Камъните падат, всички умират

Преди

Не си спомням добре как изглеждаше лицето на майка ми онази вечер. Спомням си само, че не изглеждаше горда с малкия си четвъртокласник, а именно — с мен. Лесно се забелязваше, тъй като всички останали бяха толкова горди, че бяха готови да полетят. Баща ми. Леля Холи. Баба. Дори Хедър в известна степен. Но не и мама.

— От първия опит! — заяви баба и шляпна татко по рамото, докато леля Холи гасеше огъня в камината. — Ти със сигурност не се справи, Анди, нали така?

— Струва ми се, че при мен се получи на десетия опит — поклати глава татко. — Но нали точно на това се надяваме? Децата ни да бъдат по-добри от нас.

Спомням си как лицето на мама помръкна. Спомням си, че не каза нищо, макар да се виждаше, че й се иска.

— Не е ли чудесно, Хедър? — намеси се леля Холи. — Сега Аспън може да ни помага за ритуала на триадата.

— Мхм — отвърна Хедър, която вече се беше научила да показва заучена апатия. — Все още съм по-добра от него. Може ли вече да изляза да карам колело?

— Навън е тъмно, миличка — възрази леля Холи. — Можем да покараме колела утре, преди да заминем, става ли?

Хедър изхъмка, кръстоса ръце и ме изгледа строго, сякаш аз бях виновен, че слънцето е залязло. Знаех, че ми е много сърдита за това, че заех мястото й в ритуала онази вечер, затова демонстрирах най-зъбатата усмивка, на която бях способен. Тя ме изгледа още по-свъсено.

— Мамо, кажи на Аспън, че не може да спи в леглото ми, докато ме няма.

На следващия ден заминаваха на почивка на Ниагарския водопад. С татко бяхме дошли да помагаме за ритуала през седмицата, в която щяха да отсъстват. Мама ни беше придружила, за да ме отведе обратно в града, в случай че баба реши, че още не съм готов.

— Не искам да спя в глупавото ти легло — сопнах се. — Нямам желание да завъдя момичешки въшки[42].

— Аспън, дръж се прилично — предупреди ме тихо мама. Това бяха първите й думи, след като огънят започна да променя цвета си.

— Да, Аспън — изимитира пискливо гласа й Хедър. — Дръж се прилично с мен.

— Достатъчно — намеси се уморено леля Холи. — Хедър, да довършим приготвянето на багажа, става ли?

— Но леглото ми…

— Те ще спят в стаите за гости. Хайде, да се качваме горе. Утре ни чака дълъг път.

Хедър ми се изплези и леля Холи я задърпа нагоре, но аз отново й се ухилих.

— Е, истинско облекчение — каза баба, отпусна се в креслото си и се усмихна широко на мен и родителите ми. — Щях да се озова в истинска безизходица, ако младият Аспън не беше успял. Какъв късмет само! Той се оказа истински талант.

— Определено е такъв — съгласи се татко.

— Какво взе? — попита мама, но ми беше нужно известно време да осъзная, че въпросът е насочен към мен.

— За ритуала? — попитах. Тя кимна. — О, това беше мъж, който се боеше от змии. Направих така, че вече да не се страхува.

— Страхът е мощно нещо — закима баба. — Добра енергия. Той се справи чудесно.

— Виждаш ли, Ани? — обади се татко. — Скалата е още на мястото си и нашият Аспън направи нечий живот по-хубав. Всички печелят.

Чак по-късно обърнах внимание, че звучеше някак отчаян, сякаш много, много искаше тя да се съгласи с него.

Мама се изправи от мястото си на канапето, в ръката й дрънкаха ключове.

— Аспън, сигурен ли си, че не искаш да се прибереш с мен у дома?

— Сега ли тръгваш? — попитах. — Мислех, че ще останеш до утре.

Мама се поколеба.

— Утре е неделя. Трафикът ще е натоварен. В този късен час вероятно ще успея да се върна в града само за няколко часа. Все още можеш да тръгнеш с мен, ако искаш.

Намирах се на място, където огънят ставаше син, а нещата, които крадях, ставаха видими. Хората ме хвалеха за таланта, който никой друг не подозираше, че притежавам.

— Няма начин — заявих. — Искам да остана тук завинаги.