Камъните падат, всички умират

15

— Лельо Холи? — провикнах се през входната врата.

Тя дотича почти на мига. Е, не точно дотича, но при всички положения ходеше бързо. Държеше чаша с кехлибарена течност в лявата си ръка и очевидно внимаваше да не я разлее.

— Чудехме се къде се изгуби — каза тя, а после погледна зад мен. Изражението й се изостри. — Ти. Махай се.

— Няма — заяви Лия и пристъпи напред. Вдигна леко брадичката си, а тъмните й очи пламтяха и в този момент не изпитвах абсолютно никакво съмнение, че ако иска, несъмнено е в състояние да влезе в схватка с леля Холи.

Леля Холи преглътна, сякаш си мислеше абсолютно същото.

— Няма? — учудването й прозвуча като ехо, сякаш не разбираше значението на думата.

— Няма — повтори категорично Лия. — Искам да поговоря с вас. За Хедър. Искам…

— Махай се! — нареди леля Холи, изражението й беше възвърнало твърдостта си в мига, в който чу името на Хедър. — Няма да идваш без покана в дома ми, нито да говориш за дъщеря ми. Точно ти, след като… ти…

Трепереше от гняв, а чашата всеки момент щеше да се изплъзне от пръстите й. Втурнах се към нея и преди да е осъзнала какво става, взех чашата от ръката й.

— Не е дошла без покана, лельо Холи — казах спокойно. — Аз я поканих.

— Това не е твой дом, Аспън — заяви тя, като местеше поглед от мен към чашата си със скоч.

Но Лия се намеси, преди да съм успял да отговоря.

— Чуйте, госпожо Куик, просто искам да поговорим. Може ли?

— Госпожица — каза леля Холи.

Лия примигна в пълно недоумение.

Леля Холи се ухили леко самодоволно.

— Не съм госпожа, с бащата на Хедър не бяхме женени, затова не се обръщай към мен като към нечия съпруга. Разбра ли? Госпожице Куик или Холи.

Може би вече беше обърнала едно или две питиета. Достатъчно пияна, за да не я е грижа какво казва и все пак достатъчно трезва, че да не заваля думите.

— Ъъ, добре — отговори Лия.

— И защо искаш да говориш с мен за дъщеря ми, по дяволите? — продължи леля Холи и се приближи към Лия с припламнал поглед. — След всичко, което направи. Ти беше единствената й приятелка, знаеш ли? Разби сърцето й. Така и не се възстанови, след като ти я заряза. А дори не й каза защо.

— Хедър знаеше причината — каза тихо Лия. — Бе така, защото тя открадна гласа на сестра ми при един от вашите ритуали — леля Холи зяпна с уста, но Лия продължи. — Било е неволно и тя се опита да ми го обясни, но аз отказах да й повярвам. Затова се държах гадно с нея и знам, че трябваше да й простя. Отново да сме приятелки, да й кажа, че съжалявам.

— Ти… — но леля Холи не успя да продължи, очевидно беше изгубила ума и дума.

В тишината, която настъпи, Уилоу се показа от дневната и застана в преддверието.

— Без ругатни в този дом, моля — каза тя.

Лия тотално пренебрегна Уилоу и продължи да говори:

— Сега никога няма да мога да й кажа, че съжалявам. Вероятно ще страдам за това до края на живота си — Лия пое дълбоко дъх. — Все пак искам да знам нещо. Защо не ми казахте, че е умряла?

Преди леля Холи да е успяла да отговори, Уилоу попита:

— Защо знаеш за ритуала? Холи, мислех, че дъщеря ти е премахнала знанието й за онова, което правим.

— Аз… и аз си мислех така. Увери ме, че го е направила.

— Премахнала моето…? — Лия поклати глава и леко се засмя. — Не, знанието ми за онова, което правите, е съвсем непокътнато, благодаря.

Уилоу въздъхна.

— Аспън, би ли се намесил, ако нямаш нищо против? Не можем да допуснем хората да шушукат за семейните ни тайни.

— Да, Аспън. Давай. Открадни от мен — погледът на Лия проблясваше, но не можех да преценя дали е ядосана, или се забавлява. Много добре знаеше какво ще се случи, ако опитам да открадна от нея.

— Чуйте, тя няма да каже на никого — уверих ги. — Знае от години и на никого не е казала.

Уилоу наклони леко глава и ми се усмихна лукаво.

— Аспън. Хайде. Защо е това внезапно нежелание? Не е като да не си крал от нея преди.

— Какво си направил? — попита Лия ужасено. — Какво си взел от мен, по дяволите?

— Нищо! — отговорих и на практика това беше истина. Все пак не можех да го обясня пред семейството си. Не и без да издам тайната на Хедър. — Ще обясня по-късно, може ли?

Лия изпуфтя, стиснала зъби. Поклати глава.

— Да му се не види… Ах вие, хора.

— Хей — ядосах се. — Вие, хора? Стига. Тогава дори не те познавах.

— Аспън, няма значение дали си ме познавал! — тя буквално крещеше. — Сега ме познаваш. Имаше достатъчно много време да кажеш нещо.

— Махай се — нареди леля Холи за трети път.

— Не — отсече Лия. — Не и докато не ми обясните защо не ми казахте. Защо? Бяхме най-добри приятелки толкова време, а аз така и… ако знаех, че е болна, можех да…

А, значи това беше истинската причина да дойде. Не е искала обяснение за потулването на историята. Искала е да каже на Хедър, че съжалява и сега беше бясна, че е закъсняла.

Уилоу разтри слепоочията си.

— Аспън, в името на всичко свято, моля те, премахни спомените на това момиче и го отведи от къщата.

— Ще го направя сама — намеси се леля Холи, а гласът й прозвуча почти като ръмжене, щом тръгна към Лия.

Хванах ръката й, преди да е успяла да осъществи контакт.

— Стига, лельо Холи.

Лия и без това вече вървеше назад към вратата.

— Не, знаеш ли какво? Няма значение. Ти беше прав. Не биваше да идвам тук. Всички вие сте просто… просто…

Но така и не успях да разбера какви, тъй като Лия се обърна и излезе през входната врата. Отне ми известно време да се опомня и да я последвам.

— Лия, почакай! — извиках от прага. Вече беше стигнала до средата на алеята и не изглеждаше склонна да чака, затова хукнах след нея.

— Лия — повторих и посегнах към ръката й.

Тя яростно разтърси рамене, за да не ми позволи да я докосна. Това накара врата ми да се стегне.

— Да не си посмял да вървиш след мен.

— Стига…

В този момент тя се извърна. Очите й кипяха от гняв, беше стиснала длани в юмруци, а в гърдите й бушуваше коктейл от емоции, които не можех дори да различа.

— Махни се от мен — предупреди ме тя — и не ме доближавай повече, разбра ли? Виж, знам, че само искаш да ми бъдеш приятел, защото не можеш да крадеш от мен и това ти дава усещане за сигурност или нещо от сорта. Но макар да не можеш да откраднеш от мен, ти вече съсипа един от най-добрите ми приятели, един от най-важните хора в целия ми живот. Приключих с глупавото ти семейство. Просто приключих.

Отворих уста да отговоря, но от нея не излезе и звук.

Лия отново се обърна и си тръгна. Качи се в колата на майка си, изфорсира с двигателя може би малко повече от нужното и потегли.

Взирах се след нея. Това ли беше? Наистина ли си беше отишла?

— Ще я последвам — заяви леля Холи, която очевидно беше тръгнала след мен по алеята.

— Добре — каза Уилоу, застанала от другата ми страна. — Не мога да понеса мисълта, че това момиче знае…

— Няма да крада нищо от нея, разбра ли, мами? Откажи се.

Уилоу замига бързо, изглеждаше изненадана.

— Какво ще правиш тогава? — попитах аз.

— Ще говоря с нея — отговори рязко леля Холи. — Колкото и да ми е неприятно, това момиче имаше право. Тя беше единствената приятелка на моята Хедър в това затънтено градче. Заслужава… Хедър би искала… Е, все едно. Аспън, ти си трезвен, нали?

— Да — казах и й поднесох ръкава си. — Действай.

Леля Холи докосна ризата ми само за няколко секунди. Достатъчно, че да открадне малко от моята трезвеност, за да може да шофира. После обу сандалите си, грабна ключовете за колата и тръгна.

— Харесваш ли това момиче? — попита Уилоу, а аз буквално подскочих. — Лия Рамзи-Улф?

— Всъщност… честно ли? Може би. Но тя… ъъ… Е, ти я чу. Определено не ми е фен.

Уилоу кимна и докосна лакътя ми сякаш искаше да покаже разбиране. Или нещо друго.

— Бранди си тръгна, след като й каза истината за себе си. Нали така?

— Как разбра? — учудих се.

Тя се усмихна тъжно.

— Виждала съм същото да се случва много пъти през годините. Познавам знаците. Отбягването на погледи. Отказаната закуска, преди да си тръгне. Моята Холи проникна в съзнанието й и го потвърди. След това премахна спомените, разбира се…

— Какво е направила? — попитах и цялото ми тяло се напрегна. Точно поради тази причина не я спрях, преди да скъса с мен, защото знаех колко е неприятно да ти откраднат спомените и не исках това да се случи и на Бранди.

Уилоу ме погледна тревожно.

— Тя премахна спомените на Бранди. Не можем просто така да оставяме хората да се шляят наоколо с нашите тайни наум, нали така?

— Но…

— Холи беше много внимателна, ако за това се тревожиш. Постара се да не вземе нищо друго.

Кимнах. Предполагам, че това поне беше нещо.

— В такъв случай тя няма да си спомня защо точно е скъсала с мен — казах.

Уилоу сви рамене.

— Предполагам, че ще запълни празнините със своята версия за събитията. Човешкото съзнание е изключително изобретателно в това отношение.

Точно така. Както татко беше отнел спомените ми за истинската ми баба и аз ги бях заместил с предположението, че всъщност Уилоу е такава.

Въздъхнах.

— Но, Аспън — продължи тя. — Трябва да знаеш, че ужасно съжалявам. Тя беше чаровно момиче.

— Чаровно — повторих. — Да.

— Аспън? Какво има?

— Просто… откраднах твърде много от нея. Взех й всички кофти мисли и усещания, които имаше към мен, и всички нови чувства към Тео, които се зараждаха у нея… дори не осъзнавах, че може да е нещо лошо, разбираш ли?

Тя се засмя.

— Имаш талант, какъвто имат малко хора. Съвсем естествено е да искаш да го използваш.

Съвсем естествено.

Както беше съвсем естествено момче на моята възраст да е гневно, но не и тъжно заради факта, че майка му си е тръгнала.

— Вероятно — отговорих колебливо… и в този момент съзнанието ми замръзна.

Ръката на Уилоу. Все още опряна в голата кожа на лакътя ми. Вчера трепереше, а сега беше абсолютно нормална.

О.

О, мамка му.

— Баб… ъъ… Уилоу?

Тя се усмихна срещу мен.

— Можеш да продължиш да ме наричаш бабо, ако искаш. Ти сам прецени.

— Хм — отвърнах. — Онази вечер. Ти каза, че имаш… сещаш се. Тремор в ръцете. А сега…

Кимнах към ръката на лакътя ми и тя я отдръпна.

— Започва и спира — каза тя.

Предчувствието, което се надигаше у мен, се превърна в нещо по-голямо и доста по-грозно.

— Как? — насилих се да попитам. — Как точно започва и спира?

— Нямам абсолютно никаква представа. Не обменям опит с други жени на моята възраст — тя ме погледна ядосано. — Защо питаш?

— Заради Бранди — отговорих. — Вчера откраднахме от нея, за да поправим Скалата.

Тя се замисли за миг.

— Да. Онази странна гривна. Какво за нея?

— Тя… ръцете на Бранди трепереха — казах. — Обясни ми, че започнало, когато били на езерото. Не можах да го поправя.

Уилоу повдигна едната си вежда.

Аз продължих:

— Твоят тремор вчера ли изчезна?

Само след миг Уилоу кимна. Кимаше бавно, без да отмества поглед от мен.

— Значи са за теб — заявих и стиснах задната част на врата си, който внезапно адски се беше сковал. — Всичките допълнителни неща. Не са за Скалата. За теб са.

— Допълнителни неща — повтори тя, странно пасивна. — Какви например?

— Вчера отнех само няколко лунички от Бранди. Наистина, само това взех. Но Скалата е откраднала още нещо. Също… очите ти! — казах аз и посочих към тях.

— Очите ми?

— Когато дойдох тук, веднага след първия ни ритуал, очите ти бяха съвсем… имам предвид, че дори те видях да четеш с лупа, за бога!

Тя кимна.

— Спомням си.

— А след ритуала — не спирах — приятелят на Лия, Джеси, е ослепял. Същата вечер. При първия ритуал, в който участвах. Точно тогава зрението ти се подобри. А също и…

Хедър. Също и Хедър. Едва не го казах, но в този момент осъзнах какво всъщност се случва тук. Изреждах на Уилоу всички тези неща, а тя само стоеше пред мен и кимаше… и се усмихваше. Точно така се усмихваше и след първото ми участие в ритуала на триадата, когато бях около десетгодишен.

Гледаше ме като че ли с гордост.

— О — възкликнах. — Ти си знаела.

Уилоу се усмихна мило, очите й проблеснаха и опря топлата си длан в бузата ми.

— Аспън, миличък. Разбира се, че знаех. А виж ти колко си умен, колко бързо разбра. Дори Холи, благословена да е, още не се е усетила.

— Е, очевидно не е — заявих. — Ако се беше усетила, щеше да знае, че ти си истинската причина за смъртта на Хедър.

— Аз… моля? — отвърна Уилоу и всичко мило в погледа й се изпари. — Вероятно не съм разбрала добре, но ми се стори, че ме обвиняваш в убийство.

— Не, боже мой, не… не точно в убийство, но… белите й дробове… тя…

— Дишай дълбоко — поръча ми Уилоу. Послушах я, защото погледът й подсказваше, че няма място за неподчинение. — Сега те моля да се изразиш по-ясно.

Точно това и направих. Разказах й какво е направила Хедър, за да предпази Лия. Как ефектът е бил пагубен, след като Скалата е откраднала от Хедър, за да оправи увредените дробове на Уилоу.

— Прав ли съм? — попитах накрая. — Не си можела да дишаш добре, а след това си се оправила? Приблизително около момента, когато е починала Хедър.

Уилоу кимна бавно, изглеждаше толкова изумена, че наистина повярвах, че не е имала представа.

— Бедното момиче — прошепна тя. — Бедното глупаво момиче.

— Глупаво? — възразих възмутен. — Тя е мъртва.

Уилоу се усмихна сковано.

— За нещастие смъртта не прави глупаците по-малко глупави.

Цялото ми тяло се напрегна, а дланта ми се стегна около врата. Това беше най-грубото нещо, което бях чувал някога.

— Предполагам — изрекох внимателно. — Просто… искам да кажа, не се ли чувстваш, знам ли, виновна?

— Смъртта й не е мое дело, а на Скалата.

— Така е, но пак е заради теб — настоявах.

— Всъщност си прав — призна тя. — И повярвай, ако можех да избера друг вместо Хедър, щях да го направя. Ценя семейството си повече от всичко, Аспън. Знаеш това.

Кимнах. Наистина го знаех. Но тя изглеждаше твърде спокойна за човек, който току-що е разбрал, че нейната стотици пъти правнучка щеше да е още жива, ако не беше тя.

— Виждаш ми се разстроен — каза Уилоу.

Изсумтях. Разстроен. Да.

Тогава тя каза:

— Какво правиш?

— Моля?

— Масажираш врата си — поясни тя и изимитира движението ми. — Знаеш ли колко пъти забелязах да правиш същото, откакто пристигна?

Спрях и се замислих.

— Не знам. Предполагам, че много.

В интерес на истината, сега до голяма степен се дължеше на навик. Но причината за появата на този навик…

— Стара травма — казах. — Претърпях автомобилна катастрофа, когато бях… десетгодишен? Единайсет? Бях малък. Но камшичният удар беше ужасен.

— Бедничкият — каза тихо тя.

Свих рамене.

— Не е чак толкова зле. Обажда се от време на време, но не е страшно.

— Десет или единайсетгодишен — повтори тя и потупа горната си устна с пръст. — Защо баща ти не те излекува?

— О, направи го — отговорих. — Болеше като… хм… в началото болеше много. Но той премахна болката и се излекувах.

Тя присви очи, замисли се.

— Но така и не оздравя напълно, нали. Премахнал е симптомите на травмата ти, но не и самата травма. Оставил те е с врат, който, цитирам, „се обажда от време на време“.

Размърдах се неспокойно. Никога не се бях замислял особено по този въпрос.

— Е, да. Но…

— Няма но. Ела с мен — тя се обърна и се отправи в противоположна посока на алеята, право към гората.

— Къде отиваме? — попитах аз, докато подтичвах, за да наваксам бързата й крачка.

— При Майското дърво.

Вървяхме през гората, Уилоу внимателно заобикаляше камъни и коренища, а аз чинно я следвах по петите, докато стигнахме полето. На мига изпитах усещане за… не точно дежавю. Нищо конкретно. Просто напомняне за обикаляне в кръг. За спиране винаги на едно и също място.

Не ми беше добре.

— Е? Идваш ли?

Гласът на Уилоу ме накара да подскоча и осъзнах, че съм спрял в самото начало на полето, докато Уилоу вече беше почти при дървото. Затичах се да я догоня.

Стояхме на същото място, на което бях стоял с Лия съвсем скоро. Със съсредоточено внимание Уилоу огледа купчината вещи, струпани около ствола на дървото. Накрая след дълга пауза тя най-сетне каза:

— Избери нещо.

— Аз? — учудих се. — Не трябва ли ти да ми кажеш какво да търся?

Тя се усмихна.

— Това не е част от ритуал, Аспън. За теб е. Избери нещо. Каквото и да е.

Стомахът ми се сви. Някъде дълбоко в себе си знаех какво ще се случи, какво ще ми каже да направя, но не можех да го призная. Още не. Беше твърде страшно. Ето защо засега се придържах към онова, което ми се казва. Насочих се към първото нещо, което привлече погледа ми: яркосиня книга с твърди корици. Върху нея беше изписано „Момчетата Харди“[41].

— Това става ли? — попитах.

Тя кимна.

— Дай я тук.

Послушах я, а тя я огледа набързо.

— Хм.

— Хм?

Тя вдигна поглед към мен.

— Достигни в нея. Виж дали собственикът на тази книга има врат без травми.

Най-накрая допуснах мисълта в съзнанието си. От мен се очакваше да се самопоправя.

Трябваше да го направя, като прехвърля травмата си на някой друг.

Преглътнах.

— Не мисля, че е редно.

Уилоу лекичко се засмя по начин, който ме накара да осъзная колко безсилно звучеше протестът ми.

— О, Аспън — възкликна тя.

— О, Аспън, какво? — устоях на инстинкта да кръстосам ръце пред гърдите си. — Току-що разбрах, че братовчедка ми е умряла, за да продължиш да лекуваш себе си, а сега искаш и аз да направя същото?

— Далеч не е същото — отговори Уилоу, а тонът й беше толкова спокоен, че ми се прииска да счупя нещо. — Налага се да разчитам на Скалата, за да лекувам повредени части от себе си, но не мога да контролирам от кого избирам да ги взема. При теб не е така. Ти имаш контрол какво вземаш и от кого вземаш.

Истина беше.

— Освен това — продължи тя, — твоята травма е нещо дребно. Живял си с нея години. Може би е ред на друг да поеме бремето ти.

Осъзнах, че кимам.

— Освен това не е истински недъг, или нещо подобно, нали? — отбелязах. — Просто е дразнещо.

— Дори да беше истински недъг — допълни тя, — хората се научават да живеят така и то постоянно. Да вземем очите ти за пример. Знам, че носиш компактни лещи…

— Контактни лещи — поправих я с усмивка.

— Ах, да. Точно така. Не смяташ ли, че щом ще поемаш отговорността да пазиш целостта на Скалата, трябва да виждаш добре за целта?

Намръщих се. Чудесно си виждах, стига да носех контактните лещи или очилата си. От друга страна, зрението ми вероятно щеше да се влоши с възрастта…

Тя се приближи към мен и докосна ръба на книгата, която държах.

— С времето можеш да се подобряваш, Аспън, също като мен. Но можеш да го направиш според своите правила. Можеш да избираш от кого да откраднеш и кого да защитиш.

Да се подобря. Можех да излекувам травмите, които имах сега, и онези, които щях да получа в бъдеще. Можех да съхраня тялото си, когато остарея. Можех…

Все пак ми бяха нужни няколко минути да премисля идеята, а когато успях отново да заговоря, гласът ми беше съвсем тих. Дори уплашен.

— Да не би да казваш, че мога да живея вечно?

Уилоу съвсем леко наклони глава на една страна.

Просто така. Очите й проблясваха.

— Казвам — заговори тя, — че трябва да започнеш с достигането до тази книга и заменянето на болния врат с нещо по-добро.

Всеки момент щях да започна да треперя. Кожата ме сърбеше, сякаш внезапно беше станала прекалено широка или прекалено тясна за тялото ми. Имах чувството, че съм пиян, дрогиран и абсолютно трезвен едновременно.

Достигнах.

Този път се задържах на повърхността достатъчно дълго, за да се уверя, че притежателят на книгата не е някой, когото познавам. Щом се уверих в това, пренебрегнах всичко останало — всички повърхностни емоции и специфични черти на характера, които обичайно разглеждах, щом проникна в съзнанието на хората за пръв път. Тези не исках да ги виждам. Само си помислих врат и ето че се появи пред мен на мига. Съвършено здрав врат.

Изключително предпазливо съсредоточих волята си около здравето и силата на тази конкретна извивка в гръбнака. Взех малко, оставяйки достатъчно, за да може да държи главата си изправена… и дръпнах.

Издърпах го и го запазих за себе си.

Тогава за пръв път, и аз нямам представа от колко време, вратът ми

Беше

Добре.

Имах чувството, че върху главата ми е имало наковалня, а аз дори не съм забелязвал, докато изведнъж не се беше махнала. Главата ми беше лека като балон. Бях като замаян. Идваше ми да заплача.

— Божичко — прошепнах.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Уилоу.

Докоснах с пръсти основата на черепа си, а след това ги спуснах надолу.

— Аз… дори нямах представа, че бих могъл да се чувствам толкова по-добре. Дори не мога да го опиша. Аз…

— Не е нужно, милото ми момче — увери ме тя и се усмихна кротко. — Ако някой може да разбере, това съм аз. Сега нека се връщаме в къщата, преди съвсем да се е стъмнило, може ли?

Щом се прибрахме в къщата, Уилоу ме отведе на втория етаж и спусна стълбата към таванското помещение.

— Обикновено Холи прибира вещите, които сме ползвали за ритуалите, но след като нея я няма, не възразяваш, нали? Просто остави книгата в кашон, в който има място.

И преди се бях качвал на тавана. Хедър ме беше водила тук, когато бяхме съвсем малки, за да ми покаже колко много неща е използвала за ритуалите си. От колко много хора беше крала. Тогава ми се беше сторило като скривалище за трофеи на някой сериен убиец, но тя ме увери, че това е част от семейното наследство, така че всичко е в реда на нещата. И все пак, като седях и гледах преливащите камари с чужди дрънкулки, първото ми впечатление бързо се върна и единственото ми желание беше да се махна по-бързо от тук.

Ето защо отворих първия кашон с намерението да хвърля вътре „Момчетата Харди“, но ето че най-отгоре видях прибрана „Баскервилското куче“ — книгата, която някога е принадлежала на Лия.

Не оставих „Момчетата Харди“. Вместо това взех и „Баскервилското куче“ и отнесох и двете книги със себе си в стаята на Хедър.

Докато се опитвах да заспя същата вечер, прокарах пръсти по гръбчето на „Момчетата Харди“ и се замислих за човека, от когото бях откраднал. Опитвах се да прогоня любопитството, за да мога да заспя.

Но не успях. Вместо това се замислих върху думите, които Лия ми каза под Майското дърво:

Струва ми се, че можеш да проявяваш съчувствие като всеки друг, стига да пожелаеш да опиташ.

Това е имала предвид. Точно това тук беше разликата в проявата на съчувствие и обратното. Между това да бъдеш робот и човешко същество. Можех да достигна до книгата и да се запозная с човека, от когото бях откраднал — или можех да я оставя настрани и да си кажа, че това не е мой проблем, както бях правил винаги досега.

Свързах се с книгата. Този път го направих достатъчно бавно, за да видя всичко, което бях пропуснал преди.

На първо място, не бях откраднал от мъж. Беше жена. Млада — всъщност само няколко години по-голяма от мен. Учеше математика в близкия държавен колеж и идваше в Три Пийкс през няколко седмици, за да посещава семейството си. Обичаше кучета, мразеше котки и имаше тайна страст към сладоледа с фъстъчено масло. Тайна страст, тъй като се придържаше към здравословното хранене. Придържаше се към здравословното хранене, защото беше гимнастичка.

Ох.

Задържах вниманието си за кратко на този момент. А след това още малко.

Това момиче беше гимнастичка. А аз й бях натресъл травма на шията.