Изчезналият орден

60

Малоун погледна часовника си — беше седем вечерта. Замъкът от 90 минути беше затворен за посетители, но някои от служителите още не си бяха тръгнали. Административните помещения на горните етажи бяха празни. На приземния етаж почистваха. Той тръгна към северния изход и се озова във вестибюл, водещ към криптата. Беше попрочел малко в книгата на Стам за Замъка и за символиката на тази гробница. Огромна урна беше поставена върху четири скулптирани лъвски крака; капакът й беше увенчан с шпил във формата на шишарка, вероятно замислен да символизира обновление. Отпред беше украсена с барелеф на нощна пеперуда, вписана в лавров венец — символ на новия живот след смъртта. Самият венец означаваше постижение, а също и вечност. Саркофагът беше поставен върху мраморна основа, в която наравно с пода бяха положени тленните останки на Смитсън.

Той се приближи и прочете издълбания в камъка надпис.

— Това не е вярно — чу той гласа на Стам.

Малоун не бе усетил приближаването на уредника зад гърба си.

— Смитсън е бил на шейсет и четири, когато е починал.

Сега той разбра посланието на Брекинридж.

— Тази грешка не е била забелязана почти от никого — каза Стам. — Но Брекинридж е знаел за нея.

От двете страни на гробницата имаше поставени знамена на Съединените щати и на Великобритания. В една близка витрина бяха изложени документи, предмети със сувенирна стойност и копие от знаменитото му завещание.

— Брекинридж свърши добра работа в популяризирането на тази гробница — каза Стам. — Преди ремонта беше затворена и тъмна, желязна порта спираше достъпа. Вътре можеше да се надникне само през решетките, като в затвор. А сега е място, където посетителят може да влезе и да разглежда.

Малоун посочи мраморната основа на саркофага.

— Как може да се проникне вътре в това нещо?

— Би трябвало да е много лесно.

— Брекинридж ми даде доста завоалирано послание. Единайсет грешки. Не е зле за човек, чието съзнание е замръзнало в друга епоха.

— Какво намекваш?

— Имаме още малко време. Гробницата няма да избяга, затова нека отново да навестим този човек.

Даян се върна в апартамента на Алекс. Беше излязла да хапне нещо в любимия си ресторант във Вашингтон. Ванс не бе останал дълго при нея, а мисълта за визитата му още я измъчваше. Но той я бе убедил, че на другия ден всичко ще се подреди по план. Освен това нямаше вест от Грант и тя се питаше какво ли бе намислил зад гърба й.

Изкачи се по стълбите и сви по коридора. Щом стигна до апартамента, се спря. Вратата беше полуотворена, касата разбита. Вътре дочу движение. Крадец? Изключено.

Даян блъсна вратата докрай. И видя Дани Даниълс.

— Какво, за бога, правиш тук? — попита тя, все още застанала отвън. — Ти ли разби вратата?

— Така я открих. Някой друг го е направил.

Погледът й обиколи помещението, но бързо се спря на бюрото. Таблетът й беше още там, но ключа го нямаше.

— Дошъл си да задигнеш още нещо, така ли?

— Виждам, че си се сетила у кого е бележникът на брат ти.

— Викам полиция — каза тя.

— Добра идея. Време е полицията да се намеси.

— Какво искаш да кажеш?

— Рицарите на Златния кръг.

Даян прекрачи прага и влезе в апартамента, игнорирайки опита му да я изкара от равновесие.

— Защо взе бележника?

— За да довърша започнатото от Алекс.

— Той е разговарял с теб, така ли?

— Знам точно какво сте намислили ти, Ванс и брат ти.

Обзе я пристъп на ярост. Съпругът й беше покойник, но ето че се бе намерил друг, и то такъв, когото открай време ненавиждаше, да й иска сметка и да се опитва да й пречи.

— Това, което вършим, е абсолютно законно.

— Не и убийството.

Дали блъфираше? Трудно беше да се каже.

— За какво намекваш?

Той не отговори.

— Зададох ти въпрос. Отговаряй, дяволите да те вземат!

— Трябва да си притеснена.

— Това не е отговор.

— Права си, не е. Но каквото и да е взел човекът, разпил апартамента ти, би трябвало да те притеснява.

— А ти просто се случи наблизо, така ли?

— Мъжът, проникнал тук, снощи уби човек. Възможно е да е прострелял и федерален агент. Аз го издирвам. Има родилно петно на тила си и беше с тъмна къдрава коса, сега подстригана късо.

Какво й бе казал Грант? Имал нужда от подстригване.

— Нямам представа кой е.

— Наистина ли? Понеже мъжът, когото беше изпратила тук преди няколко дни да вземе бележника и книгите на Алекс, имаше къдрава кафява коса и родилно петно.

Как, за бога, бе научил всичко това?

— Махай се оттук! Вън! Веднага!

Трябваше да е по-внимателна. Гневът издаваше отчаяние. А тя не искаше той да забележи това.

— Медальонът, който ти върнах, символизира Рицарите на Златния кръг — каза той. — И ти имаш такъв по собствените ти признания. Алекс беше изхвърлил неговия. Той не приемаше онова, което планирате ти, брат ти и Ванс. А сега е мъртъв. Какво невероятно съвпадение.

— Ти си едно надуто арогантно копеле. Винаги си бил такъв. Полийн най-после видя какво представляваш и се махна. Браво на нея. Жалко, че дъщеря ти пропусна този шанс.

В очите на Дани проблеснаха гневни искри. Тя бе минала границата. Но и той имаше вина — беше я притиснал, надявайки се на самопризнание. Вместо това Даян бе минала в атака, целейки се в единственото му слабо място. Но проклет да беше, ако й позволеше да използва дъщеря му като оръжие срещу него.

— Мери, лека й пръст, си отиде поради моя небрежност. Това е факт. И болката никога няма да ме напусне. Ти, от друга страна, сякаш не изпитваш нищо от загубата на съпругата. Наблюдавах те на погребението. Да, изигра ролята си на скърбящата вдовица. Но впоследствие, на верандата, забрави всичко в компанията на Лушъс Ванс. Видях целувката. Чух какво си казахте. Ти си лъжкиня и измамница. А подозирам, че и убийца. Не мога да го докажа. Поне засега. Но един ден ще мога. Вярвай ми.

Той тръгна към вратата.

— Имам само три думи да ти кажа — промърмори тя.

Дани лесно можеше да си представи какво гласяха те. Но Даян трябваше да осъзнае сериозността на ситуацията. Затова той се обърна към нея и насочи обвинителен пръст в лицето й.

— Една жена, която обичам, се бори за живота си в болница благодарение на партньора ти, който и да е той. И аз смятам да му отмъстя, както и на теб.

Дани си тръгна.

Отвън, в коридора, забеляза открехнатата врата на отсрещния апартамент и различи лицето на Тейсли. Тя сигурно бе чула всичко, което си бяха казали. Погледите им се срещнаха, той поклати глава и й направи знак да се прибере вътре и да заключи вратата. Засега тя не беше част от тази история. И той нямаше намерение да я намесва.

Дани слезе по стълбите и излезе от сградата. Трябваше да се върне в болницата, да бъде при Стефани. Агентът на „Магелан“, оставен да я пази, му се бе обадил преди малко, за да му каже, че нямало промяна в състоянието й. Все още била в кома. Докторите я били оставили да си почива; това според тях било най-доброто лекарство засега. Операцията изглеждала успешна. Нямало вътрешни кръвоизливи. Всичко това звучеше добре. Но състоянието й си оставаше все така критично.

Той трябваше да намери такси, но си каза, че на тази тиха уличка едва ли ще може, затова се обърна и тръгна по тротоара към оживения булевард. Зад себе си чу равномерното боботене на приближаващ се автомобил; предпазлив както винаги, той се извърна и погледна през рамо. Промяната в звука на двигателя му показа, че автомобилът забави ход. След което спря. Дани се обърна и видя черен седан, подобен на хилядите други, кръстосващи улиците на столичния град. Задната врата се отвори и от колата слезе конгресмен Пол Фризъл.

— Един човек иска да разговаря с теб — каза старият му приятел; очите му не изразяваха нито дружелюбност, нито враждебност.

— Аз искам ли да говоря с него?

— Мисля, че е в твой интерес.

— Има още неща, които не си ми казал, нали?

— Още много, Дани.