Камъните падат, всички умират

Преди

Бащата на Бранди живееше в Бруклин, а майка й — на север в Уошингтън Хайтс. През повечето време тя беше при баща си, но гостуваше през уикенд при майка си. Или поне баща й така си мислеше. В действителност прекарваше може би един уикенд на два месеца в дома на майка си (още не ми е съвсем ясно как беше уредила да става така), а през всички останали уикенди беше у Тео. На всичкото отгоре през уикендите с Тео можеше да остава навън през цялата нощ, без някой от родителите й да я дебне.

Това бяха любимите уикенди на Бранди. И макар неизбежно да завършваха с прибирането на Бранди и Тео заедно и въпреки факта, че най-вероятно вършеха неща, за които нямах желание да се замислям особено (Тео живееше в толкова грамадна къща, че родителите му едва ли бяха забелязали, че приятелката му на практика живее там), бяха и моите любими уикенди.

В онази съботна вечер Тео, Бранди, нейната приятелка Лорън и аз минахме през два клуба и една от долнопробните кръчми в центъра, в която никога не проверяват лични карти. А след това? Пица. Винаги завършвахме вечерите си с пица.

Накрая Лорън се прибра у дома, Тео се отправи към тоалетната и ме заряза с остатъците от огромна пица „Пеперони“ и момичето на мечтите ми. Гримът се беше разтекъл около очите й, а вдигнатата на конска опашка руса коса беше повече от раздърпана. Изглеждаше невероятно щастлива и просто прелестна.

— Имаш блестяща пудра — каза тя и докосна лявата си буза с два пръста.

Докоснах съответното място на собствената си буза; разбира се, пръстите ми заблестяха. Свих рамене.

— Е, и ти имаш.

Бранди се усмихна.

— Да, но при мен е умишлено. Какво, да не би с Лорън да потъркахте бузи?

Намръщих се. Не заради това, което каза, а заради начина, по който го направи: като предположение, сякаш възлагаше известни надежди.

— Би било толкова сладко — продължи в същия дух тя. — Вие двамата. Ах!

— О, не, не би — отговорих, а след това, тъй като беше прозвучало по-грубо, отколкото възнамерявах, добавих: — И без друго тя не си пада по мен.

Бранди се разсмя и се облегна на седалката с изкуствена тапицерия.

— Ехо, да не си сляп? Тотално е хлътнала по теб. Така е от месеци. Защо мислиш, че все я каня да излиза с нас?

Е, мислех, че е защото са най-добри приятелки, а така правят най-добрите приятелки. Канят се взаимно. На моменти си бях мислил, че го прави и за да не се чувствам излишен. Това обаче не бях предвидил.

— О — възкликнах глуповато.

— Да — увери ме Бранди. — И понеже ми писна да чакам да забележиш, а съм верен приятел, ще ти дам един съвет: Вземи най-сетне да я поканиш на среща.

Помня, че ми се искаше да отвърна: Но аз не си падам по нея или Струва ми се, че няма да бъдем подходяща двойка, нещо от сорта. Нещо мило и неопределено, нещо, което няма да ми навлече неприятности.

Вместо това взех, че изрекох:

— Но аз харесвам теб, не нея.

Вероятно заради факта, че беше пет часа сутринта — твърде късно за друго освен за безкомпромисна откровеност.

Устните на Бранди оформиха буквата О.

— Ох. Забрави, че към казал това. Късно е. Уморен съм — разтърках очи с дланите си, с което вероятно разнесох блясъка по цялото си лице.

Тя остана безмълвна за миг. След това заговори със силно снижен тон:

— Знаеш ли, и аз съм си мислила за това. За теб и мен.

— Ти… почакай, наистина ли?

Тя кимна.

— Мислех да те поканя на среща.

Стомахът ми изведнъж се сви.

— Защо не го направи?

— А ти защо не го направи? — попита тя.

Защото не исках да рискувам да ми откаже. Истинският отговор беше това. Все пак не исках да ме помисли за безгръбначен страхливец, затова отговорих:

— Не знам.

— И аз така — каза тя. — А после Тео просто… те изпревари. Реших да опитам. Е. Добре. Той е мил.

— Аз съм по-мил — заявих.

— Ха! — Бранди си играеше със сламката в чашата си с безалкохолно и отбягваше погледа ми. — Е, ще ти звънна, ако нещата с Тео не потръгнат. Как ти се струва?

— И без това ще трябва да ми се обадиш — отвърнах аз, без сам да съм сигурен дали се шегувам, или не.

Лицето на Бранди остана съвършено сериозно.

— Не кръшкам, Аспън. И няма да скъсам с него заради теб. Разбра ли?

В този момент Тео се върна от тоалетната и посегна към третото си парче пица. Гледах как Бранди поставя ръка на гърба му — дребен безмълвен жест на близост. Тя вдигна поглед към мен, а аз кимнах.

Да. Разбрах.