Камъните падат, всички умират

Преди

Не си спомням как съм се научил да достигам, както не помня как съм се научил да ходя. Просто е нещо, което винаги съм можел да правя. Това, което си спомням, е точния момент, в който научих, че не бива да казвам пред никого извън семейството какво умеем да правим.

Беше снежен петъчен следобед преди десетина години и Тео Валдес беше дошъл у дома след училище. Тео се ужасяваше от снега, тъй като две години по-рано баща му беше претърпял автомобилна катастрофа заради снежна виелица и беше прекарал почти седмица в болница. Ето защо, веднага след като портиерът ни пусна да се качим, първото, което той направи, беше да се втурне в дневната и да потърси телефона.

— Трябва да се обадя на тати — каза притеснено той.

(Бяхме във втори клас. Тогава и аз наричах баща си „тати“.)

Последвах мокрите стъпки, които Тео беше оставил с ботушите си, и стигнах в момента, в който вече беше набрал номера. Минаха секунди. След това още секунди. Лицето на Тео помръкна. Най-накрая той каза:

— Няма го в офиса. Ще позвъня на мобилния му.

Баща му не вдигна и този път, затова Тео остави съобщение и затвори. Дишаше учестено, вероятно се опитваше да не се разплаче, клатеше глава и ме гледаше настоятелно, сякаш аз трябваше да направя нещо, за да оправя положението.

Затова се метнах на канапето, извадих дистанционното на телевизора изпод възглавниците и го подадох на Тео.

— Вземи това.

При все, че видимо беше озадачен, направи каквото му казах. Хвана го с две ръце, както келнерите държат подноса. Взираше се в него, а след това в мен.

— Просто да го държа? Трябва ли да включа телевизора?

— Не, достигни до него — отвърнах припряно. — У него има спокойствие. Мама винаги се успокоява като сменя каналите. Струва ми се, че в действителност нищо не й се гледа. Просто иска да прегледа какво дават по всеки канал. Странно е. Но нея я успокоява. Опитай и ти.

По онова време крадях спокойствието на мама от няколко месеца. Малко след инцидента със снежната буря татко откри какво правя и ме накара да спра. В резултат на това на мама вече не й трябваха антидепресанти.

(Това беше първият урок, който ме научи защо имаме правило, според което не бива да крадем от семейството.)

Тео не ме разбра правилно. Той включи телевизора и започна да сменя каналите колкото може по-бързо. След малко вече стискаше зъби, сякаш не може да го прави по-бързо. Беше точно обратното на спокоен.

— Не, не, не — възразих аз и застанах между него и телевизора, така че да блокирам сигнала. — Имах предвид дистанционното, не телевизора. Достигни. Докато откриеш спокойствието. След това го вземи и запази малко за себе си.

Той ме погледна накриво.

— Говориш като побъркан.

Побъркан. Думата ме зашлеви доста по-силно, отколкото трябваше — не защото беше обидна, а защото внезапно ме осени, с яснота, каквато не бях чувствал преди, колко различни сме един от друг. Той не можеше да се свързва. Аз можех.

За щастие седемгодишният ми мозък съумя да намери решение, което едновременно да приглуши внезапно надигналите се у него подозрения, а също и да го разсее от мислите за изчезналия му баща.

— Такъв си ти, но какво съм аз?

Тео веднага се ухили, готов за игра.

— Кретен!

— Си ти, но какво съм аз?

— Смрадлив загубеняк!

(Както споменах: двама по-големи братя.)

— Си ти, но какво съм аз?

— Пръдливо чудовище.

(Както споменах: втори клас.)

Продължихме така известно време, докато играта не премина в напрегната надпревара в „Защо се удряш сам?“ по време на която бащата на Тео успя да върне обаждането и да потвърди, че всъщност не е умрял.

Но малко след това отидох до кухнята да взема газирани напитки за двамата, а когато се върнах, заварих Тео да си играе с дистанционното, сякаш би могъл да схване какво съм имал предвид, ако просто извади батериите и надникне в него.

— Какво правиш? — попитах, макар да бях съвсем наясно, че вече знам.

Той пъхна обратно батериите и затвори капачето.

— Нищо. Хайде да играем на видеоигри.