Камъните падат, всички умират

Преди

— Защо майка ти постоянно прави тази физиономия?

Бяхме в семейния ни апартамент, когато Хедър ми зададе този въпрос. Тъкмо се беше върнала от посещение в някакво училище по изкуства — едно от многото училища, в които така и не успя да се прехвърли преди приключването на първи курс. Родителите ми още не се бяха прибрали от работа.

— Каква физиономия?

— Сещаш се — Хедър направи гримаса с присвити очи. — Ето. Прави тази физиономия и ти казва да внимаваш. Да внимаваш за какво?

О, сещах се за коя физиономия ми говори.

— За краденето — отговорих. — Бои се, че мога да открадна случайно само като докосна нещо.

— О, боже, това е тъпо — ахна Хедър. — Не става така. Ясно е.

— Е, на мен ми е ясно. Но все пак тя не го умее, разбираш ли? Просто ме следи изкъсо.

Помня, че се изненадах от внезапното си желание да защитя мама. Обикновено нейната загриженост за способностите ми ме побъркваше. И все пак имаше нещо в отношението на Хедър. Беше някак презрително, сякаш ние сме по-добри, а не просто различни.

— Ужасно тъпо наистина. Истината е, че просто трябва да го приеме.

Бях съгласен с нея, поне донякъде. Но в онзи момент се държах отбранително.

Казах й да млъкне, защото няма представа какво е да имаш двама родители. Дори не познаваше баща си. Сама ми го каза, когато бяхме съвсем малки.

Хедър се сепна, но бързо си възвърна самодоволното изражение.

— Така е, защото мама е проявила достатъчно разум. Защо да си прави труда да се омъжва за някой, който не притежава магия? По-добре сме си само двете.

Не проговорих на Хедър до края на деня.

На следващата сутрин тя приготви палачинки само за нас двамата — извинение за думите й. И просто така, отношенията ни отново бяха добри. Все пак до края на престоя й не спрях да се чудя дали не е права за мама.