Камъните падат, всички умират

Преди

— Откраднал си го, нали?

Бях на девет и наострих уши, както правех винаги, щом чуех думата откраднал. Изречена от повечето хора, тя означаваше нещо съвсем обикновено — но от мама лесно можеше да се окаже нещо различно.

Измъкнах се от леглото, открехнах вратата и се промъкнах в коридора към светлината от дневната, където родителите ми бяха още будни. Скрих се в ъгъла, така че да не могат да ме видят. Баща ми говореше нещо, но твърде тихо, че да го чуя.

После отново се обади мама:

— Анди, не можеш да продължаваш да правиш такива неща за него.

(За сведение Анди не беше истинското име на татко. Беше го променил официално, когато навършил осемнайсет. Не можех да го виня; все пак кой би искал да носи името Дандилайън[31] през целия си живот? Очевидно негова е била идеята да ми даде нормално първо име и да се съобрази с традицията в семейство Куик за второто.)

— Просто се опитах да облекча ситуацията — отговори татко малко по-силно и успях да го чуя. — Онова куче беше огромно.

— Да, така беше — съгласи се мама. — Но не в това е въпросът.

— Напротив, точно в това е въпросът! — настояваше татко. — Беше огромно и му се нахвърли. Кълна се, че в него имаше нещо от вълк.

Не знаех за какво се карат мама и татко, но аз си спомнях кучето. Бях се озовал лице в лице с него на връщане от бакалията и в мига, в който ме зърна, започна да лае, ръмжи и да се зъби към мен.

— Толкова съжалявам — беше казала собственичката му, придърпа го за каишката и се опита да го успокои, като го хвана с две ръце. — Взет е от приют и… долу, момче! Раздразнителен е, но… не е злонамерен. Долу, Бени!

Спомням си как си казах, че, разбира се, беше злонамерен. Можеше да ме изяде на една хапка и точно това възнамеряваше да направи. Всяка частица от мен копнееше да избяга, но по някаква причина стоях като закован. Бях прекалено уплашен.

Тогава татко ме потупа успокоително по рамото, обърна се към жената и попита:

— Може ли?

Жената кимна, а татко се наведе и погали кучето. Скачането и лаенето изведнъж бяха заменени от душене и близане и кучето се превърна от потенциален убиец в дружелюбен домашен любимец, който отчаяно търси внимание.

Приближих се малко по малко, докато най-сетне и аз се престраших да го погаля.

Беше хъски. Името му беше Бентън, двете му очи бяха различен цвят, а козината му беше ужасно мека.

— Все пак въпросът не е в това — продължаваше мама. — Не можеш просто да прилагаш магията си, за да оправяш нещата всеки път, щом изникне проблем.

— Стига, Ани, ти видя колко уплашен беше той…

— Страхът е част от живота — отвърна мама. — Неприятно е, но така стоят нещата. А ако винаги се правиш на господин Поправям всичко всеки път, щом той се изплаши от нещо, никога няма да се научи да се справя със страховете си сам. Това ли искаш?

Страх. Кучето. Татко прилага магията си, за да оправи нещата. Е, това обяснява защо хъскито Бентън изведнъж стана толкова дружелюбно — татко му беше отнел злобата. Защо мама мисли, че татко е направил нещо лошо?

— Разбира се, че не — отговори с въздишка той.

В този момент се разкашлях. А може би кихнах или нещо от сорта. Не си спомням точно. Помня само, че мама бързо се появи зад ъгъла и ме спипа.

— Нали знаеш, че трябваше да си в леглото преди половин час — смъмри ме.

Местех поглед от мама към татко. Реших, че няма смисъл да споменавам какво съм чул.

— Жаден съм — казах. — Само исках малко вода.

Мама ми донесе чаша с вода и ме изпрати обратно в стаята и аз се замислих за Джофри, мъничкото ни корги, което беше умряло преди почти година. Все още много ми липсваше — но повече от всичко ми липсваше да си имам домашен любимец. Заспах, чудейки се след колко ли време е подходящо да започна да моля родителите си за мое собствено хъски.