Камъните падат, всички умират

Преди

Живота ми с Джофри. Вече ми се изясняваше. Джофри, коргито, което имахме, когато бях малък, наистина много обичаше да похапва от нашата храна на масата по време на вечеря. Един ден просто престана.

Просто започна да яде гранулите си и да не обръща никакво внимание какво ядат хората.

Макар да бях едва осемгодишен, пак успях да събера две и две. Татко беше откраднал апетита на Джофри към човешка храна.

Щом попитах татко дали е истина, той отговори:

— Няма смисъл да имаш невъзпитано куче, след като можеш да направиш нещо по въпроса, нали?

Интересно, но приблизително по същото време Джофри престана да се качва в леглата ни и да гризе обувките ни. Попитах татко дали нарочно му е отнел и тези желания. Дали е отнел всичките типични за кучетата навици, които, разбира се, и Джофри притежаваше.

— Хм. Сега като го спомена, забелязвам, че обувките ми не са така олигавени напоследък… — отвърна татко.

— Но го направи нарочно, нали? — попитах изпълнен със странна тревожност, която не можех да си обясня.

— Не точно… — но притеснената физиономия на татко бързо се преобрази в широка усмивка. — Поне страничният ефект е добър, нали така?

Помня, че се зачудих как може да има странични ефекти. Помня, че се зачудих дали, когато аз достигам до нечие съзнание, има странични ефекти.

Никога не ми беше минавало през ума, че татко може би изобщо не умее да използва магията си както трябва.