Камъните падат, всички умират

7

Баба не се шегуваше за пораженията от четвърти юли върху Скалата. Още на следващия ден се отвори малка пукнатина, точно както беше предвидила, и това беше само началото. Баба, леля Холи и аз посветихме всяка от следващите седем вечери на ритуала на триадата, съсредоточен върху поредица от дребни неща, които откраднах от непознати.

От една жена взех изключително лошия й вкус за поп музика, а от третокласник — притеснението му да отговаря на въпроси пред класа. Откраднах увлечението на двайсетгодишен младеж по филмова актриса, която и без друго нямаше вероятност да срещне, както и гнева на възрастен мъж, задето са му отнели шофьорската книжка.

А след това, всеки път щом ритуалът приключеше и можех да се измъкна иззад заключените врати на дневната, прониквах в съзнанието на Бранди, за да проверя дали не са се породили нови чувства към Тео, дали не се е появило нещо повече от обикновено приятелство.

Имаше няколко неща. Нотка на възхищение към ръцете на Тео. Лека носталгия към прегръдките, с които я беше дарявал. Все от този сорт. Откраднах ги всичките, преди да са успели да прераснат в по-сериозни чувства. Така можех да бъда сигурен, че докато Бранди е с мен… е, поне не мечтае да съм някой друг.

А напоследък тя често беше с мен. Още повече сега, когато Тео редовно ни изоставяше, за да се вижда с онова момиче Кори. Заехме колата на леля Холи и отидохме да гледаме още веднъж „Кръв от Юпитер“. Мотаехме се по Главната улица, ядяхме сладолед и наистина ужасна пица. Дори си направихме пикник на Майското поле, където се постарах да обясня, без да издавам семейните тайни, смисъла на всички тези играчки, хартийки, книги и какво ли още не, струпани под дървото.

— О, значи се прави за късмет? — заключи тя след няколкоминутно несвързано бърборене от моя страна. — Веднъж в годината оставяте тук нещо символично за късмет?

Което, разбира се, беше доста по-просто от моето обяснение.

— Да. Нещо такова.

— Чудесно, наистина — каза Бранди. — Ще оставя нещо.

— Не! — възпротивих се аз и препречих пътя й към дървото.

Тя спря видимо объркана.

— Защо не?

— Ъъ… — очевидно не можех да й кажа истината. — Защото не е първи май. Прави се само на този ден.

Тя извъртя очи.

— Това е тъпо — и продължи напред към дървото.

— Бранди, стига, недей — настоях аз, останах на мястото си и я помолих да се върне. Но тя продължи. Наведе се и остави нещо на купчината, а след това се върна със замечтан поглед.

— Ето. За късмет.

— Какво остави? — попитах.

Бранди се усмихна.

— Тайна.

Когато се върнах на полето с баба и леля Холи по-късно същата вечер, огледах много внимателно за вещ, която може да е на Бранди. Дори се свързах с няколко неща, просто за да ги усетя. Но каквото и да беше оставила, не успях да го открия.

Най-накрая след приключването на седмия ритуал на триадата, баба въздъхна дълбоко и каза:

— Да. Това трябва да помогне за известно време.

— Сигурна ли си? — попита леля Холи.

— Разбира се, че не съм сигурна — отвърна спокойно баба. — Никога не съм сигурна, докато моментът настъпи или пък не настъпи. Наясно си.

И все пак звучеше достатъчно убедена и почувствах как облекчение стопля гърдите ми. Тази вечер не беше приятна заради проливния дъжд, който съвсем беше наводнил Майското поле. А се очакваше, че ще продължи да вали през цялата нощ, ако не й по-дълго.

Надявах се да не е по-дълго. Вратът ми винаги се схващаше повече, когато вали.

Но също така се надявах да продължи, защото обичах звука на дъжда, особено нощем. Харесваше ми усещането за уют, докато двамата с Бранди стояхме вътре, а стените ни защитаваха от хаоса навън.

И тази вечер, както всички останали, Бранди отиде да спи в стаята си. Твърдеше, че било заради хъркането ми, но според мен беше заради прекалено тясното легло на Хедър. Много подходящо за гушкане, но не и за спане.

Чак след като тя си отиде и затвори вратата след себе си, осъзнах нещо много важно: бях забравил да затворя прозорците на Хедър, когато започна бурята, което означаваше, че сега килимчето в другия край на стаята е подгизнало. Лесно щях да поправя това, като го навия тази вечер, а утре щях да го сложа да се суши. Все пак наистина исках да оставя прозореца отворен.

Потършувах набързо в килера и открих идеалното решение: синьо платнище, което можеше да събира водата. Разпънах го под прозореца, преди да сваля лещите си, да наместя възглавницата под главата си и да заспя под странните звуци на капките по платнището.

После се събудих.

Някой шепнеше.

Потърсих очилата си на нощното шкафче, опитвайки се да подредя мислите си правилно, да разгранича сънищата от мислите в будно състояние. Чувах глас, който изричаше някакво име, но не това ме беше събудило. Чу се и тъп удар като от сблъсък.

Пръстите ми най-сетне достигнаха очилата и аз бързо ги сложих на лицето си. Стаята се проясни пред очите ми. Празна.

Почти празна.

Там долу, точно под прозореца, някой лежеше свит върху платнището, сякаш беше паднал и още не беше събрал сили да се изправи.

Натрапник. Трябваше да извикам за помощ. Трябваше да се допра до него достатъчно дълго, че да мога да открадна желанието му да ме обере или убие. Трябваше…

Но щом светнах нощната лампа на Хедър, свитата фигура вдигна глава. От дългата коса се стичаше вода върху платнището и намеренията ми за всичко, което трябваше да направя, отстъпиха място на пълно недоумение.

— Мамка му — измърморих и пъхнах пръсти под очилата си, за да прогоня по-бързо съня от очите си. — Лия?

— Аспън? — Лия притискаше с длан рамото си и сякаш изведнъж всичко си дойде на мястото. Някак се беше покатерила през прозореца. Беше се подхлъзнала на платнището. Вероятно беше ударила рамото си в стената и точно този звук ме бе събудил.

— Не си ти — каза тя. — Имам предвид… ти трябваше да си Хедър.

— А ти трябваше да си… ъъ, не в моята стая — довърших глупаво аз. — Как се озова тук?

— Дървото отвън — отговори тя. — Покатерих се по него.

Беше се покатерила. Точно така. Спуснах крака на пода, внимателно стъпих върху платнището и й подадох ръка, за да й помогна. Тя пренебрегна жеста ми, притисна се в стената до прозореца и се изправи сама.

— Защо това е тук? — попита тя и посочи с поглед платнището, а после се премести върху килима. Краката й бяха боси като моите и по тях беше полепнала кал.

— За да събира водата — отговорих.

Тя ме погледна право в очите.

— Можеше просто да затвориш прозореца.

— При буря като тази? — заради шума от дъжда и все още лудешкото биене на сърцето ми гласът ми прозвуча почти треперещ. — Няма начин.

— Ненормалният — измърмори тя и обгърна тялото си с ръце. Небесносинята й пижама беше подгизнала. Достатъчно мокра беше, за да видя ясно, че отдолу не носи сутиен. Щях да отместя поглед, стига да не бях забелязал и друго в този момент.

— Хей, ти трепериш — казах. — Влизай.

Което беше доста глупава реплика, тъй като реално тя вече беше вътре. Все пак направи няколко крачки от прозореца, като през цялото време търкаше длани една в друга, а след това и ръцете си като някой бойскаут, който се опитва да запали огън.

Грабнах първото топло нещо, което ми попадна: пухкаво лилаво одеяло от гардероба на Хедър.

— Вземи — казах, но Лия не посегна към него. Сякаш дори не го виждаше. Хубаво. Вероятно и без това беше твърде малко, за да се стопли с него.

— Трябва да си вървя — каза тя и несигурно се обърна към прозореца. — Идеята не беше добра.

— Чакай — спрях я аз. — Какво имаше предвид с това, че е трябвало аз да съм Хедър?

Лия отново погледна към мен.

— Ехо, това е нейната стая, нали?

— Извинете ме, но тя е мъртва, при това от февруари.

— Много забавно — отвърна Лия. — Направо ще се пукна от смях. Просто ми кажи къде е тя и ще се махна от очите ти.

— Къде е тя? — повторих аз и усетих как напълно губя равновесие.

— Или пък не, не ми казвай. Заминала е на поредното шантаво пътуване из Европа, нали? Известни личности. Хора с пари. Ясно.

— Лия…

— Кога ще се върне, за да мога…

— Лия.

Тя млъкна и дори аз потрепнах от звука на собствения си глас. Самият аз не очаквах да прозвучи толкова силно. Отне ми няколко секунди да се ослушам за движение извън стаята, за всеки случай.

Чак когато се уверих, че къщата беше също толкова тиха, колкото и преди, забелязах изражението на лицето й. Пълно объркване. Тя наистина си мислеше, че се шегувам.

— Не знаеш ли? — попитах.

Тя се втренчи в мен.

— Какво да знам? — попита най-после.

— Хедър умря — казах отново. — През първата седмица на февруари. Някакво заболяване на белите дробове.

Лия остана втренчена още известно време, а после започна бавно да клати глава напред-назад и изглежда дори не си даваше сметка, че го прави.

— Февруари — промълви.

— Да — отговорих и я огледах внимателно.

Нещо тук не беше както трябва. За човек, който не чувстваше неудобство да се покатери в стаята на Хедър през прозореца в… погледнах часовника на шкафчето — почти два часа през нощта — беше изпуснала грандиозна новина.

— Точно преди Свети Валентин. Да, точно когато…

Този път не казах нищо, наблюдавах я как сбърчва вежди, чаках да довърши изречението.

— Когато престана да идва на училище.

— Ами да — казах. — Защото беше мъртва.

— Но аз попитах — продължаваше Лия, сякаш изобщо не ме е чула. — Казаха, че се е преместила в друго училище. Реших, че е в някое от онези шикозни училища по изкуствата долу в града. Разказваше, че подала молби за стипендии и реших, че най-сетне… — в този момент погледът й отново се изостри и тя настойчиво се загледа в мен. — Защо излъгаха? Кой лъже за нещо подобно?

Вдигнах ръце с разтворени длани, исках да я успокоя.

— Задаваш въпроси на грешния човек.

Тогава си спомних колко малко хора присъстваха на погребението на Хедър. Спомням си как ми направи впечатление, че не се появи никой от приятелите й. Само членове на семейството. Но защо?

— А тя… — но Лия отново се отнесе, дланта й се движеше все по-нагоре, притисната силно в гърдите, съвсем близо до ключицата й. Изглеждаше сякаш всеки момент ще получи пристъп на паника. Затворих прозореца, а след това отидох до гардероба на Хедър и затършувах в него, докато не открих халат за баня. Беше ярко розов.

— Вероятно не е точно в стила ти — казах, щом го подадох на Лия — но изглежда топъл.

Тя се поколеба за момент, а после каза:

— На Хедър е — но все пак го взе и се уви в него. — Благодаря — измърмори по-скоро към пода, отколкото на мен. Вече не трепереше, а стоеше напълно неподвижна. — Просто не мога да повярвам…

— Да — промърморих. — Хм, слушай. Не искам да бъда груб, но ако двете с Хедър сте били толкова близки приятелки, че да се катерите в стаята на другата през прозореца, как така не разбра… искам да кажа… не забеляза ли, че вече не ти се обажда? Или нещо от сорта?

Лия отвори уста и за момент ми се стори готова да ме убие. Или пък да заплаче. При всички положения само отсече:

— Трябва да вървя.

— Да, добре — казах аз и посочих прозореца зад гърба й. — Навън е ужасно.

Тя се обърна да погледне. От другата страна на стъклото бурята бушуваше още по-яростно. Дъждът на практика беше хоризонтален. Нямаше начин да я пусна навън.

— Лия — извиках я. Тя не ми отговори. Свъсила вежди, само се взираше безучастно в поройния дъжд. — Лия. Ей.

Съжалявам ако съм те засегнал.

Все така нищо.

— Лия!

Тя се извърна рязко, отметна грубо косата от лицето си и присви очи срещу мен.

— Какво?

— За какво дойде все пак? — попитах.

Лия леко отвори уста. После отново я затвори. Стоеше загледана зад мен или може би през мен, не можех да преценя дали ще рухне и ще започне да плаче, или може да извади оръжие и да ми пръсне мозъка по стената. Всичко беше възможно с прясната информация, която Хедър получи, и бурния вятър навън. Абсолютно всичко.

Ако срещу мен беше някой друг, щях да проникна в съзнанието му и да взема тъгата, или шока, или каквато емоция я тормозеше. Но последния път, когато бях откраднал нещо от Лия, се бях озовал в несвяст в задния двор на непознат. Затова просто й заговорих възможно най-кротко:

— Лия? Хайде, кажи какво има?

— Джеси — каза тя с глас, сподавен от емоция, която не можах да определя. — Той е… Боже, не, сега вече изглежда толкова глупаво. Нямах представа за Хедър. Изобщо не знаех.

— Джеси — повторих силно аз, като се опитах се да я накарам да се съсредоточи. — Онзи Джеси със светещите обръчи?

— Моят приятел Джеси — лицето й изразяваше няколко различни състояния в рамките само на няколко секунди. Изглеждаше настроена отбранително, след това гневно и накрая съкрушено. — Нещо му се е случило и реших, че… ами, помислих си, че Хедър може да помогне. Или че може би точно Хедър е причината. А вероятно и двете, не знам. А вече може би нито едното. Боже. Съжалявам. Звуча като побъркана.

— Не, нищо подобно — излъгах в стремежа си да бъда внимателен. — Какво се е случило с Джеси?

Лия си пое въздух.

— Ще прозвучи глупаво. Поне на теб.

— Обзалагам се, че съм чувал и по-глупави неща.

— Наистина глупаво.

— Полунощ мина — отговорих. — Нищо не звучи наистина глупаво след полунощ.

Тя постоя загледана в мен. После каза:

— Джеси ослепя.

— Имаш предвид… наскоро? — попитах предпазливо и се опитах да си припомня снимките, които Сейди ми беше показала. Джеси на покрива, заобиколен от разноцветни светлини. Беше доста дръзка проява дори и да можеше да вижда. А в противен случай? Малко вероятно.

— Да! — отвърна Лия и вдигна ръце. — Ето, това е. Не разбираш.

— Какво не разбирам? Лия. Обясни ми.

Тя бавно тръгна назад към прозореца.

— Няма значение. Трябва… почакай. Почакай секунда — тя спря, загледана внимателно в мен. — Февруари. Мъртва е от февруари. Ти откога си тук?

— Аз? — учудих се. — Само от няколко седмици. От края на юни. Защо?

Лия тихо пое въздух и забелязах, че пресмята нещо.

— Оххх — започна тя. — Не е била Хедър. Бил си ти.

— Опа, задръж — казах и направих малка крачка назад.

— Какво за мен? Какво съм направил?

— Какво съм направил? — изимитира ме тя заядливо и пискливо. — О, я стига.

— Не, сериозно, какво съм направил?

Тя лекичко наклони глава и ме изгледа, като че ли не беше сигурна дали говоря сериозно, или я занасям. Нищо подобно не правех. Изобщо.

— Чашата ми на партито. И телефона ми, когато се появи в книжарницата.

— Казах ти, просто въвеждах номера си…

— Номерът ти не е в телефона ми — прекъсна ме тя. — Проверих.

— Ами, твоят телефон е различен от моя — казах. — Залови ме, преди да съм се ориентирал в менюто.

— Значи твърдиш, че не можеш да правиш онова, което умееше Хедър?

Примигнах изумено. Тя знаеше. Баба твърдеше, че абсолютно никой в града няма представа на какво са способни членовете на семейство Куик, но грешеше.

Лия със сигурност знаеше.

— Хм — опитах се да накарам гласа си да звучи нормално. — Какво… какво е умеела Хедър?

Лия вдигна вежди.

— Питаш, защото искаш да ти разкрия тайната й? Или питаш, защото вече знаеш и искаш аз първа да го изрека?

Побиха ме тръпки. Тя знаеше. Тя знаеше. Тя знаеше.

Преди да съм съумял да дам подходящ отговор, тя продължи:

— Хедър може да взема разни неща от хората. Свързва се… свързваше се… с вещите им или с нещо, което са докосвали, и отнемаше по нещичко, а след това подхранваше Скалата по време на онези шантави ритуали.

— Аз…

— Ти също го умееш — добави тя. Вече не беше въпрос. — Така е, нали?

Мина цяла вечност. Лия приличаше на богиня на истината и правосъдието въпреки разчорлената си мокра коса и глупавата розова хавлия. Аз бях с очила, по пижама и с боси крака.

Никога не бях споделял с никого своята тайна. Нито с Тео. Нито с Бранди. С никого.

Опитах да се усмихна, но лицето ми не реагира, затова поех дълбоко дъх и казах само:

— Да, умея го.

А после, преди дори да мога да осмисля станалото, Лия се втурна към мен и започна да ме блъска с две ръце. Отстъпих назад, но атаката й беше достатъчно яростна, че да ударя краката си в дървената табла на леглото на Хедър.

— Защо го направи? — взираше се настоятелно в мен с кафявите си очи, пълни с гняв. — Зрението му ли беше най-…

— Нищо не съм направил! — оправдах се и инстинктивно вдигнах ръце пред гърдите си, за да се предпазя, в случай че отново реши да ме удря. — Е, може това да не е точно така, но не съм му отнемал зрението. Кълна се, не съм.

— Тогава ми кажи кой го направи.

— Шшш! — извърнах поглед към вратата. — Говори по-тихо, може ли? Не искам да ни чуят.

— Те? Майката на Хедър?

— И приятелите ми, и баба ми, всички спят.

Тя примигна.

— Откога бабата на Хедър живее тук?

— От…

О, ясно. Лия вероятно е една от многото, чийто спомен за баба е бил откраднат. Опа.

— Ъъ, не знам. Но виж. Чуй ме. Защо мислеше, че Хедър има общо с това, че Джеси е ослепял? Не е ли възможно… разбираш… просто да се е случило? Някак?

— Да се е случило някак? — повтори безизразно Лия, за да мога да чуя колко невероятно тъпо звучеше изказването. Получи се. Изтръпнах. — Е, какво точно направи?

— Ъъ…?

— Току-що каза, че нищо не си направил — тя кръстоса припряно ръце и ме загледа с убийствен поглед. — А след това добави, че не е точно така. Е? Какво направи?

— Той притежаваше състезателен хъс — казах. — Това му отнех. Само това взех.

— Тогава защо…? — започна Лия, но след това замълча, сякаш недовършеният въпрос беше насочен по-скоро към нея, отколкото към мен.

— Нямам представа защо. Ритуалът беше същият както винаги.

— Състезателният му хъс — каза Лия със странно изражение, сякаш почти се усмихваше. — Човече. Треньорите му биха били във възторг. Тъкмо навреме в годината на дипломирането. Той е капитан на отбора по баскетбол, известно ли ти е? — тя преглътна тежко. — Макар че сега, когато не вижда…

— Да… — и в този момент си спомних какво ми беше подсказал инстинктът. Причината, по която се бях върнал в книжарницата да търся Лия. — Почакай, и ти ли го можеш? — попитах я. — Имам предвид, да вземаш разни неща от хората? Ти…

— Не — раменете й увиснаха. — Искам да кажа, бих искала… но не.

— Тогава откъде знаеш? — попитах. — Баба ми каза, че никой в града няма представа за… за… ти знаеш. За нас. За това, което правим.

— Хедър ми каза. Още докато бяхме най-добри приятелки. В действителност не й беше позволено да ми казва — добави тя, после потрепна. — Съжалявам.

— Съжаляваш?

Тя сви рамене.

— Че говоря лошо за… Знам, че не е редно.

— О… — отвърнах, макар до голяма степен да вярвах, че в изброяването на факти всъщност няма нищо лошо.

— Наистина е така, никой друг не знае — увери ме Лия. — Само аз. Дори Джеси не знае защо е ослепял. Знае само, че е сляп.

Джеси. Точно така. Щом чух името му отново, мислите ми започнаха да се подреждат. Притворих очи.

— Да. По този въпрос. Какво точно се случи тази вечер? Очевидно е било голяма работа, за да дотичаш тук посред… — посочих към прозореца, към бурята навън.

Лия въздъхна, седна на пода и облегна гръб в скрина. Седнах на леглото срещу нея, а тя сви крака, сякаш се пазеше от нещо.

— Нямаше го почти от две седмици — взе да разказва тя. — Не отговаряше на телефонните ми обаждания. Не отговаряше дори на обажданията на Сейди, нито на Хари — шефът ни в книжарницата. Освен това никой не успяваше да открие и родителите му.

Кимнах.

— А тази вечер, докато се приготвях за лягане, телефонът ми изведнъж звънна. Беше той. Каза, че тъкмо се върнал и съжалява, че не се е обадил, но… — тя замлъкна, а после започна силно да клати глава, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Очевидно една сутрин се събудил и не можел да вижда. Просто така. Баща му го завел на очен лекар, но човекът нямал представа какво му е. Завели го при друг очен лекар… отново никаква идея.

Затова запазили час при специалист в града. Все така нищо. Останали там повече от седмица, ходили при нови и нови лекари и никой не откривал проблем. Нямал отлепена ретина, нито пък болести, при които внезапната слепота е страничен ефект. Нищо. Накрая трябвало да избира между възможността да остане и да се превърне в лабораторен плъх на някакъв университетски учен или да се прибере у дома.

— Много ясно, и аз не бих избрал да съм лабораторен плъх — казах.

— Нали? — отвърна Лия. — Той каза, че не се обаждал, защото не знаел какво да каже. Не искал да ни уверява, че е добре, а след два дни да се окаже, че страда от някаква рядка болест, нали разбираш?

— Струва ми се логично.

— Не, не е! — възмути се тя. — Добре го подредих този нещастник. Но се опитах и да го ободря. А после, щом приключихме разговора, за да се обади на Сейди, хукнах от нас право насам и се покатерих през прозореца, и ето ме тук.

Дори не си беше обула обувките.

— Защо тук? — попитах я.

— Защото — отвърна незабавно тя — семейството на Хедър е в основата на всичко странно и свръхестествено, което някога се е случвало в този град.

Намръщих се.

— Тук случват ли се много свръхестествени неща? Очевидно е така, но говоря за… забележими неща?

— Може да не са забележими за останалите, но за мен са — отсече тя. — Разбираш ме. Някой престава да си пада по нещо, което е обичал, или обратното. Дребни неща. Не знам. Част от тях вероятно изобщо не са свързани с ритуала. Но гарантирам, че има и такива, които са. Особено по-сериозните.

— А? — учудих се. — Какви са тези сериозни неща?

— Очевидно зрението на Джеси — отвърна тя и гневът отново се прокрадна в гласа й. — А също и други неща, като онзи път, когато учителят ни по алгебра забрави метода за делене на големи числа. Хедър мразеше този тип, затова съм сигурна, че тя се намеси. Или когато онова момиче… Боже как й беше името?… Няма значение. Момичето, което играеше главните роли във всички училищни мюзикъли. Един ден пееше с най-прекрасния глас на света, а на следващия — напълно фалшиво.

— Леле — възкликнах.

— И все пак, не се случва твърде често — тя направи пауза. — Или, не знам, може да е през цялото време. Но половината от нещата, оставени под Майското дърво, са сложени там от туристи, така че не можем да бъдем сигурни.

— Туристи? Сериозно?

— Ами, да — отвърна Лия. — Майското дърво е голяма атракция…

— О, нямах представа…

Но в този момент в къщата се разнесе силен пукот. Можех да се закълна, че усещам как подът се тресе под мен и ако напрегнатото тяло на Лия беше доказателство, значи и тя го усещаше.

— Какво беше това, по дяволите? — гласът ми звучеше с около седем октави по-високо от обичайното. Вятърът свистеше толкова силно, че приличаше на хор от пищящи човешки същества.

— Дърво — прошепна Лия. — Ако съдя по звука, голямо.

Първата ми мисъл беше за Майското дърво, но то беше твърде далеч, за да го чуем чак тук. Освен това бях убеден, че у него се крие нещо магично, което го предпазва от обикновени неща като бури. Още беше непокътнато.

Втората бе за дървото под прозореца — онова, по което се бе покатерила Лия. Но все още виждах клоните му, които се мятаха силно в бурята. Беше непокътнато.

— Мамка му — изруга Лия и внезапно се изправи. — Колелото ми. Лицето й изведнъж стана още по-бяло, отколкото досега.

— Дошла си дотук с колело? — изненадах се аз. — Да не си се побъркала?

— Оставих го под стряхата. Трябва да ида да проверя…

— В никакъв случай — заявих. — Никъде няма да ходиш.

Тя присви очи.

— А ти няма да ми нареждаш какво да правя.

Станах от леглото и застанах между Лия и прозореца.

— Виж, ако колелото ти е оцеляло досега, ще си бъде добре и след като бурята отмине. Но ако е пострадало… не можеш да направиш нещо особено, нали?

Тя погледна намръщено — първо към мен, а след това към прозореца.

— Предполагам, че е така…

— Сериозно. Не биваше да идваш дотук с колело.

— Прав си, Аспън. Трябваше да дойда с въображаемата си кола.

Присвитите очи. Саркастичният тон. Леката иронична усмивка. Изведнъж ужасно ми заприлича на Бранди — ако не броим, че беше дразнеща, вместо секси.

А този факт ме накара да изрека следващите думи много по-трудно.

— Не мислиш ли, че е по-добре да останеш за през нощта?

Въздухът между нас сякаш се нагнети.

— Не ми казвай, че отново се опитваш да флиртуваш — само че този път в коментара й усетих несигурност вместо сарказъм.

— Нищо подобно. А и преди не съм се опитвал да флиртувам — казах. — Освен това сега си имам приятелка.

Лия ме гледа втренчено известно време и каза:

— Ако казваш истината и наистина не си му откраднал зрението, какво е тогава? Просто съвпадение?

— Трябва да е така. Извърших ритуала по същия начин, както винаги — бях вдигнал ръка, сякаш се намирам в съдебна зала. — Кълна се, ако нещо се е случило, не съм го направил аз.

Тя прехапа устната си. Отново хвърли поглед към прозореца — точно навреме, за да види как цял клон на дървото се удря в стъклото с пукот.

— Да, вероятно е по-добре да остана през нощта. Благодаря, че предложи.

— Бих ти предложил да останеш в някоя от гостните, но приятелите ми са там в момента — усмихнах се и се поправих. — Приятелят ми и гаджето ми. Но ето, настани се в леглото, а аз ще…

— В никакъв случай — прекъсна ме тя, а очите й се разшириха. — Съжалявам, знам, че е глупаво, но… това е леглото на Хедър.

— Е, и?

— На теб не ти ли се вижда странно? Да спиш в леглото на Хедър при положение че тя е… при това в чаршафите й и всичко останало?

О!

— Сигурен съм, че са изпрали чаршафите. Освен това минаха пет месеца.

— Да — отвърна замислено Лия. — Само пет месеца.

Да. Тя беше узнала едва преди малко, а аз разполагах с пет месеца да го приема. Не че ми е било чак толкова трудно да го приема, тъй като почти не познавах Хедър. Обикновено, когато идвах тук през лятото предишните години, беше за да участвам в ритуалите, докато Хедър е във ваканция. Бяхме се засичали за по няколко часа, но никога достатъчно дълго, че наистина да прекараме някакво време заедно.

Но вече минаваше два часа през нощта, а действието на адреналина от събуждането на Лия отминаваше. Бях ужасно, ужасно уморен.

— Е, хубаво — казах. — Ако предпочиташ пода, няма да споря.