Камъните падат, всички умират

8

Извадих на Лия цяла камара допълнителни одеяла от скрина, както и една възглавница. После тя ме накара да се закълна, че няма да открадна нищо от нея, докато спи. Заклех се. Бях съвършено искрен.

Събудих се от топлата миризма на бекона, който се готвеше долу, от потропването на дъжда по покрива и от лекото похъркване на Лия от пода. Отне ми известно време, за да си спомня случилото се предната нощ. Вероятно защото не се бях наспал добре заради нахлуването на Лия.

А след като всичко си дойде на мястото, две неща се откроиха сериозно в замъгленото ми от сънливост съзнание:

Първо: Никой не биваше да разбира, че Лия е тук. Баба и леля Холи, категорично, тъй като те я мразеха, но за предпочитане беше и Тео и Бранди да не знаят. Ако ми се наложеше да обяснявам присъствието й, щеше да стане тежко.

Второ: Трябваше да взема душ. Незабавно. Вероятно и да се избръсна. Не го бях правил от известно време и присъствието на една почти непозната в стаята ми превръщаше този прост факт в проблем, който трябваше да бъде решен бързо.

Точно така.

Постарах се да не събудя Лия, като ставам от леглото, извадих си чисти дрехи и затворих вратата след себе си. Чувах приглушено как леля Холи и баба си приказват на долния етаж. Все пак откъм източното крило все още беше тихо. Вратите и на двете гостни бяха затворени. Тео и Бранди още спяха.

Щом се озовах на сигурно място в банята, бързо прокарах ръка през четината, пораснала по брадичката ми през последните няколко дни. Всъщност бяха повече от няколко. Беше минала седмица от последното ми бръснене, а по лицето ми имаше по-малко брада, отколкото расте на обикновените мъже за ден. Баща ми, който можеше да си пусне гъста брада за отрицателно време, все ми казваше, че съм за по-топъл климат. И че нямам шанс да стана дървар.

Може би се дължеше на факта, че не го правех много често, но бръсненето винаги предизвикваше дзен обстановка в мислите ми. Сякаш беше свързано с бръмченето на самобръсначката и нивото на концентрация. Накланям челюстта ето така. Повдигам брадичката. Старая се косата ми да не ми се пречка. Напомням си да внимавам да не се порежа. Да внимавам особено близо до бенката от лявата страна на челюстта…

Само че…

Наведох се по-близо до огледалото, за да погледна по-добре. Там нямаше бенка. Цял живот бях имал тази бенка точно под челюстта, а сега тя просто

Не беше

Там.

Онзи ден се бях опитал да открадна бенката на Лия Рамзи-Улф и не се беше получило. Сега моята я нямаше.

Чак когато спрях душа и взех хавлията, всичко си дойде на мястото.

В книжарницата се бях опитал да открадна бенката на Лия и вместо това моята беше изчезнала.

На партито бях пробвал да взема малко от трезвеността й и вместо това малкото останала такава у мен беше изчезнала и се бях оказал толкова пиян, че за пръв път в живота си изпаднах в несвяст.

А по време на първия си ритуал на триадата за това лято се бях опитал да отнема желанието на Лия да прекарва време около езерото — но не тя изгуби това чувство.

Аз бях.

Подсуших се с хавлията колкото можех по-бързо, облякох се и отново се втурнах в стаята.

— Лия — извиках, без дори да ме е грижа кой може да чуе. — Лия!

Разчорлената й коса се показа от малкото гнездо, което си беше свила от одеяла на пода, и тя ме погледна с едно замъглено око.

— Ммммспя — измърмори тя и окото се затвори.

— Лия — продължавах да настоявам аз… а след това спрях. Защото въпреки че наистина много исках да разбера как тя отклонява магията ми, тъй че да се отразява на мен, изведнъж осъзнах, че не тя е тази, която можеше да ми отговори. И без това изглеждаше ужасно изненадана, когато снощи разбра, че имам същите способности като Хедър — а това означаваше, че ако прави нещо, за да отблъсква магията ми обратно към мен, вероятно не е нарочно.

Разбира се, в мига, в който реших да не казвам нищо, Лия вече беше седнала и разтъркваше сънените си очи.

— Какво има?

— Ъъ. Вече е сутрин — и посочих прозореца, от който се процеждаше светлина. — Май ще е по-добре да си вървиш, преди някой да разбере, че си тук?

Лия изръмжа. Разтърка очите си още веднъж. После въздъхна и заключи:

— Да, май ще е най-добре.

— Така, леля Холи и баба са долу. Ще ида да ги разсейвам, за да можеш да се измъкнеш.

— Моят герой — измърмори Лия и се надигна, а аз излязох от стаята и затворих вратата след себе си.

Кафе. Имах нужда от кафе. След това щях да съм в състояние да помисля напълно разсънен какво да правя с цялото това… с каквото там правеше Лия с магията ми.

За щастие, кафето вече беше готово. Подушвах го. Затова затворих тихо вратата след себе си и се запътих надолу. Може би, след като баба вече беше станала, можех да я попитам за ситуацията на Лия — без да назовавам имена, разбира се. Може да беше някоя далечна роднина. Може би имаше достатъчно от кръвта на Куик, че самата тя да притежава магия, но не достатъчно да я ползва съзнателно.

Но щом се появих в кухнята, към мен се обърнаха четири глави.

— О — обърнах се изненадано към Бранди и Тео. — Не знаех, че вече сте се събудили.

— Бекон — беше простичкият отговор на Тео и той пъхна едно парче в устата си.

Бранди, от друга страна, не каза нищо. Само ме оглеждаше от глава до пети и обратно, сякаш се чудеше дали да ми се присмее или не.

— Какво? — попитах.

— Много си… спретнат и чист — каза Бранди, която още бе с измачканата си пижама на точки. — Безупречен вид.

— Е, и? — да, бях се изкъпал преди закуска и да, обикновено не го правех, но тя ме гледаше така, сякаш бях малко сладко кутре, което току-що е разбрало за какво служи вестникът.

— Просто е различно. В добрия смисъл. Ела да седнеш.

Сипах последното останало кафе в една чаша и седнах до Бранди, а тя се облегна на мен и ме целуна по устата. Това донякъде прогони усещането, че съм кутре, по-скоро се чувствах като момче със секси приятелка. Това беше нещо.

На печката имаше яйца, а на плота хляб, готов за слагане в тостера, но тези неща бяха за дни, в които стомахът ми е по-спокоен. Не за такива, в които по средата на бръсненето осъзнавах, че собствената ми магия можеше да се обърне срещу мен.

Днес единственото, което ме привличаше, беше голямата чиния с бекон в средата на масата.

Леля Холи изсумтя, щом поднесох няколко дълги парчета към устата си.

— Момчета — смъмри ни Бранди и я погледна.

Но леля Холи не й обърна внимание. Само отпи малка глътка от чая си — леля Холи не си падаше по кафето — и се обърна хладно към баба.

— Е? — започна. — Мостът?

— Не съм си дояла яйцата — отвърна баба. — Успокой се. Още няколко минути общуване с хора няма да те убият.

Леля Холи погледна към мен, докато отпивах от кафето си. Към Тео, който продължаваше да тъпче бекон в устата си. Към Бранди, която й се усмихна. Леля Холи не й се усмихна. Само разбърка чая си с лъжичка.

— Какъв мост? — попитах, по-скоро за да сложа край на неловкия момент, отколкото, защото исках да зная.

— Онзи над поточето, което тече към града — отговори ми баба, а леля Холи извъртя очи. — Една от подпорите му е била разрушена от снощната буря. Стара дървена конструкция като тази няма да може да понесе никакъв товар, преди да бъде поправена. Не и без риск. Двете с Холи трябва да го поправим, преди напълно да рухне.

Примигнах към тях.

— Вие ще го поправяте? Мислех, че това е ангажимент на общината. Или на… държавата.

— Така е — каза баба. — При това съм сигурна, че ще свършат чудесна работа, стига да нямаме нищо против да се размотават до края на лятото. Леля ти ще се справи за няколко минути.

— Занимаваш се с дърводелство? — учуди се Бранди, а лицето й светна, докато се взираше в леля Холи. — Това е направо страхотно. Винаги съм искала да се науча на нещо такова.

Сериозно? Как не.

— Не, аз… — но леля Холи не се изказа докрай. Въздъхна. — Само хоби ми е.

А, ясно. Вероятно в подпората на моста се беше появила миниатюрна пукнатина и леля Холи възнамеряваше да достигне до нея и да я премахне. Предполагах, че има по-голяма сила. Свързването със съзнателни същества беше далеч по-лесно, а замайването след това изобщо не беше така силно. В малкото случаи, когато бях достигал до неодушевени предмети — предимно отваряне на заключени врати, — бях оставал в ступор за не по-малко от пет минути след това. Имах си правило повече да не го правя.

— Направо невероятно — повтори Бранди. — Мога ли да дойда да гледам?

— Не — отвърна грубо леля Холи и се изправи. — Мами, готова ли си вече? Наистина е по-добре да приключа с това.

— Ужасно си припряна — измърмори баба, боцна още една хапка от яйцата си и стана, като все пак остави порцията си недоядена. — Добре. Ти тръгвай. Ще се видим отвън.

Леля Холи само това чакаше. Без да каже и дума, тя се обърна и излезе от кухнята. Чух вратата да се хлопва след нея.

— Извинете грубостта на моята Холи — заговори баба най-вече на Бранди. — Все още не се е възстановила съвсем след… случилото се.

Изражението на Бранди се смекчи.

— Разбира се, че не е. Изгубила е единствената си дъщеря.

Баба стисна рамото на Бранди.

— Толкова си мила — каза й. — Аспън, наглеждай къщата. Няма да се бавим дълго.

В мига, в който чухме вратата да се хлопва за втори път, Бранди каза:

— Наглеждай къщата? Да не би да си мисли, че ще направим пожар?

Това по-скоро означаваше, че Бранди може би щеше да се опита да иде да наблюдава как леля Холи дърводелства, а аз трябваше да се погрижа това да не стане. Но разликата между мен и баба в този случай беше, че бях наясно с престорения интерес на Бранди и стремежа й да бъде любезна. Затова само вдигнах рамене и продължих да пия кафето си.

Щом всички приключихме, а Тео изяви желание да си вземе душ, аз казах:

— Хей, трябва да проведа един телефонен разговор горе. Бранди, нали не е проблем да останеш за малко сама?

Тео изсумтя и изчезна към горния етаж. Бранди само наклони леко глава.

— На кого ще се обаждаш в девет часа сутринта?

Девет часа сутринта. Боже. Нищо чудно, че още се чувствах толкова уморен. Обикновено ароматите на кафе и бекон не ме събуждаха преди десет и половина.

— На баща ми. Звъня снощи, но аз не му вдигнах. Просто ще върна обаждането.

Което донякъде беше истина. Баща ми беше звънял предната вечер, както правеше през няколко дни, просто да провери положението. Бях говорил с него на път към Майското дърво, а разговорът ни беше протекъл в познатия отегчителен „да, всичко е наред“ стил. Баба слушаше, а леля Холи ме гледаше враждебно.

Точно сега обаче основният ми приоритет беше да прибера одеялата на Лия, преди някой да ги е видял и да е започнал да задава въпроси.

— А — отвърна Бранди. — Поздрави го от мен. Ще се захвана с чиниите.

— Пф, остави ги на Тео — казах. — Той все се скатава.

— Самата истина — отвърна Бранди. — В такъв случай просто ще почета.

Щом тя изчезна, си сипах още една чаша кафе и тръгнах към горния етаж.

Но щом отворих вратата, видях, че стаята не е празна. Лия още беше там, на пода, а завивката беше разстлана като полуразтворена какавида. В скута си държеше отворена тетрадка, чиито страници разлистваше и четеше със съсредоточеност, достойна за някой важен тест.

Затворих вратата след себе си възможно най-бързо.

— Какво правиш още тук?

Тя рязко затвори тетрадката, сякаш разглеждаше порно сайт и майка й се беше появила изневиделица. Загледах се, а у мен внезапно се породи любопитство; беше една от онези тетрадки с твърди корици, а някой я беше надписал с главни букви Дело Случай 6.

— Съжалявам — каза тя. — Аз… разсеях се.

— Какво е това? — попитах.

— Нищо — измърмори тя и мушна тетрадката под скрина на Хедър. Между него и килима имаше пространство от около двайсет сантиметра и почти цялото беше покрито с хартии. Тетрадки, папки, свободни листове. — Чух вратата. Излязоха ли?

— Баба и леля Холи, да. Приятелите ми още са тук. Затова пази тишина — тя се изправи и се приближи към прозореца, а аз отново погледнах към хартиите на пода. Оставих кафето си върху скрина. — Тези на Хедър ли са?

— И мои също — каза тя и проследи погледа ми. — Ние двете…

Устата й се разкриви и тя млъкна. Изведнъж осъзнах, че е готова да се разплаче всеки момент.

— Мислиш ли, че имаме роднинска връзка? — въпросът се изплъзна от устата ми, преди да съм решил дали да го задавам изобщо. Предполагам, че просто не исках да й позволя да заплаче.

Лия примигна и се втренчи в мен.

— Моля? — учуди се.

Свих рамене, сякаш въпросът беше съвсем обикновен.

— Просто си мислех, че семейството ми е от тук. Реших, че градът може да е от онези, в които всички са роднини по някаква линия.

Лия се изсмя — не особено любезно.

— Да не би да твърдиш, че всички ти се виждаме еднакви?

— Само зададох въпрос. А и градът е наистина малък, нали? Хората разправят разни неща за малките градове.

— Как не, новобранец — каза тя и подпря длан на ханша си, заставайки в предизвикателна поза. — Представи си само, имам брат, който ми е всъщност и чичо, а две от тринайсетте ми сестри са сгодени за един и същ мъж, защото тук няма особено голям избор…

— О, стига — казах през смях.

— Освен това забърквам амфетамини скришно в барака в гората — продължи тя, — защото едно момиче трябва някак да си изкарва парите, а не биха ме пуснали да се трудя с мъжете в мината за въглища, тъй като това не би било занимание, подходящо за дама.

— Добре, добре, схванах — казах отново през смях и вдигнах ръце в знак, че се предавам. — Не всички малки градчета са помийни ями.

Тя се ухили.

— Не.

Поклатих глава и допих кафето си.

— И все пак, за да отговоря на въпроса ти — добави тя вече с по-сериозно изражение, — семейството ти на практика е тук, откакто свят светува, нали? Затова вероятно имаш доста роднини. Трябва да попиташ леля си. Ние обаче се преместихме от Пенсилвания, когато бях петгодишна. И двамата ми родители са израснали в Европа.

— Хммм… — край с тази теория.

— Защо?

— Няма причина. Просто ми хрумна.

— Странни неща ти хрумват — тя погледна през прозореца. — Предполагам, че трябва да поверя дали бедното ми колело е оцеляло навън снощи.

Без да дочака отговор, тя се изправи на крака, отвори прозореца и пропълзя на покрива, надвеси се толкова много, че ми се прииска да протегна ръка и да я издърпам обратно. Но тя знаеше какво прави, затова се въздържах.

След малко се промъкна обратно вътре и изглеждаше видимо облекчена.

— Май всичко е наред! Слава богу. Трябва да вървя. Може да ида до Джеси и да видя дали наистина е добре, както твърди…

— А, да, Джеси — казах. — От колко време сте заедно?

— Заедно? — повтори безизразно тя. — Чакай, аз и Джеси?

— Ами, да — отвърнах. — Все пак да дойдеш с колелото дотук само заради едно телефонно обаждане, без дори да си обуеш обувки. Просто реших…

— Ние не сме… ха… не, със Сейди са заедно от девети клас. Той ми е най-добър приятел. Това е всичко. И двамата са ми най-добри приятели.

Но изведнъж престана да ме гледа в очите. А когато ме попита:

— Хей, искаш ли да провериш дали теренът е чист? — някак уклончиво ми заприлича…

Всъщност ми заприлича на самия мен. На начина, по който променях темата колкото мога по-бързо всеки път, когато станеше въпрос за връзката на Бранди и Тео. Усетих, че и причината, поради която исках да сменя темата, беше същата.

Защото не исках да издам, че съм необратимо и лудо влюбен в Бранди, ето защо.

Тайно увлечение. Интересно.

Все пак отговорих просто:

— Разбира се.

В този момент вратата на стаята се отвори. Пред прага стоеше Бранди.