Камъните падат, всички умират

Преди

Февруари винаги е гаден. Това е научно доказан факт. Но помня, че тогава оцених онзи февруари като несъмнено най-лошия изобщо в историята на света. Имаше три причини за това.

Първата беше Хедър. Леля Холи се обади на татко, а след това татко съобщи на мама и мен. Имало й нещо на белите дробове. Някаква скоротечна болест, на която така и не открих името. Всички се прегръщаха, в което участвах и аз, и много се плака — в това вече не участвах.

Заминахме за северната част на щата за погребението и бяхме само аз, мама, татко, баба, леля Холи и няколко далечни роднини, които бяха пристигнали за разпръскването на прахта й. Никой от приятелите на Хедър не дойде, което донякъде ме изненада. От друга страна, Хедър беше невероятна зубрачка. Може просто да не е имала приятели.

Втората причина февруари да е отвратителен беше Бранди. Ужасно си падах по нея от поне две години, но така и не събрах кураж да я поканя на среща — и точно тогава, на десети февруари, я заварих да се натиска с Тео на предната веранда на едно парти. Бранди призна, че излизали от около седмица. Просто още не били казали на никого.

А ето и третата причина. Не успях да я предвидя въпреки способностите си.

Майка ми ни напусна на Свети Валентин. Избра точно този празник. Винаги ми беше казвала, че е просто ден, в който се подаряват картички, и всъщност не означава нищо, тъй че не би трябвало да ме е грижа, и все пак беше покъртително да седя в стаята си и да знам, че мама пътува с влак към Лонг Айлънд, а в същото време Бранди и Тео вероятно се гушкат на романтична среща в някоя закусвалня или кино, след като вече бяха двойка.

Стоях в стаята си заради разправия с татко и след като мама ме беше хванала за раменете, беше ме погледнала в очите и произнесла реч, която звучеше горе-долу по следния начин:

— Аспън, ако някога и на теб ти се прииска да си тръгнеш, просто ми се обади, става ли? Ще дойда да те взема във всеки един момент. Дори да минат десет години, докато промениш решението си — ако решиш да се махнеш от всичко това — само се обади. Става ли?

Попитах я, разбира се, за какво изобщо говори, по дяволите?

— Ще разбереш — беше отвърнала тя, а очите й плувнаха в сълзи. — Боже, надявам се, че ще успееш. Само запомни: Ти си добър човек. Ако поискаш да се измъкнеш, само се обади. Мога да ти помогна.

След това беше взела един-единствен куфар и си беше тръгнала.

Щом се окопитих от първоначалния шок от отсъствието й, бях отишъл в спалнята, където подозренията ми се бяха потвърдили: мама беше тръгнала толкова внезапно, че беше взела съвсем малко от вещите си, само каквото се беше побрало в онзи куфар. Нейната половина от гардероба още беше почти пълна. Пантофите й бяха на пода. По нощното й шкафче още имаше цял куп неща.

Взех съвсем случайна вещ — тънка книжка с китайска поезия, която баща й беше пратил от Хонконг — и я занесох при татко, който се беше захлупил на кухненската маса. Изглеждаше, сякаш се опитва да не заплаче.

— Добре, не знам какво става между вас двамата, но трябва да я накараш да се върне, по дяволите — заявих и тръшнах книжката пред него. Той ме погледна с недоумение, затова повторих казаното, този път с доста по-прости думи. — Накарай. Я. Да. Се. Върне.

Той примигна няколко пъти. Погледна книгата, след това мен.

— Аспън, не мога да го направя.

— Ало! — отвърнах. — Разбира се, че можеш.

Той въздъхна.

В съзнанието ми изникна нова, доста по-неприятна мисъл.

— Ти не искаш тя да се върне?

Татко захлупи лицето си с длани.

— Разбира се, че искам — каза той внимателно с тих тон, от който кожата ми настръхна.

— Е, какъв е проблемът тогава? — попитах. — Действай.

— Не — отсече той.

Ударих с длан корицата на книгата.

— Направи го. Достигни до нея. Или ще го направя аз.

Той скочи на крака. Сякаш бях превъртял ключ, който беше превърнал татко от парцалена кукла в проклет терминатор. Надвеси се над мен и ме предупреди.

— В никакъв случай няма да го правиш.

Но аз настоявах на своето. Ставаше дума за мама.

— Да. Ще го направя.

— Добре. Чуй ме, но слушай много внимателно. Няма да манипулираш майка си по никакъв начин. Правилото ти е известно.

— О, стига, само този път…

— Категорично не — погледът на татко беше непоколебим. — Разбираш ли ме, Джеръми?

Това ме накара да замълча. Татко никога не използваше първото ми име. Никой от двамата не го правеше. Бях приел второто си име, когато бях осемгодишен и оттогава не бях поглеждал назад. Родителите ми ме наричаха Джеръми само когато ми бяха много сериозно ядосани.

Затова кимнах.

Можех да оправя всичко. Да достигна до мама и да премахна причината, която я беше накарала да ни напусне. Да достигна до татко и да премахна онова, което го караше да не иска да я променям. Да достигна и до двамата, да открия кое ги е разделило и да се отърва от него.

Но в семейство Куик си имаме непристъпно правило. Не крадем един от друг. Просто не го правим. А татко беше прав за едно: мама все още беше част от семейството, без значение дали иска да е така, или не. Така че, ако не исках да призная, че вече не е част от семейството ми, не можех да достигна до нея.

А това означаваше, че не мога да я върна обратно.