Камъните падат, всички умират

Преди

Спомням си първия път, когато майка ми се опита да говори с мен за момичета. Винаги татко беше подхващал подобни теми, той ми беше разказал откъде идват бебетата, когато бях малък, пак той беше изнесъл лекция на тема „Истинските мъже уважават жените“ още в първата година от гимназията. Но мама беше тази, която дойде в стаята ми един ден миналата есен, застана до вратата и ме попита:

— Кога ще започнеш да ходиш по срещи?

Без предисловия. Без подготовка. Просто така.

Отговорът разбира се беше „Щом събера кураж да поканя Бранди Макалистър“ — но очевидно не можех да го призная. Не и пред мама. Всъщност и пред никой друг, но особено пред мама.

Ето защо оставих компютърната си игра на пауза и казах.

— Не знам. Защо?

— Любопитно ми е. Не може ли една майка просто да любопитства? — влезе в стаята и се настани на ръба на леглото ми.

— На теория, да — отговорих. — Но на практика? Съдейки от опита досега? Не.

Тя ми се усмихна леко и приглади смолисточерната си коса зад ушите.

— Тъкмо си приказвахме с леля ти Мона за времето, когато с баща ти започнахме да се срещаме. Затова се замислих.

Вратът ми се напрегна. След това и останалата част от тялото ми. Предстоеше разговор за секс. Зачудих се дали мога да стигна до пожарния изход навреме.

— За какво се замисли? — гласът ми прозвуча малко по-високо от обичайното.

— Баща ти не ми каза веднага — заговори бавно мама и погледът й стана отнесен, а гласът несигурен — за своите… способности.

— О, за свързването — отвърнах с облекчение.

— Да. Точно така. Каза ми чак след като се бяхме сгодили. Накрая все пак се справихме, разбира се, но известно време… е, нека просто кажа, че не пожелавам на никой друг да се почувства по същия начин. Затова се чудех как възнамеряваш да подходиш в такава ситуация, когато възникне.

— Мамо. Дори още не излизам по срещи. Няма как да съм по-далеч от възникването на подобна ситуация.

— И колкото по-дълго си остане така, толкова по-щастлива ще бъда — каза тя, — но въпросът все още стои.

— Не знам! — отговорих. — Предполагам, че ще… разбера, щом дойде моментът.

В погледа й проблесна разочарование, макар и само за секунда. Тя въздъхна и се изправи.

— Добре. Стига да имаш едно наум за това, което ти казах. Нали?

— Хм, разбира се — тя вдигна вежди, а аз допълних. — Обещавам.

— Добре — каза тя и най-сетне ме остави на мира.