Изчезналият орден

2

Източен Тенеси

16:50 ч.

Дани Даниълс ненавиждаше погребенията. И ги избягваше, доколкото бе възможно. Като президент на Съединените щати бе присъствал само на няколко и обикновено възлагаше на други това официално задължение. Но този път беше готов да направи изключение.

Познаваше починалия още от дните си като градски съветник в Меривил, когато Алекс Шъруд беше член на щатското законодателно събрание. И двамата се бяха издигнали в живота: Дани до губернаторската резиденция на Тенеси, Конгреса на САЩ и накрая Белия дом, а Шъруд — до сенатор. Две провинциални момчета, всяко намерило своя път към успеха.

През двата си мандата в Белия дом Дани винаги бе разчитал на Алекс. Той знаеше, че старият му приятел също би желал да е президент, но не се бе получило. Бърз в похвалите, нерешителен в критиката — такъв си беше Алекс. Прекалено добър. За да си президент, трябва да можеш да бъдеш и гневен, и строг, и безкомпромисен — не просто да вземаш решенията, а да убедиш околните, че знаеш какво вършиш. Понякога дори с цената да им се скараш — едно умение, което старият му приятел така и не усвои. Неговите средства бяха любезност, благост, разум. И често пъти не му вършеха работа.

От сивото пролетно небе ръмеше тих дъжд. Опечалените бяха разперили над главите си чадъри. Той бе оставил своя вкъщи, като вместо това бе облякъл върху костюма си шлифер, за да не го измокри. Времето му като президент бе приключило преди четири месеца и той се бе върнал у дома, в окръг Блаунт, Тенеси. За да започне нов живот.

— Моля, приближете се — подкани ги свещеникът и тълпата пристъпи напред към гроба.

В църквата се бяха събрали над петстотин души; службата беше открита за публика. Но тук, сред дърветата в старото гробище, с разкриващата се на изток гледка към Апалачите, бяха поканени по-малко от сто — все роднини и близки. И никакви журналисти. Сенатът бе представен от лидера на мнозинството и още осем членове. От Камарата на представителите също бяха изпратили делегация, оглавявана лично от нейния председател. Но Алекс никога не бе имал високо мнение за него — самонадеян, надут мъж от Южна Каролина на име Лушъс Ванс. Бяха от различни партии, от различни щати, с различно мислене. Ванс обаче беше ненадминат в умението си да угажда на всичките си колеги, да печели привърженици и да върши едновременно куп неща, за да пази мястото си. Беше политик от кариерата, свикнал на всеки две години да иска народното доверие. Преди девет години този опит, съчетан с двайсетте му години участие във властта, се бе превърнал в достатъчен политически капитал, за да му осигури председателското кресло, с което Ванс стана 62-рият в историята на страната, заел този пост.

Навремето Дани бе наблюдавал отблизо опозицията и знаеше всичките им ходове. Кога беше това? О, боже! Само допреди четири месеца. Но те вече не го интересуваха. Един бивш президент рядко значи нещо. Единствената му задача е да потъне в забвение. Но Ванс не се даваше; точен и прагматичен, той стискаше здраво юздите на властта. В течение на цели осем години Ванс не бе давал мира на администрацията на Дани в опит да торпилира всяка инициатива на Белия дом. И в повечето случаи бе успявал.

Сега задачата да се разбира с Ванс беше прехвърлена на президента Уорнър Скот Фокс, който поне имаше това предимство, че с председателя на Камарата бяха от една и съща партия. Но и това можеше да се окаже без значение. Конгресът често изяждаше своите.

Опечалените се струпаха около голяма тента, издигната в близост до гроба. Под нея с ръце в скута седеше вдовицата на Алекс — Даян. Бракът на семейство Шъруд беше продължил дълго. За разлика от неговия собствен, който бе приключил. Двамата с Полийн вече бяха подписали съответните документи и се бяха договорили на 1 юли да подадат официално молба за развод. Дотогава хората щяха вече да са забравили бившия президент и неговата Първа дама.

Интересно, как се бяха променили нещата. До неотдавна той беше най-важният човек на света. Хиляди хора се трудеха ден и нощ, за да му угодят. Командваше най-могъщата военна машина на планетата. Решенията му засягаха стотици милиони души. А сега беше отново обикновен гражданин. Разбира се, до неотдавна Алекс Шъруд пък беше и жив. Така че Дани нямаше от какво толкова да се оплаква. Полийн изглеждаше щастлива с новия си живот и новата си любов. Той също беше щастлив със Стефани Нел. На някои хора цялата тази история би могла да им се стори странна. Но за него беше в реда на нещата. Той бе изпълнил дълга си. Полийн също. Сега беше време да служат на себе си.

Дани закрачи напред по мократа трева. Той се спря в края на тентата, откъдето се чуваше гласът на свещеника на фона на лекото потропване на дъжда. Там бяха и губернаторът — друг стар приятел, и делегация от администрацията. Даян не бе пропуснала да покани нито един от основните играчи; дори в скръбта си не беше забравила протокола.

Свещеникът импровизираше, говореше ту за смъртта и възкресението, ту за Алекс, с когото се бяха познавали лично. Едно от нещата, заради които Дани мразеше погребенията, бяха лицемерните проповедници. Този обаче звучеше искрено. Изведнъж той се усети стар, макар да нямаше основание. Скоро щеше да навърши шейсет и пет, да има право на пенсия, която щеше да откаже, както бе отказал и охраната от Тайните служби. Последното нещо, от което имаше нужда, бяха още бавачки. Дошло бе време да се почувства свободен във всяко отношение.

Малък контингент от Тайните служби придружаваше Ванс. Той беше застанал извън тентата с чадър в ръка — строен, мъжествен, с гъста черна коса и очи с цвят на мед. Дори Холивуд нямаше да може да открие по-подходящ типаж за председател. Двамата имаха петнайсет години разлика, но на Дани му се струваха векове. Властта даваше, но и отнемаше сили — особено властта, която се измерва с два мандата в Белия дом.

Той улови равнодушния поглед на Ванс, съзнателно трениран да не изразява нищо. Настоящият председател на Камарата на представителите кимна с глава на бившия президент. Дани беше впечатлен. В това кимване се съдържаше повече куртоазия, отколкото бе получил от Ванс за двата си президентски мандата. Но любезността към човек, който вече не можеше да ти причини неприятности, не струваше нищо. Което го накара да се чувства още по-стар.

Може би трябваше да сформира група за взаимопомощ. И да я кръсти АНВХ. Асоциация на някога важни хора. Някои напускаха с радост заеманите длъжности. Други насочваха силите си към благотворителност. Имаше и такива, които правеха капитал от някога заемания пост и изкарваха пари. Имаше и играчи — хора като него, които не умееха да вършат нищо друго. За Дани политик не беше мръсна дума. Означаваше просто „човек, който прави компромиси“. Условието, без което не може да се прави политика, е не да имаш визия, а да постигаш консенсус. Никой — нито Лушъс Ванс, нито Уорнър Фокс, нито самият той — не беше в състояние да постига своето всеки път. Номерът е да постигаш колкото се може повече при всяка предоставена възможност. Ако сделката, която искаш, е непостижима, сключи най-добрата, която можеш да постигнеш. Това беше неговият девиз. А законодателните му успехи като президент въпреки всички усилия на такива като Ванс бяха наистина впечатляващи.

Свещеникът завърши проповедта си и опечалените запристъпваха с безизразни лица край ковчега. Той видя как Ванс дочака търпеливо реда си, за да стисне ръката на Даян и да размени няколко думи с нея.

Дани реши да изчака още малко, после се нареди на опашката. Няколко стари познати го поздравиха.

Обособен през 1795 г., окръг Блаунт носеше името на местния губернатор от онова време, а административният център, Меривил — на съпругата му. Суетата не е от вчера! Земята някога била на чероките, след което им била отнета от фермери, мигрирали на запад от Вирджиния и Северна Каролина. Собственият му род произхождаше от такива енергични заселници. Най-известният му жител беше той самият, макар че Алекс Шъруд се класираше непосредствено след него. Но тук, сред приятели, Дани не беше президент, дори и бивш. Никой не се обръщаше към него с пълното му име — Робърт Едуард Даниълс-младши. За всички беше Дани — човекът, който навремето бе служил като градски съветник в Меривил.

И това му харесваше.

Редът му дойде и той пристъпи към Даян. Беше облечена в стилна черна рокля, с дантелена воалетка. В ръката си без ръкавица стискаше смачкана на топка носна кърпичка. Той се наведе над стола й и тя прие съболезнованията му.

— Благодаря ти, че дойде — каза Даян.

Той не я харесваше особено. Тя него също. Може би трябваше да вземе ръцете й в своите, да я целуне по бузата, но не си падаше по мелодрами. Вместо това заяви:

— Ще ми липсва.

— Моля те, намини после покрай къщи.

Той не бе планирал да отиде на събирането след службата, но понеже не искаше да прави сцена, отвърна само:

— Ще видя какво мога да направя.

Разбира се, той нямаше намерение да ходи.

Дани избяга от тентата и закрачи през дъжда към колата си. Това гробище беше пълно със спомени. Чичовците и лелите му, бабите и дядовците, собствените му родители бяха там.

Плюс още един гроб. На дъщеря му. Беше загинала при пожар преди десетилетия. В онази нощ умря част от него и от Полийн. Беше единственото им дете. Не минаваше ден, без да мисли за нея. Бяха минали години, откакто за последен път бе идвал на гроба й. А отказът му да приеме трагичната й смърт беше част от причините за проваления брак.

Той се отдели от тълпата и пое по една пътека между редовете надгробни плочи. В южния край на едно възвишение откри парцела с гроба на дъщеря си, под клоните на стария дъб. Тревата беше окосена, мястото се поддържаше. Надгробният камък беше равен със земята, отгоре бяха изсечени името й, датите на раждането и смъртта, и прост надпис: НАШАТА ОБИЧАНА ДЪЩЕРЯ. Той застана с ръце в джобовете, с коса, мокра от дъжда, и за пореден път я помоли за прошка.

Толкова време бе минало. Но болката в него беше прясна, сякаш бе вчера. Познатото чувство на празнота гризеше стомаха му. Дани притвори очи и се опита да не заплаче. През целия си живот се бе старал да изглежда мъжествен и непоклатим.

— Трябва да говоря с вас — чу женски глас до себе си.

Той се опомни; не бе усетил, че наблизо има някой.

Когато се извърна, видя жена на около шейсет години, с гъста рошава коса и големи кафяви очи.

— Коя сте вие?

— Приятелка на Алекс.

— Всички тук сме негови приятели.

— Господин президент…

Той вдигна ръка.

— Казвам се Дани.

— Добре, така да е. Дани. Има нещо, което трябва да знаете.

Той зачака жената да продължи.

— Алекс беше убит.

Годините в политиката го бяха научили колко е важно да запазиш самообладание, особено когато човекът насреща очаква емоционална реакция. Чертите на лицето му останаха невъзмутими, докато дъждът отмиваше сълзите от очите му.

— Не отговорихте на въпроса ми. Коя сте вие?

— Бих желала да говоря с вас. Насаме.

— А защо смятате, че Алекс е бил убит?

— Няма друго логично обяснение.