Изчезналият орден

3

Арканзас

Котън Малоун огледа затвора си. Беше различен от всичко друго, в което бе попадал, това поне не можеше да му се отрече. Някаква стара чугунена пещ като на крематориум, заварена във вътрешността на метален цилиндър с диаметър два и петдесет и височина поне шест метра. Погледът му премина по всеки сантиметър от ръждивата й вътрешност, но не откри слаби места. Най-отдолу, където седеше в момента, единственият път за бягство беше през залостения метален люк, който се отваряше навън, но каквато и сила да прилагаше върху него, не бе в състояние да го помръдне. Вътре беше тясно и задушно, въздухът смърдеше и в него се носеха ситни сажди и частици ръжда.

Някой здравата го бе ударил по главата.

Следобедната жега и яркото слънце превръщаха металния ковчег в ад. Комарите бяха открили Малоун през пролуките в решетката на покрива и цялото тяло го сърбеше. Той седеше и си мислеше как за пореден път бе оставил книжарницата си в Копенхаген. Струваше му се, че напоследък прекарва все повече време далече от нея. Слава богу, служителите му щяха да се оправят и сами.

Нито златните монети, нито раницата, телефонът, пистолетът или инструментите бяха у него. Което не го изненада. Който и да го бе проснал в безсъзнание, сигурно вече им се радваше. Обикновено тесните пространства не му бяха любими, но тук поне виждаше малко следобедно небе и можеше да се движи, така че обстановката не беше кой знае колко заплашителна. Върховете на пръстите му бяха безчувствени от жегата, а на всичко отгоре започваше да го мъчи и жажда. Някаква муха избръмча над главата му, пресече наклонените слънчеви лъчи и пикира към него. Не след дълго това място щеше да се превърне в истинска пещ — което може би беше идеята. Просто да го оставят тук. Да крещи и никой да не го чуе, защото наоколо нямаше жива душа — само гори и пустош. Той прогони тази чудесна мисъл, замахвайки с ръка по мухата, която не го оставяше на мира. Слепоочията му пулсираха, главата му бучеше. Лявото рамо го болеше, сякаш имаше разтегнат мускул, а останалото му тяло беше безчувствено. Определено остаряваше за този вид приключения.

Малоун се стресна от силно издрънчаване по метала отвън. Беше започнал да свиква с тишината. Зачака да чуе изстъргване на метал върху метал и резето на люка да се освободи. Нищо подобно не се случи. Вместо това нещо се удари в решетката над него. Той вдигна глава и видя как през една от пролуките се провря дебело въже и се спусна към него. За края му беше вързан камък, за да го изпъва надолу с тежестта си. Камъкът тупна на пода на половин метър от краката му. Между него и въжето беше защипана написана на ръка бележка.

Той поклати глава и се усмихна, после отвърза камъка и дръпна въжето. Беше здраво вързано. Готово за действие. Малоун знаеше какво се очаква от него, затова се запъна с обувките си за стените и се заизкачва. Ръцете и раменете го заболяха от усилието, но той стигна до горе и се улови за една от ръждясалите метални решетки, като се надяваше да е достатъчно здрава, за да го издържи. Залюля тялото си, вдигна крака нагоре и с един ритник изби решетката от отвора.

Той се провря и посегна към следващата решетка, като първо хубаво я огледа от край до край, докато се убеди, че е здраво закрепена. Над цилиндъра се издигаше малка надстройка — част от комин, през който някога бе излизал димът. Като си помагаше с крака, той продължи да се изкачва по топлия метал, следвайки посоката на въжето.

Долу, в гъстите храсталаци, беше застанала Касиопея Вит.

— Не можа ли просто да отвориш вратата? — попита той.

— Заключена е с катинар.

— Защо не го отключи?

Касиопея винаги носеше със себе си касоразбивачески инструменти.

— Защото е с шифър. Затова се наложи да търся въже, което не беше лесно.

— Можеше да се провикнеш и да ми кажеш какво правиш.

Тя се усмихна.

— Само че нямаше да бъде толкова забавно.

Сутринта се бяха разделили. Тя го бе закарала в националния парк, след което бе отишла да се срещне с парковата охрана с надеждата да получи повече информация. Щеше лесно да го открие, защото носеше зачисления му от отряд „Магелан“ часовник с джипиес тракер, чийто сигнал тя улавяше със смартфона си.

— Предполагам, че имаш нещо интересно за разказване, а? — попита тя.

— Ще умреш от смях.

Коминът се издигаше на около шест метра над земята, затова Малоун издърпа въжето от пещта и завърза края му за една от решетките. От тази височина се виждаше същата скала, която бе засякъл преди от координатната точка, послужила за начало на експедицията му. Не се беше отдалечил кой знае колко.

Отекна изстрел и от метала на метър от него рикошира куршум. Малоун се просна по корем, закрит зад стария комин. По челото му се стичаше пот и лютеше на очите. Примигвайки, той различи между дърветата стрелеца, който беше залегнал зад няколко едри камъка на петдесетина метра от там, върху друго възвишение. Видя го как запълзя встрани, явно търсейки по-удобна позиция.

— Скъпи!

Малоун долови снизходителния й тон.

— Навий въжето.

Той го нави. За края му беше вързан деветмилиметров пистолет. Понеже не беше от онези, които отказват подаръци, той отвърза оръжието и го насочи напред, чакайки стрелецът да се подаде иззад прикритието си.

Малоун натисна два пъти спусъка. Куршумите рикошираха от скалите като камъчета, изстреляни от прашка. Нападателят се просна по лице. С което му даде достатъчно време да вкара пистолета в колана си, да метне въжето през ръба на комина и да се спусне надолу, зад прикритието на дърветата и на самата пещ.

— Изглеждаш ужасно — бяха първите думи на Касиопея, когато краката му докоснаха земята.

Малоун беше мокър от пот, небръснат и вонеше. Дрехите му бяха целите в кал и мръсотия, ръцете му — червени от ръжда. Докато Касиопея изглеждаше доста добре, дори страхотно — стройна и грациозна в прилепналите си джинси. Черната й коса, обикновено падаща свободно върху раменете, сега беше стегната в кок. Красивото й лице излъчваше увереност и спокойствие; определено беше от онези жени, които караха мъжете да задържат погледа си върху тях.

Той успокои дишането си и се принуди да мисли въпреки прилива на адреналин.

— Тази цицина на челото боли ли? — попита Касиопея.

Малоун поклати глава, придавайки си безуспешно енергичен вид. Мозъкът му работеше трескаво. Първото нещо, което трябваше да направи, бе да идентифицира нападателя си.

— Върви напред да му отвлечеш вниманието — каза той. — В тия гъсталаци няма да може да се прицели точно. Гледай да вдигаш колкото се може повече шум. А аз ще заобиколя отзад, за да видя кой е.

— Мисля, че хората в „Смитсониън“ нямат представа какво става по тези места.

— Меко казано — отвърна той. — Като си помисля, че едва не намесих Гари в това…

Седемнайсетгодишният му син се бе молил да дойде и той за малко не бе склонил, но предупреждението на Мартин Томас, че може да си навлече неприятности, го бе разубедило. Освен това трябваше да се ходи на училище. Гари живееше с майка си в Атланта и до лятната ваканция оставаха две седмици.

Главата на Малоун още беше замаяна и всяка поета глътка въздух раздираше гърлото му като парчета стъкло.

— Имаш ли вода?

Касиопея извади пластмасова бутилка от раницата си. Той отви капачката и изля топлата течност в устата си, като се опитваше да не обръща внимание на металния вкус. Някой го бе проследил в гората. След което го бе довлякъл тук. Сериозно усилие. Но за какво?

Време беше да открие.