Камъните падат, всички умират

12

Татко звъня няколко пъти, но аз не вдигнах телефона. Накрая престана да се обажда, но изпрати съобщение:

Отговорих — Да — и отидох в кухнята да си направя кафе. Имах твърде много за премисляне, та да ми стигне само една чаша.

Двайсет минути по-късно осъзнах, че дори две чаши нямаше да ми стигнат. Затова легнах да спя. По някое време ме събуди телефонът. Беше леля Холи.

— Ало? — отговорих аз с прегракнал глас. Очите ми бяха сухи, защото бях забравил да си махна контактните лещи. Дрехите ми бяха гнусно залепнали за тялото ми. Вратът ме болеше без причина, както обикновено.

— Аспън, има процеп, който трябва да поправим. Мами казва, че е спешно.

Мами. Защо леля Холи я нарича така? Коя беше Уилоу, по дяволите? Трябваше да попитам. Не биваше да прекъсвам разговора толкова бързо. Трябваше да изцедя информация от татко, но мозъкът ми буквално беше изпушил.

Е, сега беше прекалено късно. Имаше процеп в Скалата и трябваше да си свърша работата.

— Веднага идвам — отговорих и се пресегнах за капките за очи.

— Добре — каза леля Холи и затвори.

Затътрих се надолу и се опитвах да се разсъня. Леля Холи и баба — Уилоу — ме чакаха до вратата.

Беше ми странно да ходим при Майското дърво по светло. Някак по-обикновено. Не толкова магично. Особено в момента, в който баба инструктира леля Холи да се оглежда в мига, в който излязохме от гората на Майското поле. При все че нямаше риск да срещнем някого през нощта, посред бял ден положението беше напълно различно. Хората си правеха пикник на полето. По дяволите, аз самият бях направил пикник там.

За наш късмет нямаше никого, поне засега.

Леля Холи зае позиция между дървото и пътя, а аз последвах баба и я наблюдавах как оглежда нещата, оставени под него.

Името на баба ти е Айви. Знаеш това.

— Един предмет. Дар, не боклук. Нещо значимо — тя започна да обикаля дървото обратно на часовниковата стрелка и в един момент зърна нещо. Посочи го и каза: — Това. Вземи го, моля те.

Беше масивна гривна — широка колкото маншет — направена от кожени ивици, преплетени заедно, така че образуваха сложна плитка. Стори ми се позната, но не успях да се сетя откъде. Все едно. Нямаше голямо значение.

Щом се прибрахме и се подготвихме да започнем, баба ми кимна да бъда пръв.

— Моето име съм аз самият — изрекох и пуснах листото си от трепетлика в огъня — и давам и двете без корист.

Листата от зеленика, върба и дъб го последваха. Огънят премина през синьо-зелено към тюркоазено, а камъкът от Скалата под дървата засия, щом се нагорещи.

Баба кимна към гривната, а аз я взех, затворих очи и се свързах с нея.

Боже, странно беше да правим това, докато слънцето се процеждаше иззад завесите.

— Нещо малко и точно — каза баба. — Нещо, чиято липса никога няма да се усети.

Съсредоточих се. Имаше блясък, който оцветяваше спомена на гривната за нейния собственик. От женски пол, веднага го разбрах. Гривната беше подарък от човек, когото обичаше. Член на семейството? Не — гадже. Приятел, когото обичаше ужасно и страстно, а след това внезапно никак. Сега бяха само приятели.

Изплуваха подозрения; проникнах още по-навътре. Потърсих героинята в тази история.

И ето я и нея. Бранди. В този момент си спомних как ме попита за традицията на града и Майското дърво. Как остави нещо въпреки протестите ми. Отказа да каже какво е било.

Отворих очи и отдръпнах волята си от гривната.

— Какво? — попита леля Холи, видимо подразнена.

— На Бранди е. Не можем да крадем от нея.

Баба само наклони глава на една страна.

— Защо не?

— Тя е моя приятелка. Ето защо — баба като че ли никак не се трогна, затова продължих. — Освен това дори не живее тук. Просто повярва, че е странна местна традиция. Дори не я остави под Майското дърво.

— О, Аспън — баба се пресегна и докосна бузата ми. Ръката й трепереше. Беше го обяснила с тремор. Следствие от остаряването.

И все пак се отдръпнах.

— Какво има? — попита тя.

— Н-нищо — отвърнах, тъй като не бях съвсем сигурен защо докосването й ме извади от равновесие. — Просто…

— Просто това са старите ръце на баба ти — довърши вместо мен, поклати глава, размърда пръсти и въздъхна.

— Никога не остарявай, Аспън. Е, та какво казваше? Нещо за новите скрупули, които те спират да крадеш от приятелката си?

Ах. Да. Жената, която не беше моя баба, знаеше добре какво бях направил с чувствата на Бранди. Или поне знаеше достатъчно, че въпросът й да уцели право в целта.

— Семейството е на първо място, Аспън — продължи тя, а леля Холи ме погледна изпод свъсените си вежди.

— Никога не забравяй това. Семейството е на първо място, а щом си член на това семейство, изпълнението на желанията на Скалата е с приоритет. Само ние можем да предотвратим рухването й. Затова щом Скалата иска точно тази енергия, трябва да й дадем точно нея.

Ако рухне, няма да погуби града, а нас.

— Разбираш ли? — попита баба.

Разбирах, че има неща, които не ми казва. Разбирах, че щом ритуалът приключи, ще задам въпросите, които трябва да задам.

— Да — отговорих. — Разбирам.

И потърсих път към гривната, търсейки нещо малко. Малко и точно. И ето че го открих: Едничък спомен, неразривно свързан с предмета, в който беше притаен. Моментът, в който Тео беше подарил тази гривна на Бранди. Беше й я купил от уличен търговец напълно спонтанно, след като беше разбрал, че й харесва. Бранди веднага я беше сложила на дясната си китка, а после я беше преместила на лявата, за да скрие съзвездието от лунички, които никога не беше харесвала особено…

Аха. Идеално. Обгърнах с волята си мъничкото съзвездие и го дръпнах много внимателно, а после го пуснах в огъня. Леля Холи го изпрати към Скалата. След няколко дълги секунди баба кимна и каза, че сме приключили.

— Добре се справи, Аспън — похвали ме тя.

Погледнах я. Работата беше там, че приличаше на леля Холи. И на татко. Всички те имаха същата заоблена брадичка, която бях наследил и аз, и сини очи, каквито нямах. Толкова дълго я бях смятал за майка на татко. Наричах я бабо, за бога. А тя никога не ме поправи.

— По-рано говорих с татко — казах.

— О? — отвърна тя. Леля Холи се спря край камината.

— Ти беше права. Откраднал е спомените ми. Цял куп, ако трябва да бъда точен.

Леля Холи ме изгледа изпитателно.

— Въпреки правилото?

— Предполагам, че не го е грижа — отговорих. — И все пак има нещо, което не си спомня да е крал. То… всъщност става дума за теб, бабо. Уилоу. Ами… имам предвид… имам предвид, коя си ти?

— Не те разбирам — промълви тихо тя. Леля Холи стоеше като вцепенена.

Изведнъж се почувствах толкова незрял. Като хлапе, изправено пред двама възрастни, които не разбират, че то казва на едната „Ти не си моята баба“.

— Името на баба ми е Айви — продължих. — Починала е, когато съм бил на шест. Баща ми е откраднал скръбта ми по нея или нещо от сорта… но само това. Не си спомням да е умирала. И жива не си я спомням — поех дълбоко въздух. Ето я и самата истина. — Мислех, че ти си моята баба.

Уилоу зяпна срещу мен. Леля Холи местеше поглед от нея на мен и обратното. В продължение на няколко дълги секунди в стаята беше болезнено тихо.

За мое учудване първа заговори леля Холи.

— Боже, ще го убия!

— Какво?

— Глупавият ти баща — отвърна леля Холи. — Моя глупав брат. Анди не знае кога да спре. Никога не е знаел. Винаги стига твърде далеч, взема прекалено много. Колко пъти е провалял ритуала на триадата…

— Стига твърде далеч? — повторих напълно объркан.

От очите на леля Холи хвърчаха искри. Всъщност беше дори хубаво да я видя толкова ядосана на друг, а не на мен.

— Бих заложила всичко, че се е опитал да вземе… какво?… Скръбта ти, нали? И не знае кога да спре. Или как да спре, този кретен. Ще му се обадя, за да му налея малко разум…

— Не — казах. — Недей. Не сега. Не искам да започвам скандал. Просто искам да разбера какво става, може ли? — отново се обърнах към Уилоу и казах: — Наричам те бабо и сякаш винаги е било така. Защо не си ме поправяла?

— Аспън, миличък — заговори тя. — Всеки си има своето обръщение към мен. Холи ме нарича мами; дъщеря й, мир на душата й, ме наричаше по име. Ти ме наричаш бабо. Въпросът е там, че просто няма дума за връзката помежду ни.

Стомахът ми се сви. Седнах на канапето, налагаше се.

— И каква точно е връзката ни?

Тя направи пауза.

— Ти наистина ли не си спомняш?

Поклатих глава.

— В такъв случай… — Уилоу се наведе напред на стола си. — Джеръми Аспън Куик, може ли да ти разкажа една приказка?

Пълното ми име и официалният тон в този въпрос предизвикаха преминаването на тръпки по гърба ми.

— Добре — отговорих. — Разбира се. Приказка. Да.

Уилоу се усмихна широко, облегна се удобно и започна да разказва:

— Много отдавна живеех на югоизток оттук в прекрасно градче на крайбрежието, което неотдавна се превърна в Провинция Масачузетс Бей.

— Неотдавна? — смаях се и тръпките станаха още по-силни. — Кога си…

— Моля те да не ме прекъсваш, Аспън — тя разтърка челото си и въздъхна, сякаш мислеше задълбочено за нещо. — Беше… 1690 година. А може би 1691. Някой ден наистина трябва да проверя датите. Но идеята ми беше, че живеех на крайбрежието. Бях омъжена за прекрасен човек и му родих две прекрасни деца. Кръстихме ги Аш[32] и Роуз[33], на две неща, които с мъжа ми намирахме за прекрасни. Историята започва от момента, в който децата ми бяха приблизително на твоята възраст, Аспън. Само няколко месеца след като мъжът ми хвана треска и почина.

Редно беше главата ми да се върти. Нормално беше да ми се струва нелепо. Би трябвало да настоявам за истинската история. Но се чувствах странно спокоен.

— Носеха се слухове за черна магия — продължаваше баба. — За магьосничество. Това, което трябва да знаеш, е, че мъжът ми имаше магически способности. Не вещерски — нищо общо с обвиненията, които се повдигаха, — просто особена връзка със земята. Способност да влияе на определени природни явления. Беше предал тази способност и на децата ни. Роуз беше даровито момиче, доста самоуверена и повече от способна да пази силата си в тайна от любопитни очи. Но Аш трябваше да се научи да държи способностите си под контрол. Беше само въпрос на време да се издаде пред неподходящия човек, затова замислих бягство. Не исках да видя собствения си син обесен насред цялата тази лудост.

Ето защо продадох къщата си, замених я за фургон и провизии и потеглихме на запад, всяка вечер лагерувахме край различно селище, изучавахме земята. Палехме огън. Сами си осигурявахме прехраната…

Децата ми бяха излезли на лов вечерта, когато се случи. Бях останала при фургона да наклада огън и ги чаках да се върнат, когато невероятен тътен разтресе земята. Скалата, както се сещаш. Бяхме устроили лагер точно под сянката на Скалата. Същата вечер тя се срути и ме затрупа под планина от камъни. Така ме откриха, когато се върнаха.

Този път не успях да се въздържа и я прекъснах:

— Затиснала те е? Искаш да кажеш, че си умряла?

Тя ме погледна и без да й мигне окото, отвърна:

— Точно това искам да кажа.

— Но…

— Позволи й да довърши — промълви тихо леля Холи.

Пра-пра-прабаба зомби, помислих си аз и се постарах да държа устата си затворена.

— Децата ми ме върнаха — каза баба. Уилоу. — Вечерта, в която умрях, те наклали огън върху камарата камъни, която ме беше затрупала. Пуснали в огъня листа от ясен и от цветче на роза като символ на готовността им да жертват себе си, за да ме върнат. На следващата сутрин и Скалата, и аз отново бяхме съвсем непокътнати. На мястото, на което лежах затисната, вместо купчина камъни имаше фиданка на дъб.

— Майското дърво? — предположих. Тя кимна. — Но… то изобщо не е близо до Скалата сега.

— Очевидно е било преместено — обади се леля Холи.

Уилоу се съгласи с нея с поглед.

— Беше преместено няколко години по-късно. Дървото привлича хората, приканва ги да оставят нещо от себе си, както го направиха моите деца — в миналото някои дори приемаха мястото за свещено. Но близостта му до Скалата плашеше хората. Чак след като преместихме дървото, разпръснатата ни общност се превърна в градче.

— Чакай, да не би да искаш да кажеш, че Три Пийкс съществува заради Майското дърво? — попитах.

Уилоу сви рамене.

— В действителност преди това не е имало причина да се образува селище. Пристигнаха хора и някои от тях останаха — тя се усмихна закачливо. — Получи се добре. Иначе щяхме да бъдем доста самотни.

— Не можехте ли да се преместите някъде другаде? Имам предвид, ако сте били самотни?

— Това беше първоначалният план — каза Уилоу. — Да отидем на запад, както казах по-рано. Опитахме да тръгнем още на следващия ден. Скалата ни спря. Или по-точно, спря мен. Щом усети, че искам да се отдалеча от долината, почувствах гласа й в съзнанието си. Нейният глад. Почувствах цепнатина в камъка, която можеше да бъде поправена единствено чрез магията на децата ми.

Защото, разбираш ли, това е била сделката, която беше сключила Скалата. Изпълнила е желанието на децата ми, а в замяна им е дала способности, с които да я опазят жива. Стига да приемем, че наистина е жива, разбира се.

— Имаш предвид свързването — казах. — Значи оттам идва всичко? Скалата е дала на децата ти силата да крадат разни неща?

Уилоу кимна тържествено.

— Точно така. И оттогава насам е все така. На мен е възложено да се вслушвам в гласа на Скалата. От потомците ми се иска да изпълняват желанията на Скалата. На децата ми, на децата на децата ми и така нататък.

Усмивката й стана леко колеблива, докато се наместваше в креслото.

— Няма да се преструвам, че работата ни не е мръсна. Крадем неща от хората и храним Скалата с енергията им. Но е необходимо — тя погледна топло към Холи. — За да предпазим семейството си, трябва да го направим.

Мръсна работа. Това беше интересно. Никога преди не я бях чувал да казва нещо лошо за ритуала. Но едва ли това беше най-същественото в историята, която ми беше разказала.

— Значи ти си безсмъртна? — попитах. — Затова ли ни караш да крадем спомените на хората за теб?

Тя кимна.

— Много съжалявам. Наистина мислех, че знаеш причината. Или по-скоро си спомняш причината. Не съм целила да те заблуждавам.

— И… си умряла. Наистина си умряла?

Уилоу затвори очи, а пърхащите й мигли хвърляха странни сенки върху бръчките по бузите й.

— Усетих как костите ми се трошат. Почувствах как гръдният ми кош хлътва. Не беше приятно да умра.

Отново усетих заплашителни тръпки, но ги прогоних.

— И значи… какво всъщност си ти? Зомби?

Тя отново ме погледна и се надигна в креслото.

— Аз съм твоето семейство, Аспън. Само това има значение.

Най-сетне и леля Холи заговори.

— И двете сме твое семейство, Аспън. А това, че сме семейство, означава, че имаме задължения един към друг. Разбираш, нали?

Кимнах.

— Да не крадем един от друг. Да, очевидно е така.

— Не. Имам предвид, да, разбира се, но не само това — леля Холи изглеждаше така, сякаш всяка дума й причиняваше болка. — Ние… имаме въпрос към теб.

— Холи — прекъсна я рязко Уилоу. — Едва ли сега е най-подходящият момент.

— Подходящ е колкото и всеки друг — не се даде леля Холи. — Аспън, би ли обмислил… дали… Хедър беше…

Гласът й пресекна колебливо. Стомахът ми взе да се свива.

— Холи се опитва да каже — намеси се Уилоу, — че ритуалът на триадата има нужда от трети човек. Постоянен, а не просто поредица от роднини, които проявяват любезността да останат за седмица-две. Имаме нужда от някой, който да остане. Някой, който разбира важността на ритуала…

— Някой, който наистина контролира магията — обади се отново леля Холи. — Не като баща ти например. Или, опази боже, като Кала с нейното невероятно его.

— Ще можеш да каниш приятелите си на гости по всяко време — обеща Уилоу. — Вече ти показахме, че са повече от добре дошли.

Приятелите ми. Тео. Бранди. Бранди. Тъкмо бяхме започнали връзката си. Ако се преместя в Три Пийкс за постоянно, едва ли ще можем да се виждаме много често.

— Не е нужно да решаваш веднага — каза любезно Уилоу. — И не е задължително да отговориш с да. Бихме предпочели да го направиш, разбира се, но те молим да разбереш, че това е покана, не задължение.

Леля Холи така беше стиснала устни, че бяха съвсем побелели — но все пак кимна. Стомахът ми се беше свил, а напрежението във врата продължаваше още от телефонния разговор с татко. Донякъде ми се искаше да кажа да само за да не ми се налага да живея повече с него.

Но трябваше да изчакам. Трябваше да оставя гнева си да се поуталожи. Не можех да прибързвам с такова решение.

— Ще си помисля — обещах.

Уилоу се усмихна.

— Това ме устройва.