи. Отговорът на въпроса зависеше от това дали съзнанието на стареца бе замръзнало някъде преди 1863-та, докато Югът жънеше победи и напредваше на север и запад, или след пораженията при Гетисбърг и Виксбърг, когато Конфедерацията беше вече обречена.

Котън реши да играе на сигурно.

— Напредваме. Нещата се нареждат.

— Искам да чуя истина ли е това за името ви? Действително ли сте се крили в леглото на болен, за да не ви хванат янките?

— Истина е. Нямаше друг начин, а и свърши работа.

Брекинридж се изсмя.

— Адски изобретателно, браво! Трябват ни повече умни мъже като вас. И така, какво ви води в столицата? Със задача ли идвате?

— Да. Имаме проблем и ни трябва помощта ви. Помните ли Камъка сърце?

— О, да! Определено! Аз го спасих, нали знаете?

— Знам. И затова съм тук. Опитваме се да открием местоположението му.

— Кой?

— Президентът Дейвис ме изпраща.

Малоун се надяваше с тази лъжа да си придаде важност. Но Брекинридж се изплю на пода.

— Проклет глупак. Това е той. Всичко ще провали. Тоя човек си блъска главата с глупави подробности и няма доверие на никого. Хората го ненавиждат, а защо се кара с губернаторите, така и няма да разберем. Просто си проси белята.

Интересно, как този болен мозък беше успял да запомни такива детайли! Всичко, което мъжът току-що каза, беше самата историческа истина.

— Гледам, че сте в течение на нещата.

— Чувам това-онова. Наоколо има много шпиони. Кажете ми, Джоузеф Хенри ли ви прати при мен?

Малоун кимна и отвърна:

— Секретарят ме увери, че знаете всичко.

— Дадохте ли му ключа?

Церемониалният ключ? Налагаше се да импровизира.

— Да.

— Значи сте били там, когато Замъка изгоря, така ли? Как беше?

— Забележителна гледка, макар и тъжна.

— Бас държа, че е било така. Но вие сте се възползвали. И добре сте направили, капитане. А и дневникът ви е в безопасност. Аз и него скрих. Между нас да си остане — продължи Брекинридж, — нямам много вяра на ония там в Замъка. Мисля, че федералните ги притискат.

— Президентът Дейвис иска и дневника ми.

Замъглените очи се присвиха.

— А откъде да знам, че мога да ви имам доверие?

— Няма откъде.

Брекинридж се изсмя.

— Хитрец сте вие, капитане. — В очите му просветна дяволито пламъче. — Готов ли сте за един малък тест?

Готов — едва ли, но нямаше избор.

— Казвайте!

— Назовете камъните по име.

— Вещерският, Конският, Камъкът от Пътеката, Сърцето, Алфа.

— Браво, капитане, отлично! А ще искате ли да видите и командира?

Командир? Това беше ново.

— Определено.

— Мога да ви уредя среща. Тихомълком и на четири очи, не се бойте.

— Къде може да стане това?

— В неговия Храм на справедливостта, къде! Той и без това рядко си подава носа от там.

Старецът се наведе напред.

— Пак между нас да си остане, капитане, но аз и на командира му нямам вяра. Казва, че е от нашите, ама не съм убеден. С това плешиво теме и малко косица отстрани прекалено много прилича на свещеник. Трябва да внимаваме. Много да внимаваме. Нека си го кажем право в очите: тази война е загубена. Тя поначало беше излишна. Можеше и по друг начин да постигнем своето. По дяволите, та ние държахме Върховния съд! Вижте само делото „Дред Скот“. Съдът взе изцяло наша страна. Сто процента! Робите не са хора. Те са стока. Дори Линкълн беше казал, когато положи клетва за пръв път, че можем да запазим робството. Стига да не разбиваме Съюза. Но не. Ония безумци искаха война.

— А имаше ли друг начин? — реши да попита Малоун.

Брекинридж насочи показалец към него.

— Имаше, и още как! И ако тоя идиот Джеф Дейвис се беше вслушал, можеше всичко да стане по закон. Но тогава никой не искаше да ни чуе. Джеф Дейвис покровителства приятелите си и не търпи хора, които не са съгласни с него, а понятие си няма как се командва армия. Яд ме е да го кажа, но Линкълн е далеч по-добър военачалник.

Дотук всичко беше истина.

— Войната е към края си — заяви той. — И когато свърши, от нас ще зависи да продължим делото, но лично аз се съмнявам в предаността на командира.

Това нямаше никакво значение в случая и Малоун реши да го пришпори отново:

— Всичко, което казвате, е така. Затова съм и дошъл. Войната е загубена. Но преди да е станало късно, искам да намеря Камъка сърце и дневника си.

Грант реши да заобиколи къщата на баща си отзад. Докато се приближаваше към нея, забеляза паркираната до бордюра кола. В което нямаше нищо необичайно; много от съседите държаха колите си на улицата. Но онова, което подразни любопитството му, беше поставеният зад предното стъкло пропуск за „Смитсониън“. Ето защо той продължи напред, сви в първата пряка, паркира, върна се назад и откри тясната пътека, която отделяше имота на баща му от съседния. Стигна до задната врата на къщата и бавно се заизкачва по стъпалата.

Малоун чакаше отговора на Брекинридж.

— Сърцето е на сигурно място, и не от вчера. Също и дневникът ви. И двете съм ги скрил лично. Имах проблеми, разбирате ли? Разни хора ги искаха, за да се доберат до трезора. Федералните търсеха златото ни. Но аз ги спрях. Можете да кажете на Джеф Дейвис, че няма от какво да се притеснява.

— Трябват ми подробности. Затова съм дошъл.

Старецът се изправи в стола си с изпъната нагоре шия и ръце върху подлакътниците, сякаш чакаше палачът да пусне тока.

— Какво го интересуват Джеф Дейвис тия работи?

— Не е моя работа да оспорвам решение на президента.

— Защо? Дейвис поръча да изработят петте камъка, после нареди да бъдат скрити. Цялата тази смахната история беше негова идея.

— А сега си ги иска обратно.

Показалецът отново се вдигна към лицето му.

— Лъжете, капитане.

Малоун се запита какво ли знае този болен мозък за Ангъс Адамс. Очевидно достатъчно, за да направи връзка с името Котън. Уорън Уестън със сигурност също знаеше доста. Може би и двамата бяха черпили от един и същ източник. Архивите на „Смитсониън“. Той реши да пробва с възмутен тон и с малко по-груб южняшки акцент.

— Господине, вие ме обиждате. Аз съм офицер от армията на Конфедерацията и не бих излъгал свой сънародник и джентълмен. Изпраща ме президентът. И ви нарежда да ми разкриете местонахождението на дневника и Камъка сърце.

Брекинридж не отговори веднага. Вместо това той посегна към близката масичка, където имаше молив и тетрадка. Започна да пише нещо на две съседни страници, като прескачаше от едната на другата. След като приключи, откъсна единия лист и го подаде на Малоун.

— Докажете се, капитане. Разшифровайте ми това.

Грант слушаше странния разговор между баща си и другия мъж, чийто глас му се стори познат. Неговият преследвач от Залата с вкаменелостите.

Беше успял да се вмъкне незабелязано в кухнята, откъдето ги подслушваше. Баща му се бе пренесъл в миналото, а посетителят му умело го залъгваше, за да черпи информация, и бе постигнал много повече, отколкото самият той. Но какво правеше тук този човек? Особено тревожен беше фактът, че бе чувал за Камъка сърце. И явно бе дошъл с определена цел.

Малоун разгледа листа, който му бе подал старецът. Върху него имаше написани пет групи букви.

Той се усмихна едва забележимо. Бог да прости моя дядо, каза си наум. Още дванайсетгодишен бе научил от него за шифрите на Конфедерацията, които не били прекалено сложни, защото по онова време повечето хора били неграмотни. Обикновено се ползвали прости схеми на заместване. Двамата с дядо му се бяха забавлявали с такива съобщения, а неговата фотографска памет му бе помагала да ги разшифрова почти без усилия. А това тук не беше дори и шифър, а детска главоблъсканица с разбъркани букви, предназначена да обърка любопитния поглед.

— Бихте ли ми подали тетрадката? — помоли той.

Брекинридж откъсна и втория лист, където бе писал, и му подаде останалото.

За начало той преписа петте групи букви в обратен ред:

След това просто премахна интервалите между тях, докато се получи една-единствена дума:

Накрая той я преписа отзад напред:

Веднага забеляза трите думи. Оказа се прав. Беше детска главоблъсканица. Още веднъж размени местата им и посланието се изясни.

Написа изречението и подаде тетрадката на стареца. Брекинридж го прочете и кимна одобрително.

— Браво. Там ще откриете Камъка сърце.

— А дневникът?

— Всяко нещо по реда си, капитане. Всяко нещо по реда си.