Камъните падат, всички умират

3

Не останахме дълго на езерото не само защото на Тео бързо му доскуча да плава с каяк без Бранди и мен, но и защото беше студено. Понякога тук се случва, дори и през лятото. Не само че бяхме на цели пет часа път северно от града, но се намирахме и насред планината. Ето защо още преди двамата с Бранди да сме посегнали към останалата водка, Тео пристигна с каяка обратно на брега и се зачудихме какво друго бихме могли да правим.

Отговорът: не много. Особено ако не си падаш по катерене като мен. Тео си падаше, съответно и Бранди, но и двамата не си носеха подходящи обувки за катерене, така че решихме да се върнем в Три Пийкс и да поогледаме Главната улица на дневна светлина, докато магазините са все още отворени. В действителност, още не бяхме го правили.

В интерес на истината, тя така си се казваше. Главната улица. Сякаш се намирахме в ситком от петдесетте. Магазините се простираха в участък от три пресечки, маркирани от бакалия и книжарница в двата края. Между тях се намираше поредицата от симпатични малки магазинчета, закусвалнята с наистина вкусните бургери и „Бийн Барн“, където приготвяха доста прилично капучино.

По молба на Бранди започнахме с „Бийн Барн“, за да може да си вземе чай лате. След това, въпреки приглушените протести на Тео, тя ни натика в едно от магазинчетата, но набързо отново излязохме, щом откри, че всички дрехи местно производство са с цени от четиристотин долара за една риза. Това е то в Три Пийкс.

Накрая ни остана да видим само книжарницата, „Уотърлемън букс“. Над главата ми дрънна малко звънче, щом бутнах вратата. Климатикът работеше на пълни обороти въпреки студа навън, а от аудиоколоните тихо звучеше „Съчувствие към дявола“[9].

Не може да се каже, че беше претъпкано. Малка група хора разглеждаха заедно книги, почти скрити в ъгъл в дъното на книжарницата, а стар намусен човек подреждаше нещо на рафт с надпис „Местни забележителности“.

— Ооо, местни легенди! — възкликна Бранди и се запъти към възрастния човек.

Тео се отправи директно към раздела с графични романи, а моето внимание беше привлечено от трима души, които си приказваха в предната част на книжарницата: момче и момиче, които изглеждаха на моята възраст, и по-възрастна жена, която пърхаше майчински около тях.

Момчето беше облечено с провиснали панталони и огромен анорак с качулка, а от цялото му същество струеше нежеланието му да бъде тук. Момичето беше високо, чаровно, с тъмна коса, спусната небрежно по раменете му. Носеше хипарска пола, маратонки без чорапи и гигантска широка жилетка, пристегната в кръста с раирана вратовръзка. С острия си поглед и абсолютната липса на усмивка, тя имаше вид на най-страшната — и вероятно най-младата — учителка по английски език.

Бранди имаше един-два подобни тоалета. Обърнах се към нея, чудейки се дали ги е забелязала, но тя вече беше погълната от книга с мъж в костюм и без лице на корицата. Затова нищо не й казах. Просто застанах пред масата с бестселърите и взех да подслушвам.

— Никога не съм била много запалена по четенето, ако трябва да бъда честна — казваше майката. Подаваше лист хартия на момичето с вратовръзката, държеше го почти като щит. — Единственото, което съм чела от този списък, е Хемингуей и… е, работата е там, че дори не ми хареса.

Ах. Списъкът с книги за лятото. Оставаше ми да прочета „Пътешествията на Гъливер“[10] и „Франкенщайн“[11] до септември. Накрая щях да стигна и до тях. Може би.

Вратовръзката погледна списъка. След малко устните й се свиха в огорчена усмивка.

— О, да. „Сбогом на оръжията“. И тя не ми хареса много. Какво ще кажеш за „Разказът на прислужницата“[12]?

Момчето ококори ужасено очи.

— Но това е момичешка книга!

— Да, така е — изрече равно момичето с вратовръзката, а усмивката й стана сурова. — Което означава, че може да се окажеш единственото момче в класа, което я е чело. Ти си Джон, нали? Учиш в гимназия „Три Пийкс“?

Той кимна, изглеждаше все по-тревожен с всеки изминал миг.

— Започваш десети клас през есента?

Той отново кимна.

— Сигурна бях — каза тя. — Имах същия списък преди две години. Господин Смит ни раздели на групи според това кои книги сме прочели и имахме общи проекти за седмицата. Аз бях чела „Разказът на прислужницата“ както и пет други момичета. И едно момче. Само едно. А това означава, че прекара цялата седмица заобиколен от момичета, които, нека ти споделя, бяха много впечатлени, че е чел феминистка класика.

Момчето изглежда се заинтригува, но майката изгледа Вратовръзката с подозрение.

— Не съм убедена, че това е най-добрата причина за избор на книга…

— Но не е и най-лошата — отвърна Вратовръзката.

Майката се поколеба. Облиза устни.

— Вероятно в списъка има нещо… ами… привлекателно за момчета?

Вратовръзката присви очи; буквално усещах как въздухът в помещението се нагнетява.

— Привлекателно за момчета — повтори безизразно тя. — Какво точно имате предвид? Книги написани от мъже? За мъже? Без никакви жени, с изключение на плоски образи, които съществуват единствено заради любовните интереси на мъжете? Това ли имате предвид?

От мястото си край рафта, определен за Местни забележителности, Бранди беше вперила поглед във Вратовръзката вместо в книгата си. Забеляза, че я гледам и си разменихме погледи с вдигнати вежди, а значението беше съвсем ясно: Мацката с вратовръзката беше страхотна.

Жената буквално зяпна с уста и за миг се зачудих дали ще обвини Вратовръзката, че се държи грубо, или ще поиска да разговаря с управителя. Но преди още да е имала възможност да каже нещо, момчето заговори.

— Хм. Май ще прочета „Разказът на прислужницата“.

Агресивното отношение на Вратовръзката изчезна като мираж и тя се ухили на момчето.

— Добър избор — тя извади книга от витрината с препоръчителна литература за лятото. Момчето я взе. Вратовръзката отново погледна списъка. — С това приключваме с модерната класика. Какво следва? А, добрият стар списък с европейска класика. Ела с мен.

Тя се обърна и се насочи към дъното на магазина. Момчето я последва като дресирано кученце. Майката се намръщи след тях, но изражението й бързо омекна и след едно поклащане на главата почти премина в усмивка. Обърна се към масата с бестселъри и видя, че я гледам.

— Предполагам, че трябваше да предвидя това — каза тя някак огорчено. — Лия има твърдо мнение по отношение на книгите. Аз просто… предполагам не чета по същия начин.

— Лия? — повторих. Името удари предупредителна камбанка в съзнанието ми, но ми отне известно време да осъзная защо. Снощният ритуал и чувството на неприязън на баба към момичето, притежавало „Баскервилското куче“. — Да не е Лия Рамзи-Улф?

Жената кимна.

— Моят Робърт беше в класа на по-голямата й сестра. Рейчъл[13]. Завършиха преди няколко години. И Рейчъл беше същата. С ум остър като бръснач, но упоритостта й граничеше с грубост.

Клатейки глава, тя се отдалечи — точно навреме, че Бранди да дойде при мен.

— Познаваш ли я? — попита тя, загледана в Лия. Тонът й не прозвуча по-различно, отколкото ако ме беше попитала: Познаваш Лейди Гага?

Не познавах Лия, очевидно, но ако го признаех пред Бранди, трябваше да обясня откъде знам цялото й име, което не беше препоръчително. Ето защо се опитах да сменя темата. Грабнах случаен бестселър и я попитах:

— Хей, чела ли си тази?

— „Игрите на глада“[14]? — Бранди извъртя очи. — Не са ли я чели всички, дори и майките ни?

— Аз съм гледал само филма — казах и се зачетох в първата страница.

Бранди разбра намека и се върна край рафта за местни забележителности.

Лия поведе момчето към касата, където майка му плати за малка планина от книги. Щом си тръгнаха, на лицето й цъфна самодоволно изражение. Всъщност имаше красиво лице, макар и строго. Погледът й беше особено властен. Сякаш всички останали на този свят са малко по-малко истински от нея самата. Дори Тео и аз. Дори Бранди.

Имаше малка бенка над лявото ъгълче на устата като на някоя старомодна филмова звезда. Секси.

Лия мина зад касата, отвори малък син тефтер и започна да си записва нещо, като през цялото време се хилеше. Аз се приближих още, и още, и още, докато успея да зърна какво пише.

Изпълнен с любопитство прочетох и ред над написаното от нея току-що:

Бърз поглед към страниците и видях още такива: Лия и някой друг си разменяха бележки какво са продали и на кого. Зачудих се кой ли е вторият човек.

— Това не се продава — заяви Лия. Отне ми момент да осъзная, че говори на мен и още един, за да се усетя, че сочи към синия бележник.

— О — възкликнах аз и отстъпих назад с вдигнати ръце. — Съжалявам, не исках…

— Да ме шпионираш? Искаше, разбира се — прекъсна ме тя и леко се засмя. — Е, не е голям проблем. С какво мога да помогна? — огледа ме много набързо и продължи: — Алън Гинсбърг? Джак Керуак?[16] Имаме чудесна колекция от този сорт ето там.

Примигнах срещу нея. Сведох поглед, за да се уверя напълно, че сутринта не съм облякъл тениската си с надпис „По пътя“[17], а след това съм забравил.

Не бях.

Но още преди да съм имал възможност да отговоря, Лия добави:

— Хей, не съм ли те виждала преди?

— Ъъ, не мисля.

— Не, напротив — само след миг лицето й светна. — Горе, на езерото Елмвю! По-рано тази седмица. Ти и приятелите ти наемахте лодки. Вие бяхте, нали? — гледаше към Бранди, когато зададе последния въпрос.

— О, да, ходихме там няколко пъти — измънках.

В този момент в съзнанието ми се появи образ. Бях го видял по време на ритуала: Лия се свива като пашкул в кану, за да може да чете, без никой да я безпокои. Бях видял също, че работи в книжарница. Точно така.

— Аз ходя там всеки път, щом ми се удаде възможност — каза тя. — Толкова е приятно. Обичам да съм във водата.

Съзнанието ми се вцепени. Това не беше редно. Не бях ли й откраднал точно това снощи? Любовта към лодките и водата и всичко останало?

— Така ли? — отвърнах предпазливо.

— О, да. Бих го правила всеки ден, но знаеш как е. Работа — тя разпери ръце и посочи книжарницата.

Добре, дали не бях объркал ритуала? Беше ли останала Лия непокътната? Може би имаше всичко това предвид в минало време. Все пак не прозвуча точно така…

— Като стана въпрос за работата ти, чудех се дали мога да хвърля един поглед на това? — казах и кимнах към бележника й. — Работата е там, че миналото лято работих в една книжарница в града, но там не биха допуснали да записвам продажбите, както правиш ти. Политика на големите вериги. Разбираш.

Пълна лъжа, разбира се. Никога не бях работил през лятото, а и никога не бих се насочил към длъжност в книжарница, ако ми се наложеше.

— Не е кой знае колко вълнуващо — каза тя и ми подаде тефтера. — Просто с моя приятел Джеси се шегуваме помежду си.

Започнах да местя погледа си нагоре, сякаш преглеждах бележките в обратен ред, а всъщност проучвах хартията, търсех откъде мога да проникна. Съвсем скоро открих. Обърнах страница като извинение да долепя ръката си и успях. Видях Лия и още няколко души така преплетени, че не можех дори да ги отделя, да не говорим да издърпам нещо.

Обща собственост. Трябваше да се досетя, че ще е безполезно. Нужно ми беше нещо, което принадлежи само, или поне основно, на Лия.

Опитах се да прикрия разочарованието си и като се съсредоточих върху една от бележките, откъснах волята си от бележника. Усмихнах се на Лия и й го подадох.

— Предизвикала си го да препоръча Анаис Нин[18] на някого? Това е просто жестоко.

Тя бързо повдигна вежди.

— Знаеш кой е това?

Само защото Бранди ми беше казала. И все пак. Свих рамене и казах:

— Може би. Все едно. Търся… — зашарих набързо с поглед из магазина, за да проверя кои раздели се намират най-далеч от касата. Романтичен. Детски. Графични романи, където Тео се беше подпрял на една етажерка и четеше. — Всъщност, моят приятел ето там имаше нужда от препоръка. Пада си по манга и неща от този сорт, искаше да потърси нови издания.

Все пак не беше лъжа. Тео не четеше много, но когато го правеше, предпочиташе в книгите му да има картинки. Бранди беше убедена, че това не се брои за истинско четене.

— Ооо, хммм — беше отговорът на Лия. — Да, ще ида да поговоря с него. Веднага се връщам!

В мига, щом я изгубих от поглед, взех да кръжа около плота, докато се уверя, че нито възрастният мъж, нито Бранди ще ми обърнат внимание. Мушнах се зад касата.

Чаша, пълна с химикалки. Купчинка бележници. Касова лента, книгоразделители, обичайните джунджурии — и мобилен телефон. Смартфон в блестящо лилаво калъфче. Джакпот.

Беше ми нужна по-малко от секунда, за да го достигна и дори още по-малко да се уверя, че принадлежи на Лия.

Установих връзка, разрових спомените в телефона, търсех нещо, което мога да взема. Не нещо голямо — не беше необходимо, — но определено нещо, което веднага да ми покаже разликата.

Така да се каже: не нещо в личността й, а във физическата й същност. Напрегнах сетивата си мъничко, съсредоточих мисълта си върху телефона, докато образът на Лия, с която бях разговарял току-що, се изясни, и в този момент го съзрях: малката бенка точно над устната й. Идеално.

Изтеглих я, беше съвсем лесно, като разопаковане на бонбон.

— Хей! Това е мое!

Подскочих. Исках да оставя телефона, но беше прекалено късно.

— Съжалявам, аз…

— Искаше да ми откраднеш телефона? — прекъсна ме тя и го дръпна от ръката ми. — Така ли?

Но докато се взирах в лицето й, отговорът заседна в гърлото ми.

— Ъъ — измънках, докато безуспешно се стараех да не гледам точката над устната й. Вратът ми се скова.

— Какво друго открадна? — настояваше тя.

Старецът ни погледна от другия край на магазина, а Бранди хукна към нас и в бързината събори няколко книги.

— Нищо не е откраднал! — Бранди се поколеба и погледна към мен. — Не си, нали така?

— Разбира се, че не съм! — заявих, тъй като краденето на нечия бенка не се брои. — Просто исках да знам колко е часа, а наоколо няма часовници и…

Лия посочи стената над касата. Там висеше часовник, два пъти по-голям от главата ми, а стрелката на секундарника тракаше звучно.

— О — отвърнах. — Аха.

— Е, ще купувате ли нещо — настоя Лия. — Ако не, мисля, че е по-добре да си тръгвате.

— Всъщност, да — заяви Бранди и вдигна книгата, в която се беше зачела.

Докато Лия я обслужи със стоическо мълчание, аз отидох да повикам Тео от задната част.

— Видях те да си приказваш с мацката от книжарницата — каза ми той. — Взе ли й номера? Жестока е.

— Също така е тотална гадина — отвърнах. — Да се махаме от тук. Време е за бургер.

Двамата с Тео изчакахме докато Лия прибираше книгата на Бранди в торбичка и после излязохме заедно. Чак след като се озовахме навън, Бранди ме попита какво се беше случило между мен и Лия.

— Нищо — казах.

Е, нищо чудно, че баба и леля Холи не я харесваха. Правиш нещо съвсем безобидно, което не й е по вкуса, и тя на мига се превръща в кучка.

Бранди повече не спомена случката, но по пътя към закусвалнята, докато хапвахме и седяхме, докато се прибирахме у дома, постоянно се връщах към сцената в книжарницата. Тревожеше ме.

Не защото Лия ме беше хванала с телефона й и вероятно си бях спечелил място в черния й списък за вечни времена. Изобщо не ме беше грижа за това. Тревожеше ме фактът, че дори след като бях откраднал бенката, тя продължаваше да си бъде там, точно над левия ъгъл на устната й.