Изчезналият орден

18

Дани шофираше по шосетата на окръг Блаунт, които познаваше като петте си пръста. Чистачките се поклащаха ритмично; той виждаше ясно пред себе си. Толкова много неща се бяха променили по тези места; пейзажът нямаше нищо общо с едно време, също както и животът му. Издигнал се бе до пост, който се смяташе от повечето хора за най-високия в света, но кариерата му вече бе приключила. В същото време едва бе минал пенсионна възраст, а умствено се чувстваше на не повече от петдесет. Но с какво би могъл да се захване? Доброто възпитание изискваше да не критикува нито приемника си, нито Конгреса. В името на нещо, което наричаха опазване на достойнството на длъжността. Така че, ако трябваше да съди по историческите прецеденти, единственото, което би могъл да направи, бе да си напише мемоарите, да основе библиотека, да прегърне някаква благотворителна кауза и да се оглежда за хора, готови да се разделят със значителна сума, за да чуят частица от натрупаната му мъдрост.

А каква мъдрост би могъл да предложи на въпросните хора? Той беше обикновен човек от Тенеси, който имаше талант за политика. Воденето на изборни кампании беше в кръвта му. Никой никога не го бе побеждавал на избори. Двете му кандидатирания за президент бяха завършвали с разгромяващи победи. Тези кампании щяха да му липсват. Обичаше да общува с избирателите. Беше честен и прям, гледаше хората в очите и казваше това, което мислеше. Така, разбира се, си бе навличал неприятности през годините, но си бе създал и репутация. Приятелите му го обичаха, враговете му се бояха от него.

Само два негови провала не му даваха покой. Онази нощ, пожарът, смъртта на Мери, и неспособността му да направи Полийн щастлива. И двата бяха непоправими.

Наближаваше девет вечерта. Гората се издигаше от двете му страни като плътна маса от непрогледни сенки. Досега не бе срещнал никого по шосето, което не беше необичайно. Дани спря на кръстовището с пътя, който водеше за къщата на семейство Шъруд. Вдясно видя фаровете на приближаващ се автомобил, който профуча през кръстовището в посоката, в която и той се канеше да завие.

Колата привлече вниманието му. Черен линкълн седан. Колите бяха неговата стихия. Като президент бе запазил абонамента си за „Хот Род“, „Кар енд Драйвър“, „Роуд енд Трак“ и още няколко списания за автомобили. А ако през следващите няколко години успееше да си издейства покани за някое и друго изложение на класически автомобили — хм, това нямаше да е никак зле.

Дани беше сложил бележника на съседната седалка. Нямаше да му е лесно да обясни на Даян как се бе озовал у него, но бе предупредил Тейсли, че се налага да разкрие тайната й. От една страна, много искаше да каже истината на Даян — ако не за друго, поне за да изтрие самодоволната усмивка от лицето й. Но това означаваше да я нарани дълбоко, а каквото и да беше мнението му за нея, не беше в негов стил да причинява болка.

Той се чувстваше някак странно сам на неосветеното шосе. Единственото място, където бе оставал сам през последните осем години, беше спалнята му в Белия дом. Тя беше неговото убежище и единствено началникът на канцеларията му бе влизал вътре. Президентът и Първата дама рядко спяха заедно; програмите им бяха толкова различни и почивката толкова нужна, че отделните стаи бяха станали необходимост. Историята познаваше и изключения, но постът в Белия дом като цяло не помагаше за здрав семеен живот. По Закона за бившите президенти му се полагаха пенсия, бюджет за издръжка на офис, здравна осигуровка, както и пожизнена охрана. Той бе приел пенсията, като я раздели с Полийн — Бог му беше свидетел, че жената я заслужаваше, и здравната осигуровка, но бе отказал всичко останало. Ако някой искаше да го убие, можеше да заповяда.

Дани наближаваше алеята за коли пред къщата на семейство Шъруд. През дърветата се виждаше, че лампите още светят. Предната и страничните фасади бяха осветени от прожектори; лъчите им пронизваха сгъстяващата се нощна мъгла. Дали бдението все още продължаваше? Едва ли. Пред входа беше паркирана кола — същият линкълн. Той спря в нечия чужда алея за коли през улицата и загаси светлините, за да спечели малко време, преди да реши какво да прави. Не бе очаквал при Даян все още да има посетители.

Той посегна към скоростния лост, за да изкара колата на шосето и да тръгне обратно към къщи. Утре щеше да свърши и тази работа. Но появата на фарове го накара да спре. Задаваха се откъм лявата му страна и той видя в огледалото как втори седан сви в алеята на семейство Шъруд. Дъждът се стичаше по задното стъкло и размиваше видимостта. Дани свали прозореца и подаде глава навън, за да види как колата взе завоя пред входа на къщата и също спря там. Задната врата се отвори и от нея слезе мъж. Силуетът му изглеждаше познат; прожекторите на верандата осветиха за миг лицето му.

Лушъс Ванс. Какво правеше тук по това време председателят на Камарата на представителите?

От колата слязоха още двама души. Председателят отдавна имаше право на лична охрана, също както и президентът. Агенти на Тайните служби бяха неотклонно до Ванс и на погребението. Сега един от двамата влезе в къщата заедно с него, докато другият остана навън.

Алекс и Ванс не бяха приятели. Единият беше сенатор, другият — конгресмен. И макар двата органа на теория да бяха равнопоставени, всички знаеха, че това не е така. Всеки сенатор притежаваше толкова власт и политическо влияние, колкото председателя на Камарата, независимо дали този факт беше по вкуса на въпросния председател или не. И така, какво правеше Ванс тук?

Преди години, още като нов градски съветник в Меривил, един човек се бе оплакал, че няколко служители от пътното управление не работели целия ден. Вместо това излизали с камиона из гората, за да пият бира и да пушат цигари поне по два часа. Тогавашният му пост беше първият му опит на изборна длъжност и Дани бе решил да направи добро впечатление, затова един ден се скри в гората и зачака. Точно както му бяха казали, се появиха трима служители на пътното, запалиха цигари и извадиха бири. Той носеше фотоапарат и щракна няколко кадъра. Онова, което най-много го шокира, бе, че с тях е и ръководителят им — човек, когото лично бе уредил на работа, за да направи услуга на свой поддръжник. Дани с лекота би могъл да издейства уволнение и на тримата, но вместо това излезе от шубраците, дръпна халката на една бира и си поговори с тях какво може и какво не може да се върши в работно време. След този случай те станаха най-добрите служители и бяха вечно благодарни на градския съветник Дани Даниълс.

Той се съмняваше, че с Лушъс Ванс би могъл да се разбере така. Затова остави бележника в колата и излезе навън. Дани пресече улицата и потърси с поглед една пряка пътека през поляната. Познаваше я добре — тя извеждаше до билото на нисък хълм зад границите на имота, зад който минаваше река. Някъде там неговият приятел бе паднал и намерил смъртта си. Алекс наричаше гората свой офис — място за усамотение, далече от медиите и любопитната публика, където можеше да си запали лулата и да размишлява.

Като дете и юноша Дани бе прекарал много нощи в планината. Баща му беше страстен ловец, майка му — родена и израснала в Апалачите. Той обичаше подгизналия от влага мрачен свят на тъмните гори, острата миризма на мокра пръст във въздуха. Още отдавна се бе научил да не се бои от нищо, просто да си дава сметка за опасностите. Този принцип му бе служил добре и в политиката.

Дани намери пътеката; под краката си нагоре по склона усещаше мек килим от борови иглички. Въпреки мрака и лошото време успяваше да различи завоите. Слава богу, нощното му зрение се беше запазило след годините държавна служба.

Лек ветрец повя между клоните на дърветата, в далечината се чуваше шумът на реката. Излая куче, планинските склонове отвърнаха с ехо. Щурци се обаждаха като фон на останалите звуци. Докато живееше в Белия дом, той обичаше нощното усамотение; още се носеха легенди за ранните му сутрешни обаждания до сънени сътрудници. Между клоните на дърветата видя светещите прозорци на къщата и се надяваше стъклената стена в салона да е оставена без спуснати завеси.

Това не би било необичайно, като се имаше предвид, че на километри пред прозорците се ширеха само гори.

Дани стигна до място, обрасло с папрати, откъдето можеше незабелязано да огледа къщата. Пристъпи внимателно напред, като се ослушваше дали някой от охраната не бе решил да надникне в задния двор. За негов късмет, листата на дърветата, макар и мокри, тук бяха редки. Той с лекота стигна до дънера на едно старо дърво, откъдето ясно се виждаше задната фасада на къщата. Това беше лудост, но Дани не можеше да се сдържи. За пръв път от месец насам се чувстваше истински жив.

Дъждът падаше във вид на мъгла, която се задържаше по пролетните листа над главата му и почти не стигаше до него. Дани с радост констатира, че френските прозорци на къщата не са закрити от капаци или завеси, а осветеният салон се вижда изцяло.

Той видя трима души. Даян, Ванс и още някакъв мъж. На средна възраст, с рижава коса и мустаци, с костюм, но без вратовръзка. Лицето му беше непознато. Дани не чуваше нищо от разговора им, но ги наблюдаваше, седнали с чаши в ръка. Всички алармени системи в мозъка му се включиха едновременно: Тревога! Никакво обяснение не му хрумваше за тази среднощна среща. През целия си съзнателен живот той бе свикнал да мисли като човек, заобиколен от врагове. Наричаше това оправдана параноя. Но този страх от неизвестното бе запазил рефлексите му бързи. А в случая нямаше никакво съмнение, че във влажния нощен въздух бе надвиснала заплаха.

Заедно с цял куп въпроси без отговор.