Изчезналият орден

51

Дани бе научил нещо интересно. След като изреди пред началничката на кабинета си имената на всички присъствали на обяда в „Уилърд“, тя незабавно бе направила връзката.

— Те са от Комисията за правилниците. Назначени лично от председателя.

Защо Ванс обядваше с тях? Едва ли бе отишъл да им се подмазва. Той си спомни цитата на Иън Флеминг в един от романите му за Джеймс Бонд: „Веднъж е случайност. Два пъти — съвпадение. Три пъти — враждебен акт“. Добър съвет от писател, обучен от британското разузнаване. По всичко личеше, че въпросният обяд е преследвал някаква цел, и всяка клетка в мозъка му крещеше, че тя има връзка с онова, което Ванс бе намислил. Появяването му в „Уилърд“ определено бе изнервило председателя. Една змия вече се готвеше да изпълзи от подпалените шубраци. Освен това Ванс със сигурност бе потърсил Даян по телефона и двамата си бяха поговорили, питайки се откъде, за бога, той би могъл да узнае за срещата им. Междувременно Даян бе открила липсата на бележника. А след разговора й с Ванс подозрението неизбежно щеше да се насочи към него. Тогава и втората змия щеше да потърси спасение от огъня. Като цяло — едно добро начало за кариерата му на сенатор. Но Дани трябваше да научи още.

Той излезе от офиса си в „Дърксен“ и взе такси за Алеята с музеите. Чувстваше се някак особено да пътува с цивилен автомобил из Вашингтон, след като осем години не можеше да си подаде носа от Белия дом без кортеж и многобройна охрана от Тайните служби. Началничката на кабинета и този път бе доказала полезността си, като чрез своя колега — асистента на Пол Фризъл, конгресмен от Тексас — му бе уредила среща с въпросния господин. Дани и Пол се познаваха от години и макар от различни партии, бяха станали близки приятели. Той го бе видял в ресторанта на „Уилърд“, подпрян на една от масите, и бе уловил намигането му. Пол беше ветеран в петия или шестия си мандат. Старшинството в Конгреса беше всичко и Фризъл бе успял да си издейства добра служба — член на Комисията за правилниците. Но какво гласеше онази мисъл на Бен Франклин? „Усърдието е майка на късмета.“ Колко вярно! Той също бе извадил късмет, откривайки Фризъл на правилното място в правилния момент.

Таксито взе на един дъх разстоянието по Индипендънс Авеню и спря до бордюра пред Националния музей на авиацията и астронавтиката. Той плати на шофьора, който изглеждаше особено развълнуван да вози бивш президент, като му даде и 10 долара бакшиш, за да му дооправи деня. Наближаваше четири; беше топъл и слънчев пролетен следобед. Вътре беше пълно с хора, в което нямаше нищо необичайно, тъй като това беше един от най-посещаваните музеи в света. А ако трябваше да бъде честен пред себе си, Дани го предпочиташе пред всички останали в колекцията на „Смитсониън“. Космосът бе занимавал въображението му още от малък. През годините си в Белия дом бе финансирал НАСА по-щедро от когото и да било от предшествениците си и сега се питаше как ли агенцията ще работи с администрацията на Фокс.

Той сви вляво и се насочи към изложбата „Космическа надпревара“, като се опитваше да не обръща внимание на изненаданите погледи на посетителите. В залата бяха подредени модели в естествен размер на германски, американски и руски ракети. Той ги знаеше по име: Фау 2, Викинг, Минитман, Юпитер-С. Най-впечатляваща от всички беше огромната космическа станция „Скайлаб“. В далечния край, до изхода за кафенетата, беше изложен лунен модул. Шест такива бяха превозвали астронавти до Луната и обратно. Този тук беше резервен апарат, който заради късогледството на политиците от онова време никога не бе летял. Пол Фризъл беше застанал до експоната и го разглеждаше възхитено. Дани знаеше, че Пол също е маниак на тема Космос, и затова бе избрал това място за срещата им.

Той се здрависа със стария си приятел.

— Честито, сенаторе — каза Пол. — Браво на теб.

— Твоят обяд и моето назначение са свързани.

— Виждам, че отношенията ви с председателя са си все така топли. Но това не е новина за мен.

— Не би трябвало да е. Само че този път е различно. Защото се отнася до Алекс.

Пол и Алекс Шъруд също бяха близки приятели.

— Станалото е ужасно — каза Пол. — Беше добър човек и си отиде твърде рано.

Дани го поведе към съседната галерия, наречена „Отвъд Земята“, където ги очакваха големи макети на междупланетни космически кораби. В полутъмното помещение имаше по-малко посетители и те отидоха в един ъгъл, където бяха изложени космически скафандри.

— В смъртта на Алекс има доста спорни моменти — обяви Дани. — Излиза да се поразходи и пада от някаква скала? Та този човек през целия си живот е бродил из планините! Не искам да навлизам в подробности, но смятам, че случилото се повдига много въпроси. Толкова, че губернаторът на Тенеси ме изпрати тук да намеря отговорите.

— И какво общо имам аз с всичко това? — попита неговият приятел.

— Ванс е замесен. Знам, че планира нещо голямо. Но не и какво. Бас държа обаче, че ти знаеш.

— И да знам, не бих могъл да ти кажа.

— Вашето събиране в „Уилърд“ имаше нещо общо с това, за което говоря, нали?

— Дани, даваш ли си сметка в какво ужасно положение ме поставяш?

И още как. Никой от мнозинството не можеше да се добере до заветното място в Комисията за правилниците, ако не притежаваше две качества: политическо дълголетие и безспорна лоялност към председателя. Първото беше документирано черно на бяло в архивите на Конгреса. Но второто трябваше да се доказва отново и отново. За Пол Фризъл самата мисъл да наруши този свещен принцип беше равносилна на държавна измяна.

— Ясно, Пол — отвърна Дани. — Искам много от теб. Но не се знаем от вчера и няма лесно да се отървеш от този разговор. Виждам по очите ти: нещо се заформя.

Мълчанието на Фризъл потвърди, че е прав. Старият му приятел имаше вид на човек, който се бори с някакво болезнено, но непреодолимо убеждение. И той продължи да го притиска.

— Позволи ми да ти разправя една история. Преди няколко години отидох на лов за елени с президента на България. За деня се бяхме разделили на двойки. Въпросната вечер един от българските ловци се прибра сам, като залиташе под тежестта на млад елен с великолепни рога. Страхотен трофей! Питахме го за партньора му и той каза, че си бил счупил крак и го оставил на няколко километра назад по пътеката. Президентът искаше да знае как така е изоставил другаря си, за да довлече елена. Ловецът изобщо не се поколеба. Отвърна, че никой нямало да открадне другаря му. Това си ти, Пол. Теб никой не се е засилил да те краде. Ще се оправим някак си.

— Е, добре, Дани — прошепна конгресменът.

И му разказа какво бе намислил Лушъс Ванс.