Камъните падат, всички умират

Преди

Когато Хедър се прибра от лятната си почивка миналата година, завлече куфара горе в стаята си без дори да спре и да поздрави. Спомням си, че изпитах раздразнение — все пак я бях замествал в ритуала на триадата в продължение на цели три седмици, а тя не можеше да каже едно здрасти ли? Затова я последвах горе. Вратата на стаята беше отворена и тя вече започваше да разопакова. Само че предметите, които вадеше, определено не приличаха на обичайните за почивка вещи.

— Какви са тези неща? — попитах, очевидно внезапно, тъй като Хедър подскочи. Изкикотих се, щом притисна длан към гърдите си като някоя стара дама, която пази перлената си огърлица.

— Как се промъкваш само — каза тя и вдигна една шапка от куфара си. Беше триъгълна. От онези, които носят пиратите във филмите. Тя я огледа набързо, и очевидно удовлетворена, я сложи на пода до красива чаша. — Какво правиш в стаята ми?

— Не съм в стаята ти. В коридора съм. Виждаш ли? — посочих към пода, където съвсем ясно си личеше границата между мокета в стаята и този в антрето.

Хедър извъртя очи и продължи да разопакова. Лъскава плоска бутилка. Цял куп бижута. И… леле…

— Това меч ли е? — попитах, прекосих границата между двата мокета и коленичих, за да докосна дръжката.

— Кинжал е. Мечовете са по-големи, нали? — тя го дръпна далеч от мен. — И изчезвай от стаята ми.

Пренебрегнах заповедта й и проследих кинжала с поглед.

— Страхотен е. В Хаваи ли се сдоби с него?

Тя сви рамене.

— Там има един тип, който изработва реплики. Това е кинжалът на Фродо от „Властелинът на пръстените“. Нарича се Жилото.

— Загубенячка.

— Кретен.

— Как мина през проверките за сигурност?

Хедър се ухили.

— По същия начин, по който го измъкнах и от магазина. Е, не точно по същия. В магазина откраднах на онзи тип спомена, че ми е позволил да го взема в ръце. На летището отнех зрението на пазача.

— Какво си направила? — изумих се аз. — Татко ще ме убие, ако някога извърша нещо подобно.

Тя се засмя.

— Шегувам се. Наистина се шегувам. Взех му само мисълта, че острите предмети не могат да минават през контрола.

— Това е… бих казал ужасно — казах впечатлен.

Хедър само сви рамене.

— И останалите неща ли открадна? — попитах и посочих бижутата, чашата и пиратската шапка.

— Какво ще направиш? — попита тя и повдигна едната си вежда. — Ще кажеш на мама? Е, тя вече знае.

Но преди да успея да отговоря, гласът на леля Хол и се разнесе от долния етаж.

— Хедър, милинка! Скалата се е пропукала!

Като че ли цялото тяло на Хедър провисна.

— Стига, мамо, скапана съм от полета! Накарай Аспън да го направи.

Чух смях от долния етаж. Татко. Двамата с него бяхме останали тук през последните три седмици, докато Хедър и леля Холи се бяха гмуркали сред делфините или бяха скачали с парашут от вулкани — каквото там се прави на Хаваите.

Тогава леля Холи отново извиси глас:

— Аспън, миличък? Съгласен ли си за още един ритуал, преди да си идеш?

Погледнах часовника си. Татко ми беше казал, че иска да потеглим преди шест. Беше почти пет часа. Никак не ми беше до ритуал точно сега — не бяха минали и двайсет и четири часа от предишния, — но знаех, че когато се върна у дома при бруклинската воня на влага, всичко това ще ми липсва. Щеше да ми липсва да съм тук и да правя нещо, в което ме бива.

— Идвам — провикнах се. — Предполагам, че ще се видим догодина, Хедър.

— Поне ме прегърни, преди да си тръгнеш — каза тя. — Боже, вашите на никакви маниери ли не са те научили?

— Не, не са. Всъщност съм пещерен човек — все пак се наведох и я прегърнах.

— Върви, пещерен човеко — каза тя. — Наклади голям огън. Постарай се да не завалят камъни.

— О, млъквай — отвърнах. Хедър се разсмя и се върна към разопаковането.

Това беше последният път, когато я видях.