Камъните падат, всички умират

5

Нещо ме шляпаше по лицето. Някой викаше името ми. Някой беше подменил езика ми с мъртва мишка.

— Повърнах ли? — попита някой с моя глас. Усещах как мъртвата мишка се движи.

— Не — каза някакъв тип. — Просто припадна. Лия, какво му даде по дяволите?

— Червено. Една чаша. И малко Спрайт. Точно от него припадна, как е възможно?

Поотворих очи. Пред мен беше коленичил някакъв тип с разтворени длани, готов отново да ми заудря шамари. Разпознах го: Кендрик, онзи, който пиеше Жълто. Зад него стоеше Лия Рамзи-Улф, кръстосала ръце върху кожената си дреха.

— Сипала си нещо силно в Силното — избърборих. След това се поправих: — Спрайт в силното. Уфф. Знаешкаквоимампредвид.

— Нищо подобно не съм направила, кретен — заяви Лия, при все че на лицето й вече започваше да се оформя усмивка. — Хайде. Изправи се на крака. Ти ли шофира дотук?

— Не, Тео ни докара. Той беше с Нати Натали. Къде е тя?

Лия огледа тълпата, а след това посочи към другата страна на басейна. Там беше Натали и се целуваше… определено не с Тео. Това със сигурност, с абсолютна сигурност, не беше Тео. Беше високата брюнетка, която по-рано разговаряше с тях.

— Ооо — проточих аз, защото при всички положения беше много секси.

После зърнах Тео, малко встрани от Натали и приятелката й. Надигаше чаша, пиеше още и още, а след това хвърли чашата, затича се към басейна и скочи. По-скоро се пльосна по корем. И все още беше с всичките си дрехи.

— Този беше дотук — обяви Лия. — Кендрик, кой друг тук е поне малко трезвен?

— Аз не съм — отговори той. — Изпих може би четири милиарда Жълти.

— Ами Кори? — попита Лия, в гласа й започваше да личи отчаяние.

— Ами ти? — отвърна с въпрос Кендрик.

Лия направи физиономия.

— Обещах да закарам Сейди и Джеси, а не всички останали. Е, сега предполагам само Сейди, но…

— Ти — заговорих аз — имаш страхотен потник. Ти трябва да ме закараш.

— Какво става? — чух най-приятния глас в целия свят съвсем неочаквано. Бранди, хубавата прекрасна мила Бранди, вървеше към нас с хавлия, преметната през раменете. От нея капеше вода от басейна. Приличаше на русалка с крака.

— Приличаш на русалка с крака — уверих я.

— Пиян е — обясни Лия.

Бранди стисна устни.

— Виждам — тя коленичи пред мен и сложи длан на челото ми. Притиснах се в нея. Ръката й беше влажна и топла също като устните й. — Тео е само мъничко неразположен. Но какво ще кажеш аз да те закарам у дома?

— Моля те, моля те — намеси се Лия. — Пила ли си?

— Не повече от една глътка — отговори Бранди. — Ти какво, да не си отговорник по трезвеността?

— Всъщност, да — отговори Лия. — Но ако искате да си тръгвате, моля, заповядайте.

Бранди ми подаде ръка, за да стана, а аз започнах да мисля бързо. Щеше да ме закара у дома, което означаваше, че ще бъдем сами в колата. Човек иска да е трезвен в такъв момент. Но аз бях пиян. Много пиян. Трябваше да оправя това. Ето защо, щом хванах ръката й и направих опит да се изправя, се постарах дланта ми да докосне бедрото й точно при долнището на банския. Задържах я там достатъчно дълго, че да достигна до него, да издърпам малко от нейната трезвеност и да я взема за себе си.

Главата ми се проясни на мига.

По дяволите, не е като да не ми беше адски зле?

— Нека само видя къде е оставил Тео ключовете — каза Бранди. — Стой тук.

Тя забърза към басейна, където Тео се беше присъединил към група младежи без тениски. Изглежда се водеше водна битка — момчета срещу момичета — и като че ли Тео си прекарваше добре. Чудех се дали вече беше забравил за Нати.

Аз се обърнах към Лия, която отново беше започнала да приема поръчки за питиета.

— Извинявай, че припаднах — казах.

Тя подаде чаша Синьо на някакво момиче и се обърна към мен с кисела физиономия.

— Я виж кой внезапно възвърна речта си.

— Мхм — измърморих, доста смутен. Инстинктът ми подсказваше да се докосна до нея, да се свържа и да открадна спомените й за последните няколко минути. Но не бях съвсем сигурен дали мога да открадна от паметта й.

А и начинът, по който ме гледаше. Определено не беше заради това, че бях изпаднал в несвяст. Гледаше ме по същия начин още преди да съм започнал да пия.

— Хей — подхванах аз. — Защо реагира така, когато чу името ми?

— Как? — попита тя. — Никак не съм реагирала.

— Някак презрително — казах. — Да не би с Хедър да сте били врагове? Или съпернички? Антагонисти?

Тя въздъхна и се разсмя.

— Никой вече не използва думата антагонисти, новобранец.

Усмихнах се.

— Никой вече не използва думата „новобранец“, съпернице.

— Аз да — каза тя, без да отвърне на усмивката.

Добре тогава.

След няколко минути неловко мълчание Бранди се появи, а роклята й отново прикриваше банския. Въртеше ключ на показалеца си. По раменете й капеше вода от косата й, но нея като че ли не я беше грижа.

— Готов ли си? — попита.

Хвърлих поглед към Лия, която изглежда беше изгубила интерес към мен.

— Да. Готов съм.

Бранди подкара колата безмълвно по тихата улица, а след това по друга и накрая по Главната улица, която също беше тиха, с изключение на малка група пушачи пред единствената кръчма в града. Главната улица ставаше все по-малка и по-малка, докато се изкачвахме нагоре по планината към Скалата. Оставаше ни само да прекосим моста над мъничкото поточе, след това да свием по втория ес-образен завой, обозначен със знак, отдавна обрасъл с пълзящи лози и надвиснали клони, и да завием наляво, за да се озовем пред къщата на баба.

Бранди внимателно мина по неравната алея, докато колата на леля Холи не се озова пред нас. След това паркира и изключи двигателя. После тя… не каза нищо. В продължение на цели три вдишвания и издишвания тя не каза нищо. А след това:

— Аспън, искаш ли да излизаш с мен?

Извърнах се рязко към нея — толкова рязко, че вратът ми отново се схвана. Понякога Бранди задаваше въпросите си така, че не си сигурен дали е обикновен въпрос или в него не се долавя и обвинение. Обикновено погледът й уравновесяваше нещата в едната или другата посока, но в колата на Тео беше тъмно. Изобщо не можех да видя очите й.

При всички положения отговорът ми щеше да е еднакъв.

— Хм, да. Тоест твърдо да.

Тя се усмихна.

— Дааа, и аз така си помислих.

Стомахът ми леко се сви. Каза го мило, но нямаше да е първият случай, в който Бранди ме подвежда с лекота.

— Така ли? — попитах.

Тя кимна.

— Странно е, защото тъкмо скъсах с Тео, беше буквално току-що. А бяхме заедно от месеци. Би трябвало още да го превъзмогвам. Не би трябвало да седя тук и да искам…

— Да искаш какво? — попитах. Опитах се да не прозвуча твърде нетърпелив.

— Знаеш какво — отвърна тя и звънко се разсмя. Смях, напомнящ захарен памук. — Да целуна най-добрия приятел на бившия си. На всичкото отгоре в неговата кола.

Да. Определено това ми беше достатъчно. Наведох се напред, внимателно извърнах глава вляво и устните ни отново се сляха. Вкусът й беше същият като преди. Целуваше се по същия начин. Но всичко останало беше различно. Вместо шумните плискащи се с вода купонджии наоколо този път бяхме заобиколени от тишината в колата и леките неравномерни звуци от дишане, които ставаха все по-дълбоки и силни…

— Но не е ли странно? — попита тя и рязко се дръпна.

— А? — отвърнах замаяно.

— Това — настояваше тя и местеше ръка от мен към нея и обратното. — Би трябвало да чувствам, че е… твърде скоро. А не е така. Странно е.

И така, бях превъртял чувствата и на двамата през етапа след скъсването, но въпреки това Бранди продължаваше да търси причина, която й пречи да се сваля с мен. Не беше честно.

— Не, не е — казах аз. — Всяка раздяла е различна.

— Ти пък откъде ще знаеш — отвърна тя с тон, който беше донякъде закачлив, но не съвсем.

Права беше. Бях хлътнал по Бранди толкова отдавна, че изобщо не си бях правил труда да опитам да излизам с някоя друга. Най-близкото ми до среща преживяване беше това с Кийша Съливан, но беше забивка само за една вечер след бала и в резултат на това цели две седмици не можехме да се погледнем в очите. Това не се броеше за „връзка“.

— И все пак… — заговорих аз и сложих ръка на рамото й. И се свързах. Само да можех да открия съмнението, което я държеше на дистанция от мен, щях да го изтегля и…

Тя отблъсна ръката ми.

— По-добре влизай, става ли? Аз трябва да се върна на партито. Тео каза, че си е уредил място за преспиване, но все пак трябва да го проверя… — тя пое дълбоко дъх и звучно и продължи. — И ще помисля за това.

— За това — повторих. — За мен и теб?

— Да — отговори тя. — Харесвам те, Аспън. Но Тео още е мой приятел. Разбери ме, просто искам… да се уверя, че той няма нищо против.

Е, в такъв случай, всичко беше наред. Тео не търсеше начин отново да се събере с Бранди. Бях се постарал да е така.

— Идеята е чудесна — казах и откопчах предпазния си колан. — Не стой твърде до късно.

— Не си ми шеф.

Разсмях се и слязох от колата.

— Карай внимателно. И стой далеч от Червеното.

— Можеш да се обзаложиш, че точно това ще направя — отговори тя и отново включи двигателя, за да може фаровете да осветят пътя ми към входната врата.

— Доста късно се прибираш — провикна се баба от дневната.

Събух обувките си и отидох да я видя. Лампата не беше светната, а в камината тлееше огън. Обикновен огън, не онзи с тюркоазения отблясък за ритуала на триадата. Баба се беше свила в креслото си, краката й бяха покрити с плетено одеяло, а в скута й върху възглавница лежеше подпряна дебела книга.

— Не по-късно от всички останали — отговорих. — Бях първия, който си тръгна. Аз… стана ми зле. Бранди ме докара дотук.

Баба примигна към мен, сякаш се опитваше да надникне към коридора.

— И къде е сега?

— О, върна се обратно на партито. Тео още е там, а колата е негова.

Тя ме погледна. След малко остави внимателно книгата на масичката до креслото, редом с една чаша и чифт очила.

— Пил ли си, Аспън? Знам, че всички пият на тези събирания.

— Сто процента трезвен съм — заявих. — Искаш ли да вървя по права линия? Или да ти кажа азбуката?

— По-важното е — прекъсна ме тя и устните й се извиха на една страна — чия трезвеност си откраднал?

— О — възкликнах и осъзнах, че съм твърде изненадан от въпроса, та да кажа друго, освен истината. — На Бранди. Как разбра?

Баба махна пренебрежително с ръка.

— Моята Холи прави същото от месеци. Напива се до безпаметност, а после краде трезвеност, за да може да шофира до вкъщи. Или се напива до безпаметност в спалнята си, за да не си прави труда да краде. Крие скоч в гардероба си, сякаш си мисли, че нямам представа — тя въздъхна, размърда рамене и погледна към мен. — Винаги разбирам.

— По дъха? — попитах.

— По очите — отговори тя. — Аспън… разбираш, че има разлика да пиеш на парти с приятелите си и да пиеш сам в стаята си, нали?

Всъщност никога не се бях замислял до този момент.

А и беше ли нужно? Доколкото ми беше известно, идеята при алкохола беше да донесе повече настроение. Социален лубрикант, както го наричаше Бранди.

Все пак ми се стори, че разбирам какво има предвид баба.

Кимнах.

— Добре — каза тя. — Не забравяй тази разлика, момчето ми. Така ще имаш много по-голям шанс да бъдеш щастлив.

Кимнах още веднъж… и тогава забелязах нещо.

— Листа ли имаш в косата си? — попитах.

— Хм? Къде?

Наведох се и ги махнах: две листенца, и двете малки, заплетени в сивата коса на баба.

— Божичко — леко се засмя тя и потупа главата си с длан, сякаш искаше да се увери, че не е останало още някое. — Дори не съм забелязала.

Ухилих се.

— Ходи ли на фойерверките? Не те видях там.

— Не, боже мой, не. Събират се твърде много хора. Поразходих се, но чак след това. Не бих се шляла в тълпата без теб или Холи, за да ми откраднете малко спомени.

— Да откраднем спомени?

Тя повдигна вежда.

— Спомняш ли си услугата, която ми направи във вечерта на пристигането си?

Спомнях си. Вечерта, в която с Тео и Бранди бяхме пристигнали от града, баба ни изведе да вечеряме паста. Самата паста не беше особено добра, поне според бруклинските стандарти, но все пак. След това ме беше дръпнала настрана, за да ми каже нещо — нещо за ритуала на триадата, защото иначе би го казала пред приятелите ми — и един от сервитьорите ни чу. Малко след това тя ме помоли да открадна не само спомена на човека за разговора ни, но и за това, че изобщо някога я е срещал.

— Често ли правиш така? — попитах я аз.

— По-лесно е да вървиш през живота, когато можеш да разчиташ на анонимност, Аспън.

Това трябваше да е някаква дълбока мъдрост ли? Не можах да преценя.

— Значи леля Холи не те придружи за разходката?

— Остана в офиса цяла вечер — отговори баба. — В момента е много заета.

Леля Холи беше адвокат. Ако се вярва на телевизията, адвокатите винаги са заети. Но все пак:

— Четвърти юли е. При това е почти полунощ.

Баба се засмя.

— Полунощ отмина, както ще се увериш.

Добре, след полунощ е и няма с кой друг да си прекарвам времето, освен с баба. Не че баба не е страхотна, но…

— Май трябва да си лягам — казах.

Тя кимна.

— Чудесна идея. Наспи се добре. Скалата отново отслабва и подозирам, че до утре ще се отвори нов процеп. Вероятно няма да е голям, но ще имаш нужда от сили.

— Можем да го оправим сега — предложих, като се постарах да не звуча прекалено нетърпелив.

— Утре — отговори тя категорично, но мило. — Не се поправя нещо, преди да се е счупило. А и знаеш, че това не е работа за по-малко от трима.

Знаех го. Това донякъде беше причината тази година да дойда през юни, вместо през август, както правех обикновено. При баба и леля Холи бяха гостували цял куп роднини след смъртта на Хедър и всички те бяха помагали в ритуала, откакто я нямаше, а аз бях поредният в списъка.

— Като стана дума за това — казах аз, — леля Кала[23] спомена ли дали ще се премести тук за постоянно?

Баба направи физиономия. Леля ми Кала беше основният претендент за мястото на Хедър като постоянен трети човек — само че беше стара и болна, а и двете с баба се разбираха колкото Батман и Жокера. И все пак, тя се беше пенсионирала и преместването й в Три Пийкс щеше да е по-лесно, отколкото за всеки друг от роднините.

— Холи продължава да пита. Кала продължава да отказва — баба въздъхна. — В името на Скалата, надявам се да размисли. Но при мисълта тази жена да остане под покрива ми за повече от седмица… Както и да е, това определено не е твой проблем. Лека нощ, Аспън.

В тона й се долавяше особена нотка, сякаш се опитваше да ми внуши точно обратното на онова, което казваше. Но леля Кала не беше мой проблем — та аз я бях виждал само два пъти, — така че не се замислих много за това. Просто пожелах лека нощ и се отправих към стаята си. Е, на практика стаята беше на Хедър.

Светнах лампата… и буквално подскочих.

— Но какво…

Бранди ми се усмихваше, седнала на леглото.

— Здрасти, Аспън.

— Но ти — заговорих аз и сочех неопределено към алеята долу. Не се ли беше върнала на партито? Определено беше включила двигателя. Но бях ли я чул действително да потегля?

— Тео си има местенце за преспиване — каза Бранди. — Той така го определи. Освен това вече се беше отрязал, когато си тръгнахме. Дори да се върна, надали ще е способен да води смислен разговор тази вечер.

Босите й крака описваха случайни фигури по небесносиния килим. Ноктите им проблясваха в сребристо. Пристъпих предпазливо в стаята.

— Ти, от друга страна, изглеждаш учудващо трезвен за някой, който припадна само преди час.

Ухилих се.

— А казват, че азиатците не носят на пиене.

— Може да се отнася само за стопроцентовите.

— Или може би съм супергерой.

Бранди се усмихна още по-широко.

— И това превръща мен в каква? — тя се облегна назад на дланите си, а гърдите й изпъкнаха съвсем преднамерено. — Лоис Лейн[24]?

— Супермен? — учудих се аз и се опитах да се съсредоточа единствено в лицето й и в нищо по-надолу от него. — Сериозно? Аз казвам супергерой, а ти избираш най-калпавия?

— Бягаш от основния въпрос, Куик?

Гласът й беше нисък. Дрезгав. Устата ми пресъхна.

— А основният въпрос е?

— Затвори вратата — нареди тя.

Подчиних се.

— Ще трябва да бъдем тихи — продължи тя и ме прикани към леглото. Движех се като марионетка, командвана от ръцете й. Наистина се случваше. Бранди беше в леглото ми и искаше и аз да съм там и да бъдем тихи, а това вероятно нямаше да е лесно.

— Ако ти можеш, и аз мога — казах и седнах до нея. Сложих длан върху коляното й. — Само че… Мамка му. Нямам…

— Аз имам — каза тя и показа малко станиолово пакетче. — Ела тук.

След това отново започнахме да се целуваме, по-ненаситно от преди, по-необуздано, тъй като този път играта не приключваше с целуването. Тя бързо пъхна ръце под ризата ми и я изхлузи през главата ми, а аз съблякох нейната рокля. Всичко се случваше толкова бързо — преди два часа дори не се бяхме целували — не беше ли редно нещата да се случват малко по-бавно?

Но Бранди не ми беше първата, а знаех, че и аз не съм първия й. Вероятно бавното темпо беше за първите.

А може би просто и двамата бяхме хлътнали здраво, освен това нямаше правила колко бързо или бавно трябва да се случват нещата, просто трябваше да престана да премислям и…

И…