Камъните падат, всички умират

1

Бранди и Тео щяха да скъсат. Просто още не го знаеха.

Караха се за тъпия филм, който бяха гледали миналата седмица, а Тео упорстваше:

— Какъв е смисълът? Целият сценарий се въртеше единствено около взривове!

Бранди отвърна:

— Тъкмо взривовете са смисълът — което мислено добавих към дългия списък с причини тя да е най-готиното момиче на планетата.

А аз? Топнах още едно пържено картофче в кетчупа, пъхнах го в устата си и зачаках развръзката.

Тео — бедничкият нищо неподозиращ Тео — продължи в същия дух.

— Е, беше тъпо — и отхапа поредната гигантска хапка от бургера си. Аз вече бях приключил със своя.

— Винаги смяташ нещата, които аз харесвам, за глупави — нацупи се Бранди. В действителност човек можеше да види точния момент, в който чашата преля. — Винаги. Боже. Дори не се опитваш да харесаш нещо, което ме вълнува.

— Напротив, опитвам се — възрази Тео. — Изгледах филма с теб, нали?

— Да, защото искаше да ми пускаш ръце, щом лампите угаснат.

Бранди отметна коса, а аз напъхах цяла шепа картофки в устата си, за да не проличи, че се хиля.

О, да. Ще се случи всеки момент.

— Кълна се, нямам представа как изобщо съм си паднала по теб.

— Ка… какво? — Тео беше толкова озадачен, че почти ми домъчня за него. — Вчера доста си падаше по мен. Хей, преди пет минути също си падаше по мен!

Всъщност бяха четири минути. Следях ситуацията. Все пак, разбира се, не казах нищо. Просто си дъвчех храната безмълвно и се стараех да прикривам колко много се забавлявам.

За беда отговорът на Бранди беше прекъснат от внезапното звучене на песен на „Блек Кийс“[1] в тихата закусвалня. Мобилният ми телефон. Мелодията за обаждане от леля Холи[2].

— Ало — казах аз, а до мен Тео нарече Бранди с груба дума.

— Мами казва, че се е отворил разлом в скалите — заяви леля Холи с обичайния си рязък тон. — Кога можеш да се прибереш у дома?

В нормалния случай бих отбелязал, че къщата, която тя делеше с баба, в действителност никога не ми е била дом — но няма смисъл да се спори за семантика с хора, така раздразнителни като нея. Затова казах само:

— Петнайсет минути, ако ме оставиш да вървя пеша. Пет, ако ме вземеш.

— Боже, колко си мързелив — въздъхна тя. — Добре, нека се видим на полето при Майското дърво. След десет минути — линията прекъсна.

— Хора, трябва да вървя — обявих, взех якето си и се измъкнах от сепарето. — Роднините имат нужда от моето присъствие.

— Виждаш ли? Това е още едно от нещата — обади се Бранди на мига. — Виж отношението на Аспън[3] към семейството му. Обаждат му се и той веднага хуква. Вероятно и в обратния случай е така. Редно е да бъде така! Всичко, което чувам от теб, е колко много мразиш родителите си.

Бранди, от друга страна, се обаждаше на баща си всеки ден след вечеря без изключение. Преструваше се, че е нейна идея, а не следствие от всеобхватната параноя на баща й към абсолютно всичко възможно, но си личеше, че се тормози.

Тео мънкаше някакво жалко обяснение и се смъкваше все по-ниско в седалката си. Не можех да го виня. Бранди неизменно заприличваше на богиня на отмъщението, щом се разгневи, а сега като че ли беше по-ядосана от всякога. Донякъде съжалявах, че се налага да си тръгна.

Но ето че едно телефонно обаждане от леля Холи разваляше всичко — дори такова с потенциал да промени живота като този скандал. Оставих десетачка на масата, за да платя храната ми, и тъкмо когато се отправих към вратата, сервитьорът отиде при Тео и Бранди, вероятно да ги помоли да снижат тона.

Беше прелестна лятна нощ в северната част на щата Ню Йорк, на фона на която не ти се слиза в града. Вместо климатици, от които капе мръсна вода по главите на минувачите, Три Пийкс предлагаше свеж планински въздух с полъх от горещината през деня. Достатъчно прохладно, че да ми е комфортно в термофланелата ми с дълги ръкави и достатъчно топло да не ми е нужна допълнителна дреха.

Завих наляво покрай закусвалнята и поех надолу по Главната улица. Подминах магазинчето за кафе „Бийн Барн“ сладникавите бутици за дрехи — вече затворени за през нощта — и единствената бакалия, която бележеше края на търговската зона на градчето и началото на жилищната. Няколко минути по-късно и къщите се разредиха, остана само гора. Поне от лявата ми страна.

Отдясно имаше морави и добре подкастрени дървета, а зад тях обширен равен затревен участък, така добре поддържан, че можеше да служи за футболно игрище, стига точно в средата да не се издигаше гигантски дъб.

Майското дърво. Тук всички жители на Три Пийкс оставяха малки подаръчета един път в годината, нещо като знак на… признателност? Отплата? Нещо от сорта. В действителност никога не бях присъствал на тържество в чест на Майското дърво, така че нямах представа какъв е смисълът на тези подаръци. Но знаех, че те остават под дървото, докато семейство Куик — моето семейство — не дойде да ги прибере.

Бях идвал при дървото няколко пъти през изминалите няколко години, винаги като заместващ един от участниците в семейния ритуал на триадата, но това беше първото ми идване през лятото. Обзе ме нетърпение.

Щом стигнах до дървото, се мушнах под клоните му и огледах ствола му. Или по-скоро гигантската купчина от неща около него. Изглеждаше горе-долу същото като всяка година: сбирщина от дребни дрънкулки и боклучета, оставени от хора, които вероятно си падаха по суеверия или твърде много ценяха традициите, а може би и двете.

Първия път, щом го зърнах, ми се видя като зашеметяваща магия.

Тази вечер в закусвалнята, от която си тръгнах, се вихреше нещо по-магическо. Погледнах телефона си, за да проверя дали някой от приятелите ми е писал съобщение — в случай че раздялата вече е факт или пък все още се карат, останали насаме.

Още нямаше нищо. Е, освен съобщение от мама. Второто й за деня; десетото тази седмица. Изтрих го, без да го чета, както правех вече от месеци.

Стъпки зашумолиха в тревата, приближаваха уверено. Извърнах се и ето че леля Холи вървеше към мен, висока с изправен гръб, облечена в костюм, който можех да нарека делови. Косата й, пепеляворуса също като на татко, беше силно опъната назад, за да открие лицето й. Зачудих се дали не идва направо от офиса си.

Няколко крачки зад нея вървеше баба, малко по-ниска и закръглена от леля Холи, а стоманеносивите й къдрици се вееха край усмихнатото й лице. Пъхнала ръце в джобовете на спортния си панталон, тя крачеше с лекота към Майското дърво, сякаш беше с четиридесет години по-млада.

— Изпреварих ви — казах, щом приближиха.

— Така е — отвърна баба топло както винаги. — Как беше на езерото?

Тео, Бранди и аз прекарвахме всеки следобед от последната седмица край голямото езеро близо до Елмвю. Тео играеше ролята на шофьор в лъскавата си нова кола. Наемахме лодка, водно колело или нещо от сорта или се припичахме на плажа и си подавахме някоя бутилка, която бях купил с фалшивата си лична карта. После се връщахме до Три Пийкс за бургери в закусвалнята.

Свих рамене.

— Нормално. Не по-различно от вчера или онзи ден.

Леля Холи издаде носов звук и закрачи край Майското дърво, за да огледа купчината, очевидно нетърпелива да започнем с ритуала. А може би беше нетърпелива не да започнем, а по-скоро да приключим с всичко това, за да може да се скрие в стаята си и да се напие.

Баба не се впечатли. Вместо това ме потупа по бузата с топлата си ръка и каза:

— Сигурно е приятно приятелите ти да са тук за сезона.

— Да, супер е — признах. Наистина беше така. Винаги бях обичал да прекарвам време с баба, а и с леля Холи не беше зле, когато братовчедка ми Хедър[4] още беше тук — но тази година всичко беше много различно и беше хубаво, че Тео и Бранди присъстват като буфер. Макар да се налагаше постоянно да им светя.

Не че това щеше да е проблем оттук нататък. Поне аз се надявах така.

— Каза две, нали така — намеси се леля Холи нетърпеливо. Обикаляше дървото и събираше предмети, оставени край него. Крива керамична купа. Гривна от шнурчета. Малък пластмасов пръстен, украсен с голям пластмасов рубин. Еднооко плюшено мече. Няколко фигурки на екшън герои. Камара компактдискове. Книги, моливи, хартиени пликове, обувки, отделни листове хартия. — На какво се дължи разломът?

Баба погледна към нея.

— Хм — промълви и затвори очи. Ръцете й се движеха като краката на паяк във въздуха, сякаш можеше да почувства нещо, което ние не можем. — Един боклук, един дар — каза най-после тя. — Един за мъж, един за жена. Баланс. Този.

Все още затворила очи, тя посочи към камарата право към малък пластмасов Батман с липсваща лява ръка. Леля Холи се наведе да го вдигне и го притисна към гръдния си кош, люлееше го като бебе.

— Това също — добави баба и посочи към друго място в купчината. Беше книга. Този път аз я вдигнах. „Баскервилското куче“ на сър Артър Конан Дойл. Не я бях чел.

Баба се извърна към леля Холи, а после към мен за секунда. Накрая кимна със задоволство.

— Хайде — подкани ни и отново пое през полето, в противоположна на закусвалнята посока.

Не я попитах защо беше избрала фигурката на Батман и книгата. Бях се отказал да задавам подобни въпроси отдавна, тъй като баба всеки път казваше нещо от сорта на: „Скалата иска каквото иска. Моята работа е да открия енергията, която й пасва най-добре.“

Което, точно така, не звучеше особено смислено. Но мен ме устройваше. Докато ритуалът работеше и Скалата си стоеше на мястото, за мен не беше проблем.

Къщата на баба наистина беше нелепа. Вероятно беше започната като барака или нещо подобно, но след първоначалното строителство преди… все едно… бяха добавени толкова много етажи, крила и какво ли още не, че сега представляваше налудничава разпиляна постройка като от филм на Гийермо дел Торо[5]. Имаше кулички, за бога. Цели три.

Оставихме обувките си до входната врата според правилото на баба и се отправихме към дневната. Леля Холи заключи плъзгащата врата зад нас. Винаги го правеше за ритуала, но беше особено важно сега, когато Тео и Бранди можеха да се появят всеки момент. Никой от тях не знаеше какво прави семейството ми, за да стои на място Скалата и градът да е в безопасност, а на мен изрично ми беше забранено да им казвам.

Да бе, сякаш имаше шанс да им кажа нещо подобно.

Баба запали огъня, а леля Холи измъкна познатата дървена кутия изпод двойното канапе. Промъкнах се зад гърба й в опит да изиграя номера с измъкването.

— Ако обичаш! — каза рязко тя и притисна кутията по-близо до гърдите си, опитваше се да прикрие съдържанието й с гърба си.

Бях готов и аз да й се тросна, но преди да съм успял, улових погледа на баба, а тя поклати глава. Въздъхнах, но за момента премълчах репликата си към леля Холи. В друг случай бих пренебрегнал баба и бих казал на леля да не се държи кретенски, но бяха изминали едва пет месеца, откакто беше изгубила Хедър. Вероятно имаше известно право да се държи кретенски. Затова запазих хладнокръвие. Върнах се край огъня и оставих леля ми да се заеме с подбирането на листата сама.

В огнището пламъците танцуваха като ярко оцветени духове, клоните под тях пукаха. И все пак, за пръв път забелязах още нещо. Нещо, заровено под съчките, което се разпалваше все повече и повече, докато гледах. Присвих очи, за да видя какво е.

— Защо там има камък? — попитах.

Баба дойде и застана зад мен.

— Там винаги има камък.

— О — възкликнах и се почувствах пълен глупак. — Аха. Но защо?

— Това е парче от Скалата — каза баба. — Когато пламъците я докосват, осъществяват връзка с камъка, а чрез него и със самата Скала.

Кимнах и разтърках врата си, докато осмисля чутото. Камъкът беше канал. Поредната брънка във веригата, също като мен. Супер.

Най-сетне леля Холи приключи с листата в кутията. Дойде и се присъедини към нас край огъня с три сухи листа в ръка. Едно дълго и тясно, едно малко и остро и едно плътно с форма на сълза.

— Дъб, мами? — обърна се тя към баба.

— О, да, да — отвърна баба и порови в джоба си. Тя също извади листо — само то беше зелено и прясно откъснато. Дъбово листо от Майското дърво. Леля Холи посегна към него, но баба го дръпна назад. — Може би нашият Аспън трябва да е пръв. Все пак това е първият му ритуал за тази година.

В стомаха ми се надигнаха тръпки, но не позволих да си проличи. Обичах да правя това. Да бъда част от древна традиция. Да използвам магията си за нещо повече от себе си. И да, ще си призная: да се изфукам колко ме бива в тези неща. Защото бях много добър.

— Да, остави на мен — казах и посегнах към листата.

Леля Холи стисна устни, но ми подаде едно от сухите листа: това от трепетлика с форма на сълза.

Хванал листото на сантиметри от огъня, повторих думите, които семейството ми знаеше открай време:

— Моето име съм аз самият и давам и двете безкористно — и пуснах съименника си в огъня. Докато гореше, аз си представих, че пламъците ме свързват с камъка под съчките, а оттам и със Скалата на повече от километър и половина оттук.

— Моето име съм аз самата и давам и двете безкористно — изрече леля Холи и хвърли острия лист от зеленика в огъня.

Баба направи същото с листото си от върба.

Щом всички листа се превърнаха в пепел, баба безмълвно пусна и дъбовото листо в огъня — в този момент всичко се промени. Пламъците се издигнаха високо. Превърнаха се в хиляди различни цветове отведнъж и най-после преминаха в зловещ неестествен нюанс между синьо и тюркоазено. Пламъците престанаха да излъчват топлина, само проблясваха съвсем като истински огън.

Това.

Беше.

Страхотно.

— Първо играчката — нареди баба.

Леля Холи ми подаде малкия Батман.

— Ти се свържи — каза тя, — а аз ще се заема с изпращането.

Баба, която не можеше да направи нито едно от двете, кимна в съгласие. Така беше супер. И без това предпочитах достигането. Изпращането беше скучно.

Взех фигурката на Батман от нея и затворих очи. Винаги усещах нещата по-добре, когато не разчитах на очите си.

Прокарвайки пръсти по торса на Батман, по краката му и заострените уши, почувствах платнената пелерина между ноктите си и потърсих място, през което да достигна отвъд физическата страна на предмета, в невидимото, което щеше да ме насочи в правилната посока. Към човека, който го беше притежавал и който го беше оставил при Майското дърво.

Чак когато пръстът ми докосна празнината, в която е била поставена липсващата ръка, открих мястото. Вече не държах просто фигурка. Вече държах силно обичана вещ, която беше седяла предимно у дома, в ръцете на конкретно момче. Фигурката си спомняше момчето такова, каквото беше в момента — уверен тийнейджър, който наскоро се беше убедил, че вече не са му нужни счупените играчки от детството — също и отчаяния ученик, какъвто е бил преди години, уверен до мозъка на костите си, че пазенето на играчките като цяло и особено на счупените фигурки е друг начин да покаже обичта си към тях. Точно затова не беше имал нищо против, след като при ожесточена битка срещу Жената Чудо Батман беше изгубил лявата си ръка.

Усещане за изгубената връзка с играчките му? Може би бих могъл да взема това.

— Не е достатъчно — каза баба и малко ме стресна — Аспън, това разместване ще има нужда от нещо по-силно — нещо по-ярко — за да се заздрави. Макар нещата, които ние вземаме, да са само енергия, до момента, в който достигнат Скалата, тази енергия придобива различни аромати, различни сили…

— Знам, знам — прекъснах я, но без да съм подразнен.

Баба го прави понякога. Държи се като учител по време на ритуала на триадата. Предполагам, че се дължеше на факта, че беше учила всеки, който бе имал време да я посети и да й помогне.

— Знам, знам — изимитира ме шеговито тя. — Ами заеми се тогава.

Проникнах по-навътре в съзнанието на момчето, което притежавало някога фигурката на Батман. Съзрях перманентно неглижиране на оценките му, при все че постоянният му успех беше „много добър“. Свирепа покровителствена любов от страна на семейството му, въпреки че той ги мразеше. Силна, тлееща любов към определено момиче; беше я забелязал в пети клас, когато го беше победила в състезанието по бягане. Филизи на приятелство се спускаха в различни посоки, непоклатими и важни. Самочувствието му за уменията по футбол, баскетбол, американски футбол, тенис на маса, тенис на корт, боже, това бяха ужасно много спортове…

Ах. Състезателен хъс.

Може би точно от това имах нужда. Нещо ярко, както беше казала баба — но все пак нещо, което със сигурност няма да му липсва, щом вече го няма.

Уцелих, помислих си. Тогава осъзнах, че съм изрекъл думите на глас. Отворих очи да погледна към баба, а тя ми кимна замислено.

— Състезателният хъс — потвърди баба и отново присви очи, докато ме наблюдаваше. — Желанието за победа. Добра работа, момче. Изкусен, мощен, определено ярък елемент. Добре. Вземи го.

Точно този знак чаках. Затворих отново очи и насочих волята си към състезателния хъс на момчето, сякаш беше нещо материално. Отне ми известно време да го освободя, което не беше изненадващо, след като беше заложен тъй дълбоко в личността му — все пак успях.

Ритуалното достигане не беше като ежедневното. Когато се свързвах с хора и вземах разни неща, обикновено правех едно от следните три неща: задържах ги за себе си, давах ги на някой друг или просто ги пусках. Ритуалът от своя страна изискваше от мен да насочвам таланта си в съвсем друга посока.

Съсредоточих се силно и поведох енергията на състезателния хъс на хлапето право към огнището… и ето я и нея — сияйно кълбо в оранжево-жълто-лилаво, наистина видимо, където преди имаше само ясна представа.

Баба сложи ръка на рамото ми, изглеждаше много горда.

— Добра работа, Аспън. Много добра. Както винаги. Сега, Холи, е твой ред.

— Знам, мами — отвърна раздразнена тя.

Отстъпих от огъня. Коленете ми бяха омекнали, усещах тялото си, сякаш съм пиян или имам махмурлук, умът ми блуждаеше между моето собствено съзнание и това на човека, от когото бях откраднал. Не беше непоносимо, тъй като последствията от достигането отминаваха, но все пак беше изключително дезориентиращо. Най-меко казано.

Точно за това за ритуала бяха нужни трима души. Нещото в огнището вече започваше да проблясва и избледнява и скоро щеше напълно да изчезне, ако някой не се намесеше и не го отправеше в правилната посока. В състоянието ми в момента нямаше начин този някой да бъда аз.

Леля Холи се приближи към огъня с навити ръкави и взе оранжево-жълто-лилавото нещо в ръце. Не направи нищо. Просто се взираше в него. И се взираше. И се взираше. Продължи да се взира, а ръцете й започнаха да се движат едновременно, бавно започна да свива сияйната топка и да я превръща в по-малък, по-компактен неин вариант.

Усмихнах се. Това беше едно от нещата, заради които обичах ритуала на триадата. Обикновено достигането, което осъществяваха членовете на семейството ми, беше напълно невидимо. Но когато бяхме във връзка с огъня както сега, виждах всичко. Резултатът, до който бях достигнал, вече беше пред мен, сияещ и пулсиращ. Освен това можех да гледам как леля Холи изпраща получената от огъня чиста енергия към Скалата — гигантската каменна стена, която се извисяваше над градчето Три Пийкс — и поправя цепнатините в камъните, възвръща целостта й.

Цялото това занимание безспорно беше велико.

— Получи ли се? — попита леля Холи и се обърна към баба.

Миглите на баба потрепнаха, стоеше със затворени очи и отново раздвижи ръцете си като паяк. После каза:

— Постигнахме напредък. Сега книгата. Вземи нещо различно този път, Аспън. Нещо не толкова дръзко. Малко по-мъничко може би. Малко по-лично. Щом си готов.

Главата ми вече се беше прояснила достатъчно. Оставих фигурката на Батман пред огъня и взех малката опърпана книжка. Затворих очи. Прокарах пръсти по корицата, потърсих място, през което да достигна до нея.

Открих го, щом вдигнах книгата към носа си и вдишах миризмата на прах, мухъл и стара хартия. В съзнанието ми се появи човешки образ. Момиче на седемнайсет години — като мен. Въздържана за някои неща, буйна и упорита за други. Книгата беше пътувала в раницата й, лежала под възглавницата й, беше стояла в дома на приятелка и се беше върнала затъжена при нея. А може би беше обратното и на нея й беше липсвала книгата. Беше трудно да различа двете неща с миризмата на хартия в носа и усещането на подвитите ръбчета на листата между пръстите ми.

Достигнах още по-дълбоко в паметта на книгата, търсех нещо, което мога да взема. Дълготрайното чувство за вина, което я тормозеше заради изгубено приятелство? Лоялността към шефа й — къде работеше точно? — а, в местна книжарница. Увлечението по един от приятелите й? Може би това щеше да свърши работа.

— Не е достатъчно — заяви леля Холи с груб тон, който ме накара рязко да отворя очи. Стоеше втренчена в мен. Гледаше ме ядосано. Да, това беше другото на ритуала. Обикновено, когато осъществявах връзка, нямах публика. Дори и човекът, до когото достигах, не можеше да разбере, че го правя. Но по време на ритуала всичко и всички бяха свързани. Което означаваше, че леля Холи и баба можеха да ме следят, докато работя.

— Мами каза нещо лично — продължи леля Холи. — Не я ли чу?

Струваше ми се, че увлечението е доста лично, но баба не я опроверга, затова кимнах и отново затворих очи. Достигнах.

— Това, което си мисля ли е? — чух леля Холи да шепне. — Отново това момиче? Не се ли занимавахме вече с нея?

Баба изсумтя.

— Преди няколко месеца. Да.

Това момиче обичаше книги. Харесваше повечето животни, но нямаше вяра на птиците. Любимите й храни бяха пилешки крилца „Бъфало“ и зеленчукови пелмени. Обичаше разумното пазаруване и беше започнала да се стреми към странен модел на поведение. Харесваше й да е сама.

— Това — намеси се баба. — На прав път си. Просто задълбай още малко.

Нямах представа към какво се е прицелила, но се съсредоточих върху самотата й и продължих все така. Момичето прекарваше цели следобеди в гората, четейки под сенките на дърветата. При по-топло време опъваше палатка и прекарваше и нощите по същия начин. Или наемаше кану от… Това същото езеро, на което ходехме с Тео и Бранди, ли беше? Да. Точно то.

Наемаше кану, гребеше до средата на езерото, увиваше се с хавлиената си кърпа като пашкул и четеше. С часове. Сама, отделена от останалия свят.

Баба постави длан върху ръката ми и я стисна толкова силно, че почувствах ноктите й по кожата си.

— Добре — каза тя. — Идеално. Мисли си, че може да избяга от всичко и всички, нали? Мисли си, че няма да има последствия? Е…

Нямах представа за какво е всичко това, но нямах намерение да задавам въпроси. Не и по средата на шантавия ритуал. Засега попитах само:

— Онова с лодката ли?

— Онова с лодката — потвърди тя.

Затова се свързах с любовта на момичето към лодки и спокойното уединение, което й предоставяха. Съсредоточих енергията си там, където това чувство се сливаше с останалата част от вътрешния й свят.

— Добре — поощри ме баба отново. — Добра работа. Продължавай.

Продължавах, макар да беше много трудно да се свържа с момичето. Стиснах книгата по-силно и се съсредоточих още повече, опитах се да се абстрахирам от изостреното внимание, с което ме наблюдаваха баба и леля. Теглех.

Теглех.

Теглех.

Нещо поддаде — но не го чувствах по същия начин като последния път. С бившия собственик на фигурката на Батман се беше оказало лесно. Гладко като изтегляне на блокче от кула Дженга[6]. Този път се налагаше да дърпам толкова силно, че почувствах как нещо се промъкна в мен. Усещах ехото от загубата на момичето в тялото си. Странно, особено предвид факта, че нещото, което бях взел, не беше много голямо.

Все пак съумях да го удържа. Успях да го тласна към огъня, където то надвисна — кълбото бе по-голямо от предишното, оранжево-жълто-лилаво на цвят с червени проблясъци по краищата.

Щом леля Холи се захвана с работата си, аз се подготвих за още по-силно замайване от предишния път. Логично беше, предвид огромните усилия, които кражбата изискваше.

Но обичайното усещане за махмурлук не се появи.

Странно.

Сведох поглед към книгата, която безобидно стоеше в ръцете ми. „Баскервилското куче“. В нея нямаше абсолютно нищо необичайно.

Леля Холи довърши магията си. Кълбото изчезна. Тя се обърна към баба и попита:

— Как е Скалата?

— Добре — отвърна баба, след като отпи глътка от чая си. — Здрава. Цепнатината, която се беше отворила, изчезна.

Докато тя говореше, пламъците на огъня отново станаха нормални. В нюанси на оранжево вместо синьо. Разгърнах книгата просто за да погледна; вътре имаше печат „Моето име е“ под който с идеални ръкописни букви беше изписано:

Лия Рамзи-Улф.

— Добре — отсече леля Холи. — Тогава ще си лягам.

Без дори да пожелае лека нощ, тя отключи вратата и си тръгна. Двамата с баба я гледахме как се оттегля.

Когато тишината помежду ни стана съвсем неловка, аз реших да изрека очевидното:

— Още е потисната.

Баба повдигна вежди.

— Можеш ли да я виниш? Минаха едва няколко месеца.

Кимнах. Знаех това. По дяволите, дори бях присъствал на погребението. Но двамата с Хедър не бяхме поддържали особено близки отношения. Виждахме се веднъж годишно. Най-много два пъти. Да, беше забавно да се мотаем наоколо и очевидно бях тъжен след смъртта й, но наистина ли е редно скръбта да трае толкова дълго?

— Хедър беше единствената й дъщеря — продължи баба съвсем тихо. — Знам, че нямаш представа какво е да изгубиш дете, надявам се никога да не узнаеш, но се опитай да й осигуриш пространството, което й е нужно, става ли?

Отново кимнах, макар че почти не бях виждал леля Холи, откакто с приятелите ми пристигнахме. Когато не беше в офиса си, тя излизаше от стаята си единствено за хранене. И то само понякога.

Разтрих врата си, който се беше сковал при мисълта за Хедър, погребението и леля Холи. Разговорите за странни неща винаги ми се отразяваха по този начин.

— И така — измърморих, основно заради голямото си желание да сменя темата.

— И така — гласът на баба прозвуча като ехо, но по-тихо и насмешливо от моя. Това ме накара да се поотпусна. — Тази вечер свърши добра работа, Аспън. Винаги се справяш, разбира се. Но силата ти е още по-голяма, отколкото при последната ни среща. Станал си и по-прецизен, а това подсказва нещо. Гордея се с теб.

Това беше доста по-лесна тема за разговор. Особено след като знаех, че е права. Наистина бях станал по-добър в достигането от предишното лято. Радвах се, че е забелязала.

— Благодаря — казах. — А какви отношения имаш с Лия Рамзи-Улф?

— Лия? — учуди се баба и изведнъж стана подозрителна. Посочих към името, изписано на ръка в „Баскервилското куче“, за да види откъде го знам и изведнъж изражението й подсказа, че е разбрала. — А… Да. Ами…

— Няма спор, че очевидно не можете да я понасяте. И двете. Така че…?

Баба въздъхна и поклати глава.

— Нищо. Стари истории. Отдавнашни дрязги. Нищо, за което да се тревожиш.

Това звучеше интересно.

— Хайде. Кажи ми.

— Аспън — отсече баба и тонът й прозвуча рязко като този на леля Холи. — Зарежи тази история.

— Хубаво — отвърнах. Щом тя не искаше да ми каже, можех много лесно сам да проуча Лия Рамзи-Улф и да открия прословутите отговори.

— Точно така, хубаво — каза баба. — Не трябва ли да провериш дали твоите приятели не са се върнали вече?

Бранди и Тео. Почти бях забравил.

— Да — съгласих се. — Да, трябва.

Заобиколих я, минах през вратата, която леля Холи беше оставила отворена, и излязох в преддверието. Разпознах лъскавите сандали на Бранди сред обувките, строени спретнато до вратата. Но обувките на Тео не бяха там. Бърз поглед към стълбите ме увери, че нито една от лампите горе не свети. Хмм.

След това проверих телефона си — и ето ти на. Имах пет съобщения. Едно от Бранди, четири от Тео. Прочетох първо съобщението на Бранди:

Най-ужасният ден? Потиснах широка усмивка и продължих към съобщенията от Тео.

Изключих телефона си, мушнах го обратно в джоба си и въздъхнах с облекчение. По-рано в закусвалнята, когато бях решил да проникна в съзнанието на Бранди, да отнема любовта й към Тео и да сложа край на глупаво сладката история нека-покажем-пред-всички-връзката-на-всички-времена, всъщност не бях обмислил нещата много и…

Е, добре, това до известна степен беше лъжа. Обмислях да ги разделя от месеци. Планирах различни начини, по които да го постигна, и планирах как ще подходя след това. Но все изникваше нещо. Мисълта за въпросите, които ще задават хората, мисълта за реакциите в училище. Всички тези глупости ме бяха възпирали, чудех се дали наистина трябва да предприемам нещо.

Но ето че по-рано тази вечер Тео беше откраднал от картофките ми — от моите картофки — и нахрани приятелката си, като озвучи сцената със звуци на самолет.

Бранди изглеждаше тотално засрамена, но също и тотално очарована, и изяде картофа. Беше го изяла и просто така взех, че преминах границата.

Без да помисля дори за миг, достигнах до Бранди и премахнах любовта й към Тео. Очевидно това беше довело до най-добрия завършек. Иначе казано — до раздяла.

— Аспън, миличък? — чух гласа на баба и направо подскочих. В този момент осъзнах, че стоя в преддверието и се хиля срещу телефона си като пълен кретен. — Всичко наред ли е?

— О, напълно — отговорих. — Всичко е страхотно.

Тъй като раздялата не означаваше само, че никога повече няма да чуя имитацията на звуци от самолет.

Означаваше също, че Бранди не е обвързана.