Камъните падат, всички умират

2

Онова, което ме събуждаше сутрин в Три Пийкс, беше ароматът на кафе и бекон, който се разнасяше от кухнята. Не че ароматът беше някакъв официален заместител на будилник. Баба смяташе, че ако искам да стана, ще стана. Ако не, не беше неин проблем. Докато се появявах, щом Скалата имаше нужда от мен, тя не даваше пет пари за начина, по който прекарвах времето си. Все пак винаги ставах, щом баба приготвеше закуската. И как иначе. Бекон.

Но тази сутрин миризмата на кафе и бекон беше придружена от ново допълнение: крясъци откъм източното крило.

Обикновено аз се настанявах в източното крило, когато идвах на гости. Там се намираха и двете стаи за гости, така че беше логично. Но това лято Бранди и Тео ги бяха заели. По една стая за всеки от тях, ако питате баба и леля Холи. А аз ли? Знаех, че всъщност и двамата спят в стаята на Тео.

Междувременно бях отседнал в старата стая на Хедър в западното крило. Изобщо не беше така зловещо, както звучи, тъй като на практика беше останала тотално празна след погребението. Все още имаше някои дрехи в гардероба, както и случайни вещи по шкафовете, но все пак нищо на показ. Нищо, което да можеш да зърнеш, без да се поразровиш.

В крясъците не се различаваха думи — чуваше се приглушено, — но се усещаше известно напрежение, което ми подсказа, че ще е по-добре да ида да проверя, преди да сляза долу. Потърсих очилата си, огледах се в цял ръст в огледалото на Хедър, за да се уверя, че косата ми не е застанала по смешен начин и поех към източното крило.

— Държиш се като бебе — чу се гласът на Бранди от стаята на Тео.

Стигнах до вратата точно навреме, за да чуя отговора:

— Не, не е така. Ти искаше пространство, нали така? Сама го каза. Пространство. Е, точно това получаваш — заяви той, като през цялото време вадеше дрехи от гардероба и ги струпваше в отворения си куфар.

Лоша работа.

— О, разбирам — заяви Бранди, надвесена над него със скръстени ръце. Макар и намръщена, пак си оставаше най-готиното момиче на света. — Постъпваш благородно. Колко мило от твоя страна. Какъв кавалер.

— Благородно? — учуди се Тео и мушна зарядното на телефона си в ъгъла на куфара. — Моля те.

— Моля те — изимитира го Бранди. — Точно така. Припкай у дома. Ами Аспън, идиот такъв? Ще оставиш най-добрия си приятел в такъв момент?

В такъв момент означаваше, че все още се опитвам да преодолея смъртта на Хедър. В действителност преживявах трудно по-скоро начина, по който леля Холи преживяваше смъртта на Хедър. Така да се каже, нямах никакво желание да бъда близо до леля Холи, докато тя преминаваше през гневно-депресивния-пиянски и така нататък период.

Точно така беше, честно, но Бранди не преставаше да твърди, че вероятно съм по-тъжен, отколкото показвам, или имам проблеми, които трябва да превъзмогна. И тъй като нямаше начин да я убедя в противното, без да вляза в образа на коравосърдечен кретен, просто не си правех труда.

— Един от нас трябва да си тръгне — настоя Тео. — Аз определено нямам желание да прекарам остатъка от месеца в стая, съседна на твоята. Не и след вчера.

— Значи е редно аз да си тръгна — каза Бранди.

Напрегнах се. Тя не можеше да си иде. Не и след като най-сетне имах някакъв шанс.

— Ти? — учуди се Тео.

— Очевидно — отвърна Бранди. — Ти си най-добрият приятел, не аз. Той ме покани само защото съм ти гадже. Бях ти гадже.

Е, не е така.

Тео направи пауза, стиснал купчинка тениски в ръка.

— О, значи ти искаш да покажеш благородство.

— Боже, такова си бебе! — повтори Бранди. — Уф, отивам да си събера багажа.

В този момент тя се обърна към вратата, видя ме да стоя там и замръзна на място.

— Аспън — промълви.

Тео погледна сепнат към мен.

— О, здрасти, човече.

— Здрасти — отвърнах и за кратко просто се взирахме един в друг. Трябваше да измисля начин да изгладя нещата.

— Добре, ти избери — заговори Бранди, която по-бързо се окопити в неудобната ситуация. — В един часа има автобус за града. Кой от нас ще се качи в него?

— Никой — казах. — Стига, ще си сменя стаята с Тео, ако така ще е по-малко неловко. Но не си тръгвайте, става ли?

Те се спогледаха, беше един от онези безмълвни разговори, траещи едва две секунди, присъщи като че ли само на двойките. И на пресните бивши двойки, предполагам.

— Просто избери единия — каза Бранди, а тонът й изведнъж прозвуча уморено. — Няма да се обидим. Честно.

Лицето на Тео се изопна, личеше си, че ужасно ще се обиди ако избера Бранди да остане.

— Стига, хора — настоях аз и въздъхнах пресилено. — Не може ли поне да закусим? Да пийнем малко кафе и да поговорим за това? — нямаше да си говорим, разбира се, тъй като така щях да получа шанс да действам по моя си начин. Но имах нужда от време. Само няколко минутки, за да реша какво да правя.

Последва още един безмълвен разговор. След това Тео каза:

— Може, струва ми се.

Бранди кимна рязко и тръгна забързана, излезе от стаята, мина край мен и се запъти към долния етаж. Тео се загледа след нея с изкривено от болка лице. Болеше го от раздялата. Или от мисълта, че мога да избера Бранди и да го пратя да си ходи, при положение че най-сетне, след като ме беше молил години наред да дойде с мен, това лято се беше озовал в северната част на щата. Каквато и да беше причината, знаех, че трябва да се отърва от това чувство. Особено след като аз бях причинил цялата тази болка.

— Получи ли съобщенията ми? — тонът му беше още по-сърдит от обикновено. — Човече, как стана така, по дяволите? Просто ей така. Като гръм от ясно небе. Бам. Казах нещо, тя се разпали и после… просто приключи с мен. Завинаги.

Направих съчувствена физиономия.

— Ужасна история. Наистина.

— Дори нямаш представа — отвърна Тео. Продължаваше да стиска онези тениски.

Имах съвсем ясна представа. Е, не точно. Но все още помнех вечерта, когато разбрах, че са двойка, и не можех да си представя, че това беше по-зле.

— Ужасно — повтори той. Въздъхна. А после добави: — Закуска?

— Ти върви, искам преди това да си сложа лещите.

Тео метна тениските в куфара си и тръгна надолу по стълбите. Аз поех бавно към банята, но щом го изгубих от поглед, взех бързо една тениска от куфара, влязох в синята стая, където беше настанена Бранди, и отмъкнах шнола от тоалетката й.

Първо достигнах до шнолата за коса. Незабавно се открои празно пространство, същото, от което едва вчера бях откраднал любовта й към Тео. Още не се беше излекувало, а от неравните му краища излизаха пипалца на възмущение и яд, че доскорошният й любим се държи дистанцирано.

Улових негативните чувства и ги издърпах. След това отстраних нищожното й, но твърде осезаемо, желание да напусне мен, Тео и Три Пийкс.

В тениската на Тео желанието да обърне гръб на града беше малко по-силно, не беше така лесно да впия волята си в него. Все пак откраднах и него, наред с копнежа му да отмъсти на Бранди, задето го беше зарязала така внезапно, на всичкото отгоре на публично място. А най-накрая откраднах стремежа му да опита отново да се съберат.

Костваше ми доста усилия. Когато приключих, се наложи да седна и да затворя очи. Само за миг. Само колкото замайването от действията ми да се разсее и да престана да чувствам съзнанията им в своето собствено.

Когато слязох, Тео слагаше яйца в четири чинии, а Бранди мънкаше някакво извинение от мястото си. Извинение, че скъсала с него без никакво предупреждение. Извинение за обидите, които беше изрекла. Извинение, че вече не изпитва чувствата, които мислела, че изпитва.

Баба наблюдаваше сцената мълчаливо, но щом се настаних на масата, тя срещна погледа ми и се усмихна. Знаеше какво съм направил. О, да. Със сигурност знаеше. Кимнах леко към нея, макар всъщност да не беше нужно.

Тео изобщо не забеляза безмълвната ни комуникация, седеше и слушаше обясненията на Бранди. Каза й:

— Всичко е наред. Наистина. Не се безпокой.

Решихме да отидем на езерото както обикновено. Лично аз бях готов да разнообразим малко нещата, но в интерес на това да запазим отношенията ни възможно най-близки до обичайните, се предадох.

Пътуването продължи около двайсет минути и в колата по целия път беше съвсем тихо. И все пак тишината беше приятна, не като онази, в които имаш чувството, че всички кроят наум планове за смъртта на останалите. Аз играех ролята на диджей на мястото до шофьора. Тео барабанеше по волана в ритъма на всяка песен. На задната седалка Бранди рисуваше по голите си ръце както винаги.

Щом стигнахме до езерото, грабнах купчината плажни хавлии, сред които беше скрита останалата три-четвърти бутилка водка от вчера, Бранди взе бутилката и поехме по отъпканата пясъчна пътека към плажа.

Беше облачен, а освен това и делничен ден, така че освен нас наоколо нямаше жива душа. Оставихме нещата си, където ни падне и двамата с Тео се отправихме към навеса за лодки, докато Бранди се мажеше със слънцезащитен крем.

— Какво ще кажеш за каяци днес? — попита Тео. — Още не сме вземали каяк.

Спомних си, че вчера исках да вземем каяк, но днес по някаква причина стомахът ми се свиваше само при мисълта за това.

— Не — отвърнах.

Тео сви рамене.

— Отново кану?

Вчера бяхме взели кану. При спомена ми призля. Уф, може би изобщо не беше добра идея да идваме днес на езерото. Всичките тези вълни, цялото това клатене…

— Или водно колело? Хайде, човече, избери нещо.

Сложих ръка на стомаха си в опит да го успокоя и поклатих глава.

— Ти избери. Аз май ще пропусна.

Тео се втренчи в мен.

— Добре ли си?

Дали? Не бях сигурен. Когато се събудих, не се чувствах така. Като че ли всичко беше започнало на закуска. Може би беконът не е бил съвсем сготвен.

Но пък Бранди и Тео също бяха яли бекон, а изглежда и двамата бяха добре.

— Не ми е добре на стомаха. Вероятно не бива да влизам във водата днес.

Тео погледна колебливо към водата. След това сви рамене.

— Супер. Тогава просто ще се приличаме на пясъка.

— Вие може да вземете лодка, ако искате.

— Хм — отвърна той. — Може.

Ха. Ето че беше готов да наеме лодка само за него и Бранди, а сутринта искаше да си върви у дома, за да не е близо до нея. Бях много умел в работата си. Ха-ха.

Върнахме се при Бранди, която беше опънала трите хавлии в спретната редичка. Беше се настанила на крайната отляво, но се изправи, щом приближихме.

— Нима има опашка — попита многозначително тя, предвид липсата на хора наоколо.

— Помислих си, че днес можем да вземем каяк — каза Тео, — но Аспън е болен.

— Не съм болен — намесих се. — Просто стомахът ми върти някакви номера.

— О — отвърна Бранди. — Е, а моите ръце още са малко уморени от гребането вчера. Защо ти не вземеш каяк, а аз ще правя компания на Аспън?

Нямаше начин нещата да се подредят по-добре, сякаш ги бях планирал. А честно, не бях. Но, мамка му, ако знаех, че стомашен вирус, или каквото беше това, ще ми осигури възможност да остана насаме с Бранди, щях да го симулирам много по-рано.

— Имаш ли нещо против, Аспън? — попита Тео.

— Отивай — отвърнах.

И ето че той се запъти обратно към навеса за лодки. Двамата с Бранди го наблюдавахме как закопчава грозна оранжева спасителна жилетка върху тениската си, а после помъква яркожълт каяк към брега.

— Плис! — провикна се Бранди, щом Тео се оттласна от брега и започна да гребе. Ритъмът му беше равномерен и лодката се движеше бързо. Вероятно можеше да спечели някое състезание.

— Е — подхванах аз и се настаних на средната хавлия. — Заряза го значи, а?

Бранди пусна дълга въздишка и се отпусна назад върху кърпата си.

— Твърде рано ли е за водка?

— Никога не е твърде рано за водка — отговорих и извадих бутилката.

Всъщност бяхме пресипали водката в празна бутилка от Спрайт, тъй като на този плаж понякога имаше ченгета, а често беше по-лесно да пазиш приличие, вместо след това да се опитваш да достигнеш до човека, пред когото си сгафил. Отпих една глътка, Бранди също, и след това попитах:

— Какво стана?

— Самата аз нямам представа — призна тя и ми върна бутилката. Оставих я настрана. — Виж, съжалявам, че всичко това се разигра точно докато сме тук. Нямах намерение да правя драми пред семейството ти, но, сякаш… като че ли в един миг получих просветление, разбираш ли? В закусвалнята снощи.

— Просветление?

— Да. Че съм с този приятен човек вече пет-шест месеца… и той е чудесен, но просто нямаме нищо общо. Нищо. Кръгла нула. Не можем да изгледаме дори един филм заедно, защото всеки път, когато гледам някой от безумните му филми за загубеняци спортисти, ми идва да се гръмна, а всеки път, щом той гледа някой от моите филми…

— В които обикновено някой наистина се гръмва — допълних аз. Познавах доста добре филмовите вкусове на Бранди. До голяма степен се покриваха с моите.

— С малко късмет, да — отвърна тя и ми се ухили. — И все пак, той не може да ги търпи. Моите филми или го отвращават, или го отегчават до смърт. Същото е и с музиката. И с компютърните игри. С книгите, училището и общо взето с всичко в живота, разбираш ли?

Кимнах. Разбирах, тъй като си мислех същото през цялото време, докато те излизаха. Тео беше свестен тип, но понякога се проявяваше като кретен. Бранди заслужаваше някой по-добър. Някой, който предпочита да чете истински книги вместо комикси например. Някой, който обича наистина интересни филми, вместо такива, създадени, за да обират награди.

— Ооо, забравих да те питам — казах. — Гледа ли вече „Кръв от Юпитер“[7]?

Бранди веднага се развълнува.

— Човече. Два пъти. Ти гледа ли го?

— В деня, в който го пуснаха. Не беше ли страхотен? Всъщност, когато взривиха Марс, си мислех за теб. О, а също и когато се случи онова с пръстите.

— Онова с пръстите! — тя седна малко по-изправена. — Нали? Извънземното и пръстите на онзи човек, направо нямам думи, беше толкова страхотно и ужасно, ааах, искам да го гледам отново!

— Бих го гледал отново с теб — казах.

Тя се ухили и смъкна слънчевите очила на носа си.

— О, но Тео няма да иска да дойде, а ще ми е неудобно да го зарежем.

— На Тео не му хареса, така ли?

— Боже, никак. След това не спря да опява, че нямало начин космическите кораби да бъдат с такава форма и че на Юпитер няма живот…

— Е, на Юпитер наистина няма живот — съгласих се. — Но това определено не е най-важното във филма.

— Виждаш ли? — отвърна тя и буквално видях как на лицето й отново се изписа удовлетворение. — Точно така. Идеята не е науката. Важното е, че разни неща избухват, лошите умират, а накрая накълцват пръстите на някакъв човек парченце по парченце, докато…

— Уф, стига — потреперих леко пресилено при спомена.

Бранди се засмя.

— Хареса ти и го знаеш.

— Уф — повторих аз.

— Ооо! — възкликна Бранди. — Кълцани пръсти. Това си го бива!

Замълчах за момент. Като че ли пропусках нещо.

— Почакай, за какво си го бива?

— Извинявай. За име на група. — тя ме погледна съзаклятнически, така, че ми се прииска да не носеше слънчеви очила, за да мога да видя очите й. — Мечтая си изведнъж да се окаже, че съм невероятно талантлива и да основа група. Затова си правя списък с имена на групи, които мога да ползвам, ако мечтата ми наистина се сбъдне.

— Кълцани пръсти — изрекох аз и кимнах. — Да, бива си го.

Тя се замисли за миг.

— А първият ни албум може да се казва „Струйки кръв“.

Засмях се.

— Водещ сингъл: „Виждам сухожилията ти“.

— Ето на — каза развълнувано тя. — Влизаш в тона ми. Трябваше да предположа, че ще стане така.

Е, очевидно влизах в тона й. Тео трябва да е малоумен, за да не го прави.

В този момент телефонът на Бранди звънна. Тя порови в чантата си, извади го и направи физиономия.

— Баща ти? — предположих.

— Право в целта — отговори тя, а след това прочисти гърлото си и прочете съобщението на глас. — „Здрасти, миличка. В днешните новини съобщиха за торнадо. Исках да се уверя, че си добре.“ Следват три усмихнати личица. Три.

— Торнадо? — изненадах се аз. — Тук нямаме такива неща.

Бранди извъртя очи.

— Вероятно е ставало въпрос за Средния запад. Няма значение. Ураган във Флорида? Татко ми праща съобщение в час по английски език. Цунами в Япония? Татко изведнъж е сигурен, че съм умряла.

— Просто е свръхгрижовен — казах, но тя не отговори, тъй като и двамата знаехме, че не е истина. Откакто родителите на Бранди се бяха разделили, докато бяхме в прогимназията, баща й беше сигурен, че и Бранди също ще изчезне. А границата между желанието да се увериш, че детето ти е в безопасност и това да го спреш от училище за два дни, тъй като е имало стрелба в друго училище през два часови пояса, е много тънка.

В действителност беше истинско чудо, че я беше пуснал да замине за северната част на щата с мен и Тео за цял месец. Е, чудото всъщност беше моят баща, който увери нейния, че ще е от голяма полза преди заминаването в колеж… но все пак. Все пак беше чудо.

— Вземи, това ще помогне — казах и отново й подадох бутилката. — Добре, че Тео се нае с ролята на шофьор, нали?

Бранди отпи глътка, избърса устни и се разсмя.

— Добре, че не сме на негово място.