Изчезналият орден

53

Грант изчака, докато посетителят си тръгна. Беше чул всичко. Баща му бе дал на непознатия някакъв код, за да го изпита, и човекът от „Смитсониън“ — тъй нареченият капитан Адамс — го бе разгадал. И вероятно отговорът щеше да го отведе до Камъка сърце.

Скоро след това мъжът си тръгна, за да не слуша брътвежите на баща му за славното минало. Той чу как мрежата на входната врата изскърца на пантите си и после се затръшна. Изчака в кухнята, докато чу шума на двигателя, а после и стъпките на баща си. Грант не носеше униформата със себе си и може би трябваше да отиде и да я вземе. Но за какво му беше? Единственото, което искаше да знае за момента, бе какво и колко баща му бе казал на непознатия. Можеше просто да хвърли един бой на стареца със същия ефект.

Целият се тресеше от яд. Две години бе търпял глупостите на баща си, събирайки парче по парче информация, без нито веднъж да успее да сглоби цялата картина, а сега изведнъж да научи, че той има достатъчно бистър ум, за да напише шифровано съобщение, с което да издаде местонахождението на Камъка сърце! Усещаше, че ще се пръсне, още повече че бе чул нещо, което му се струваше важно. За някакъв дневник. Той излезе с решителна стъпка от кухнята и нахълта в стаята на баща си.

— Ти пък откъде се взе?

Грант се запита дали чертите на лицето му бяха проникнали в мъглата.

— Знаеш ли кой съм?

— Нямам представа. Да не си с капитана? Той току-що си тръгна.

— Не. Аз съм синът ти. Не можеш ли веднъж поне да ме запомниш?

Очите на баща му го гледаха с апатично неразбиране. Грант огледа набързо стаята, търсейки тетрадката, която двамата си бяха подавали. Но от нея нямаше и следа.

— Къде е тетрадката, на която си пишехте?

— Това засяга само мен и капитана. Външни лица не се допускат.

— Казвай, какъв беше този код?

— Ти какво, подслушваше ли ни? Шпионин ли си?

— Няма да питам трети път. Къде е тетрадката?

Мълчание. Грант сграбчи баща си за раменете и го разтърси.

— Какво ще кажеш за юмрук в корема? А? Това ли искаш? Тези кости няма да издържат на един хубав бой. А влезеш ли в болница, свършено е с теб. Казвай каквото те питам. Веднага!

Тялото на баща му се отпусна, главата му се люшна на една страна и той не можеше да го задържи повече, затова го тръшна в едно кресло. И тогава видя тетрадката. В задния му джоб. Грант я измъкна, но страниците бяха празни.

— Къде е? — изрева той. — Къде е написаното?

— Капитанът… го взе… със себе си…

По дяволите! Но ако старецът си бе спомнил веднъж, можеше да го направи и втори път. Особено при подходяща мотивация. Която Грант възнамеряваше да му предостави. Той хвърли тетрадката в скута му.

— Напиши същото, което беше написал на него.

— Ти знаеш как да разбиеш кода?

— Да. Да, знам.

Всичко, което можеше да изкопчи от този старец, беше добре дошло. А ако не успееше да разбие кода, Даян със сигурност щеше да успее. Поне щяха да разполагат с информацията.

— Капитанът ли те научи?

— Да, разбира се. Двамата работим заедно.

Баща му се понадигна в креслото, намери молива и започна да пише. Когато му подаде тетрадката, на най-горния лист имаше някаква неразбираема безсмислица.

— Що за глупости? — изрева той. — Какво, да те пребия ли искаш? Това ли искаш?

Баща му поклати глава и той видя в очите му познатия страх. Аха! Най-после!

— Знаеш ли какво? — каза старецът. — Аз ще го дешифрирам. Това дали ще ти свърши работа?

— Естествено. Действай!

Баща му дръпна тетрадката от ръката му и подреди буквите в една редица.

— Хайде сега раздели това на думи. Можеш ли да го прочетеш?

Грант го прочете.

Баща му стана от креслото. В ръката си държеше пистолет, насочен право в него.

— Стига игрички. Ти никога повече няма ме пипнеш.

Думите излязоха от устата му ясни, отчетливи, с познатата строгост. И с онзи твърд глас, който не бе чувал от години. И тогава Грант разбра.

— Ти си напълно с ума си!

По тънките устни се изписа усмивка.

— Повече, отколкото може да се каже за теб. Явно нямаш никакви угризения да тормозиш възрастни хора.

Грант си беше глътнал езика. Накрая успя само да каже:

— А защо ти трябваше да се преструваш? И да се оставяш да те бия?

— Защото исках да свършиш някои неща, които аз не можех. Всичко във войната е измама, но се съмнявам, че можеш да оцениш тази очевидна истина. Затова чуй какво казва един френски поет: „Когато измамиш измамника, удоволствието е двойно“.

Баща му се дръпна на метър-два назад, към прозорците, като му направи знак с дулото на пистолета да направи също няколко крачки.

— Това злато май привлича неудържимо, а? — попита старецът.

— Да, по дяволите.

— Без тази Лейн, или Шъруд, както се казва сега, нямаше да стигнеш доникъде. Баща й добре я е обучил.

— Ти и нея ли надхитри? Когато дойде да те види.

— Разбира се, но освен това научих колко знае. След това ви наблюдавах, докато се опознавахте. А когато ти започна да идваш отново и отново за още информация, разбрах, че вече сте заедно. Затова ви отведох, докъдето исках да стигнете.

— Ти искаш камъните. И не можеш сам да се добереш до тях, затова ни подведе да го направим вместо теб.

— Виждаш ли, не си бил чак такъв глупак. За твое съжаление обаче, ползата ми от теб започва да се изчерпва.

Това накара Грант да погледне с по-голям респект на пистолета, насочен срещу него.

— Защо е важно всичко това?

— Аз съм рицар на Златния кръг. През целия си съзнателен живот съм бил такъв. Може да се каже, че съм най-важният рицар в историята на ордена.

— Защото владееш трезора.

— Ето пак! Още един проблясък на разум през идиотизма, който проявяваш с такава лекота и убедителност. Чудя се какво толкова намира в теб тази Лейн…

— Ти знаеш за връзката ни?

— Знам много неща, сине. Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Освен това си и страж?

— Аз съм стражът. На трезора. От много време го пазя. Но съм вече стар, а има задачи, които трябва да изпълня, преди да умра. Камъните трябва да бъдат намерени и ти ми показа най-прекия път към целта.

Баща му се подпря със свободната си ръка на прозореца.

— И аз бих могъл да бъда страж — каза Грант.

— Ти нямаш нито мозък, нито характер, за да вършиш тази работа. Приличаш на Дейвис Лейн. Него го интересуваше само златото. Искаше всичкото за себе си. Алчността не подобава на един рицар на Златния кръг.

— Кенет, братът на Даян. И той ли е рицар?

— Разбира се. Той бе изпратен да осигури помощта на сестра си, тъй като тя имаше знанието.

— А тогава аз за какво ти бях нужен?

Мрежата против комари се разтвори и вътре влязоха двама мъже. Единият от тях се нахвърли върху Грант и го стисна за шията, докато другият изви ръцете му отзад на гърба и го удари с юмрук в бъбрека. Болка прониза цялото му тяло. Вкус на повръщано опари гърлото му. Баща му се усмихна.

— Сега тези мъже ще ти върнат част от онова, което с такава готовност ми причиняваше.