Изчезналият орден

49

Касиопея шофираше с Лия до себе си обратно към мината.

— Тези рицари са лоши хора — каза Лия. — Никога не съм си давала сметка колко точно. Срам ме е, че и някои от местните хора са замесени.

— Разкажи ми.

— Събират се от време на време. Мислех си, че е нещо като клуб, като възможност да се видят, да пийнат по бира. Дядо е ходил няколко пъти.

— Той казвал ли ти е нещо за тази местна дружинка?

— Не. Дядо умее да пази тайна. Нали разбираш, че той прие да разговаря с теб и господин Малоун само защото не искаше да отида в затвора, тъй като бях стреляла по вас.

— Да, разбирам.

— После тръгна с тези мъже, за да не ме открият. Трябваше да ги застрелям. Но пушката ми остана в пикапа.

— А какво стана с пушката на дядо ти?

— Онези двамата му я взеха.

Касиопея долови съжаление в гласа й. Слънцето беше високо в небето и нямаше как да се доберат незабелязано до мината.

— Има ли и друг път до там освен онзи, по който минахме снощи?

— Да. Но отнема малко повече време.

Което Касиопея щеше да използва, за да мисли. Когато тръгваха, бе забелязала на задната седалка нещо интересно. Лък със стрели.

— За лов ли го ползваш? — попита тя Лия.

— Опитвам се. Но не ме бива много.

От своя страна Касиопея обожаваше лъка като оръжие. Баща й я бе учил да стреля с лък, в имението си бе поставила мишени и имаше завидна колекция. Лия й направи знак да отбие от шосето и да поеме по черен път, по който навлязоха дълбоко в гората, и накрая паркираха на една поляна.

— Тук сме на по-малко от километър северно от мината. Откъм обратната посока на тази, от която дойдохме снощи. Можем да минем по тази пътека нагоре по склона.

— Ти си до тук — заяви решително Касиопея.

— Идвам с теб — отвърна момичето.

— В никакъв случай. Това не е игра, Лия. Сама се убеди. Тези хора искаха да ни убият. Вчера ни провървя. Дядо ти се пожертва, за да те запази. Не рискувай. Сама ще се справя по-добре.

Тя носеше пистолета, но се пресегна и взе лъка и стрелите от пикапа.

— Ще ми ги заемеш ли?

— Трябва да дойда с теб.

— Искаш ли да измъкна дядо ти жив от там?

— Да, разбира се.

— В такъв случай ме остави да си върша работата. Виж сега с какво можеш да помогнеш. Наближава четири часът. Ако до два часа не се върна, отиваш право при шерифа за помощ, като искаш първо да уведомят Министерството на правосъдието.

Касиопея си проправяше път през дърветата и храсталаците. Трябваше да мине между две гористи възвишения; Лия й бе казала, че мината се намира от другата страна на скалния рид. В ниското тя видя познатата полуразрушена сграда и заслиза надолу по склона, като използваше храсталаците за прикритие.

Пред входа на мината беше паркиран голям ван без прозорци; задните му врати бяха широко отворени. Двама мъже товареха златните кюлчета в каросерията. Тя преброи още трима пред развалините на помощните постройки, от които разпозна само един — Проктър. От Морз нямаше и следа.

След кратка, но оживена дискусия нещо завито в кърпи бе пренесено от паркиран наблизо пикап. Това можеше да бъде само Вещерският камък. После двама от мъжете се качиха на пикапа и потеглиха. Оставаха Проктър и другите двама.

Лъкът, който Касиопея бе взела със себе си, беше дълъг малко повече от метър, изработен от дърво, фибростъкло и магнезий. И лек, под два килограма. Тя подръпна тетивата — обтегната като струна. Изискваше може би трийсет и пет килограма усилие, за да бъде опъната докрай. Достатъчно, за да повали мечка. Стрелите също бяха от най-високо качество, алуминиеви.

Тя свали лъка от рамото си, постави стрела и изпъна тетивата до три четвърти. Още малко и стрелата щеше да излети. Тя си представи, че е застанала на някоя от амбразурите на замъка си, високо горе зад дебелите крепостни стени. Прицели се в Проктър; тетивата опираше в дясната й буза. Пое дълбоко дъх, после издаде устни напред и бавно издиша.

Единият от мъжете затвори задните врати на вана. Тя отпусна тетивата. Вече си тръгваха? Лошо.

Изведнъж Проктър се скри от погледа й в полуразрушената сграда. Другите двама го последваха. Тя беше длъжна да разбере накъде смятат да откарат златото; бърз поглед към китката я подсети, че може да убие с един куршум два заека.

Касиопея напусна укритието си и внимателно заслиза по каменистия склон, преметнала през рамо лъка. Когато стъпи на равно, се спря и зае позиция зад дънера на едно дебело дърво. Тишина. Над главата й изпърхаха с крила ято гълъби, завиха във въздуха и отлетяха надалече. Тя пристъпи към предницата на вана. Мъжете не се виждаха наоколо; между разрушените постройки напред тя различи пътя, по който бяха дошли с Лия предишния ден. Чуваше се шум от генератор.

На ръката си тя носеше часовник, зачислен й от отряд „Магелан“ — същия като на Котън. И двата бяха снабдени с джипиес чипове, свързани със специално приложение на мобилния й телефон, с помощта на което предишния ден бе открила Котън. А сега с него щеше да проследи вана. Тя свали часовника и пристъпи към задните врати, които бяха притворени. Открехвайки едната, тя пъхна часовника вътре и го побутна с ръка към предната част на товарния отсек.

Зад гърба й се чу шум — някой идваше. Тя се скри зад купчина камъни и строителни отпадъци. Появиха се двама мъже. Тя видя как затвориха задните врати на вана, после се качиха и потеглиха. Касиопея изчака ванът да се скрие от погледа й, после сложи лъка и стрелите на земята, извади пистолета и тръгна към входа на мината.