Камъните падат, всички умират

10

На долния етаж входната врата се отвори и отново се хлопна. Някой се беше прибрал. Боже, надявах се да не е Бранди. Почти не бях имал време да осмисля писмото на Хедър.

— Ехо? — провикнах се неориентирано към стълбището.

— Здрасти, миличък — извика баба.

Отдъхнах си и слязох да я посрещна — но не преди да съм пъхнал писмото на Хедър обратно в скривалището му. Двете с леля Холи бяха в кухнята и вадеха покупки от найлонови торбички.

— Не видях колата на Тео — баба разтърка ръце, сякаш се опитваше да ги стопли. — Приятелите ти още ли са навън?

— Да, аз просто се почувствах малко… — но не продължих. Не беше моментът да си измислям извинения. Затова седнах на кухненската маса и зададох въпроса, който ме вълнуваше.

— Как всъщност умря Хедър?

Мълчание. А след него и силното тупване на нещо, паднало на пода. Леля Холи стоеше със стиснати устни и ококорени очи и ме гледаше сякаш току-що бях убил Хедър отново. Гледа ме дълго, а след това се извърна и бързо изчезна от кухнята. След няколко секунди вратата на спалнята й се тресна.

Баба се наведе да вдигне това, което леля Холи беше изпуснала. Пакет масло.

— Аспън — изрече тя.

— Съжалявам.

— Тя все още скърби.

— Сериозно ли? Не бях забелязал.

— Аспън.

Въздъхнах.

— Съжалявам — казах отново, но този път бях искрен. — Все пак искам да знам.

— Всички искаме — отговори баба и подпря длани на плота. — Но нищо не се е променило от последния път, когато попита. Обещах ти да ти кажа, ако открием още нещо, и държа на думата си. Няма нищо ново — тя се усмихна тъжно. — И предвид онова, което сторихме със спомените на лекарите й, едва ли някога ще има.

— Лекарите й? — но това дори не беше най-объркващото, което баба каза. — Почакай… какво имаш предвид с това, че съм питал и преди?

Тя рязко повдигна вежди. Засмя се пресипнало и започна да прибира неща в хладилника.

— След погребението, Аспън, миличък. Не си ли спомняш?

Замълчах си, тъй като отговорът беше не. Нищо не помнех. Разтърках врата си, който се сковаваше все по-силно, и изчаках баба да продължи да говори.

— Каза, че причината за смъртта й е твърде „неясна“ — тя направи кавички с ръце, за да подчертае думата, — та да звучи реално. Искаше да знаеш дали характерът на болестта й е свръхестествен, или медицински. Казах ти каквото знам, разбира се, че и лекарите на Хедър бяха също толкова озадачени, както и ти, и така и не успяха да поставят точна диагноза, преди тя да си отиде.

Не си спомнях нищо от този разговор. Нищичко.

— Спомените на лекарите? — попитах. — Какво имаше предвид с това?

— Наложи се да ги изтрием — каза баба и ме погледна настойчиво. — Наясно си с това.

— Така ли? — попитах.

— Аспън, миличък, как си? Изглеждаш ми… не съвсем добре.

И не се чувствах добре. Свлякох се леко в стола си, но това само я накара да се намръщи още по-силно.

Баба остави продуктите, дойде при мен и сложи ръка на бузата ми. Пръстите й вибрираха по кожата ми. Отдръпнах се.

— Какво има? — попита разтревожена. Но след това видя, че гледам дланта й и поклати глава. — Ах. Леко треперене в ръцете. Старост. Разбираш за какво говоря.

Да бе. Точно старост беше.

— Защо изтрихте спомените им? — попитах.

Баба седна на стола срещу мен.

— Аспън — заговори внимателно тя. — Има ли нещо нередно?

О, имаше много нередни неща.

— Каза, че сме разговаряли по тази тема на погребението. Аз не си спомням.

— Как е възможно да не помниш? — учуди се тя. — Обаждаше ми се всеки ден в продължение на седмици, в опит да подредиш пъзел с твърде много липсващи части. Беше категорично убеден, че смъртта на Хедър е мистерия и твърдо бе решен да я разгадаеш.

Не беше мистерия. Вече не. Не и след като знаех, че ритуалът на триадата е протекъл погрешно. Единствената мистерия беше защо никой друг, освен мен не беше наясно и защо Лия и Кори дори не подозираха, че тя е умряла.

И наистина истинската мистерия:

— Не си спомням нищо подобно — настоях. — Защо не си спомням?

Отново мълчание. После клепачите на баба бавно потрепнаха и тя затвори очи. Раменете й се отпуснаха и тя разтърка слепоочията си.

— Баща ти — каза само.

— Какво за него?

— Това е само предположение — продължи тя. — Но баща ти винаги е приемал семейното ни правило с известно неудобство.

— За какво говориш?

Тя повдигна вежда. Мина един миг.

Тогава изведнъж, съвсем внезапно, разбрах какво има предвид.

— Искаш да кажеш, че ми е откраднал спомените от погребението?

— Това е само предположение — повтори тя. — И все пак, със сигурност би обяснило доста неща, не мислиш ли? Ще му се обадя тази вечер. И без това исках да разменя няколко думи с него.

— Не, аз ще се обадя — настоях. — Той изисква от мен да следвам това правило. По дяволите, той ме научи на това правило. Защо би направил подобно нещо?

Баба поклати глава и промърмори:

— Прави каквото ти казвам, а не както правя аз.

Боже, надявах се да греши. Но колкото повече размишлявах, толкова по-правдоподобно ми се виждаше. Не бях от хората, които просто така забравяха разни неща. Особено важните.

— Защо ви е било нужно да изтривате спомените на лекарите? — попитах.

В изражението й се четяха объркване, съжаление и гняв. Емоциите се меняха с невероятна скорост.

— По същата причина, по която премахнахме имената си от държавните регистри, Аспън. Знаеш го — когато реагирах единствено с безизразен поглед, тя въздъхна. — Налага се да поддържаме баланса. Винаги е било така. Баланс между това да бъдем активни в общността и това да живеем потайно.

— И баща ми ли участва в това? — попитах. — Само аз ли съм в неведение?

— Не, божичко, не — отвърна баба. — Баща ти живее точно така, както иска вашето правителство. Всичко се документира, всичко е явно. Дори плаща данъци — при последното тя сбърчи нос, сякаш беше подушила миризма на боклук. — Не, само ние. Членовете на семейство Куик в Три Пийкс винаги са се ползвали от различна степен на защита… на анонимност, ако щеш, заради работата, която вършим.

— Ритуалът на триадата?

— Същият. Това е тайна дейност и е много опасна. Ако някой някога разбере какво правим, какви сме… Е, ще бъде зле за нас, мога да те уверя.

Това не беше единствената причина да е опасно. Писмото на Хедър го доказваше. Но стига баба да не беше по-добра лъжкиня, отколкото смятах, не знаеше нищо по въпроса.

— Аспън, миличък — промълви тя и понечи да хване ръката ми. Треперенето не предизвика толкова силен шок, след като вече бях подготвен за него. — Много съжалявам за това, което се е случило с теб. Баща ти, ако съм права за действията му, не е имал право да рови така в съзнанието ти.

Точно така, по дяволите. Крадяхме спомени от други хора, не помежду си. Беше обратното на това, което трябваше да бъде. Направо беше нередно.

— И стига да те интересува, искам да знаеш, че можеш да разчиташ на едно: моята Холи няма да наруши правилото. Очевидно и аз също, след като изобщо не мога да се свързвам — добави с усмивка тя. — Просто не позволявай един инцидент да накърни доверието ти в семейството ни. Нали? Докато си тук, си в пълна безопасност.

Дори не се бях замислил за това — че татко може да не е единственият Куик, който е нарушил кардиналното правило на семейството ни.

— Благодаря — отвърнах и й позволих да стисне ръката ми. Въпреки странния тремор, въпреки старостта й, изведнъж ме обзе усещането, че съм напълно разбран, може би дори за пръв път в живота ми. Точно баба ми беше схванала толкова добре как се чувствах в тази ситуация. А дори не се беше наложило да обяснявам.

Качих се на горния етаж, готов да се нахвърля върху татко с обвинения. Но когато се озовах там, открих пропуснато обаждане в телефона си. Не от татко.

От мама.

Не се беше обаждала от два дни.

Изведнъж целият гняв се изпари от мен, краката ми омекнаха и аз се свлякох в леглото. Беше звъняла. Беше оставила гласово съобщение. Щеше да бъде същото безумие както винаги: че ме обича, че й липсвам и иска да й ида на гости, дрън, дрън.

Но този път по някаква причина натиснах „Пусни“.

„Аспън, мама е. Просто се обаждам да ти кажа, че те обичам. Знаеш всичко останало, което искам да ти кажа, затова няма да го повтарям. Но това е единственото, което винаги си струва да споделя, нали? Въпреки че си ми ядосан. Обичам те. Обади ми се. Моля те, обади ми се.“

Изведнъж вече нямах сили да говоря с татко. Вероятно можех просто да остана в Три Пийкс, да живея в стаята на мъртвата си братовчедка и да забравя, че някога съм имал родители. Или можех да открадна спомените му за мен, така че да забрави, че някога е имал дете. Заслужаваше го.

Лежах по гръб и се взирах в тавана, опитвах се да се насиля да го преодолея и да се обадя на баща ми, за да задам въпросите, които ме интересуват. Или да зарежа идеята и да се обадя на Лия, за да й кажа, че съм открил писмото на Хедър.

Но преди съзнанието ми да успее да надделее над мързеливото състояние, в което беше изпаднало тялото ми, Бранди се появи на вратата.

— Здравей — подвикна тя.

— Здравей — отвърнах и помахах вяло. — Съжалявам, че се наложи да ви оставя по-рано.

— Няма проблем — отговори тя и дойде да седне до мен, след като преди това затвори вратата. Това обикновено подсказваше, че предстоят хубави неща. — Добре ли си?

— Вече да — отговорих искрено.

Тя се наведе напред и ме целуна дълго и страстно.

— Защото прекарах много време с Тео и Кори и трябваше да ги гледам как флиртуват. Нямаш представа колко е неприятно да си в колата на някой, който е още във фазата на медения месец.

— Хм — изсумтях.

Тя ме погледна безизразно за момент, а след това изражението й стана глуповато.

— О, да. Предполагам, че точно ти имаш представа…

— Може би мъничко — казах. — Е, подейства ли? Отсъствието ми накара ли сърцето ти да ме пожелае по-силно?

— Боже мой! Толкова силно. Изпитвам най-силния възможен трепет. Не можеш дори да си представиш.

Ръката й се плъзна нагоре по крака ми сантиметър по сантиметър. Красивата й длан бе с мека, топла кожа и пъргави и умели пръсти. Да, от това имах нужда точно сега. Можех да се занимавам с Лия и писмото утре. Може би и с татко щях да се заема утре.

А тази вечер? Тази вечер всичко се свеждаше до Бранди и мен.

Излязох рано на следващата сутрин, измъкнах се от закуска с бележката на Хедър, мушната в задния ми джоб. Бранди попита къде ще ходя, но аз отговорих само, че няма да се бавя.

Лия броеше пари на касата, когато влязох, и вдигна поглед при звука на звънчето над вратата.

— Аспън — учуди се тя и пъхна малка купчинка петачки в едно отделение. — Здрасти.

Вместо отговор просто вдигнах хартиения плик. За миг тя погледна объркана, но после се усети. Затвори касата с бедро, излезе иззад щанда и дръпна плика от ръката ми.

— Прочел си го вече — каза тя и се намръщи на скъсания ръб на плика. — Нали?

— Добро утро и на теб — казах, леко подразнен от тона й. Все пак й бях направил услуга, като го потърсих, нали?

— Тя го написа за мен, не за теб — каза тя. — Не биваше да го четеш.

— Виж, трябваше да разбера какво става…

— Писмото е мое — каза тя. — Нямаше право да го четеш преди мен.

— Този младеж притеснява ли те? — чух познат глас зад гърба си. Беше Хари, собственикът на магазина, чието изражение представляваше смесица от шеговитост и нещо друго.

— Не — отговори Лия и разтърка чело с ръка. — Съжалявам. Не спах добре снощи. Имаш ли нещо против да използваме задната стая за малко?

Хари посочи празното пространство пред нас.

— Ще те извикам, ако се струпа твърде много народ.

Лия не отговори, само кимна и тръгна към дъното на книжарницата. В този момент се замислих, че каза използваме, така че я последвах.

Тя ме поведе през завеса с мъниста в стил седемдесетте в мърляво антре с метални етажерки, претъпкани с книги повече, отколкото бих си представил, че е възможно. Накрая се озовахме в тесен офис, достатъчно голям да побере само стол на колелца, бюро и още една тясна етажерка. На бюрото лежеше свита оранжева котка, положила глава върху твърда компютърна клавиатура. Примигна няколко пъти срещу мен, но накрая отново заспа.

— Това е Чехов — представи го Лия и нежно прокара длан по гърба му. — Най-мързеливото същество във вселената.

— Здрасти, Чехов — поздравих и го почесах бързичко зад ухото. Не ми обърна никакво внимание.

Лия седна на единствения стол, стисна устни и започна да чете. Часовникът на стената тиктакаше. Котката мъркаше тихо в съня си. Облегнах се на касата на вратата и се загледах в Лия.

— Паразит — промърмори тя след малко, а после отново се умълча. Не можех да преценя дали съзнателно беше прочела думата на глас.

Тя обърна листа от другата страна.

След още малко промърмори:

— Супердраматично наистина — сега примигваше по-бързо. Зачудих се дали не трябва да си тръгна.

Накрая се разсмя леко сълзливо, докосна косата си и вдигна поглед към мен. Като че ли искаше нещо. Носни кърпички? Твърдение, което магически ще я накара да се почувства по-добре в цялата тази история? Прегръдка?

Наложих си да заговоря. Успях да измънкам само:

— Е… да. Това е писмото.

Тя го остави внимателно на бюрото с първата страница нагоре. Приглади го с длан и бавно отвърна:

— Значи наистина е така. Тя наистина е мъртва. И то заради мен.

— Не, виж, точно това е написала — настоях аз и посочих към листовете под ръката й. — Казва да не се чувстваш виновна.

— О, добре — отговори безизразно Лия. — Бум. Вече не изпитвам вина. Вълшебство.

— Просто казвам, че не е заради теб. Всъщност е заради онова, което тя е направила за теб.

— Еха, наистина ми помогна. Би трябвало да си професионален терапевт.

Вдигнах ръце.

— Хубаво. Добре. Няма значение.

Лия поклати глава.

— Извинявай, извинявай. Просто… дай ми малко време, може ли? Не мога да възприема всичко това отведнъж.

— Знам какво чувстваш — измънках и се замислих за разговора си с баба от вчера вечерта. Онзи за татко.

— Хм?

— Нищо — изправих се и я гледах как прокарва показалеца си по първия ред от писмото. — Хей, исках да те попитам…

Тя преглътна.

— Какво да ме питаш?

— Казва, че се извинява за нещо, свързано с Джеси. Споменава също и някаква Рейчъл. Коя е Рейчъл?

— Сестра ми.

— О. Какво се е случило с нея?

Тя вдигна длан над писмото. Поколеба се за миг.

— Аз… вече не съм сигурна. Мислех, че Хедър лъже. Наистина си го мислех. Но тя говори за Скалата сякаш… о, боже… а аз не й повярвах…

Оттласнах се от касата на вратата, подпрях се на бюрото с две ръце, наведох се напред и се постарах отново да срещна погледа й.

— Какво се е случило с Рейчъл? — повторих въпроса си внимателно, но категорично.

— Рейчъл е няма — отговори тя. — От пет години.

— Изгубила е гласа си?

— Не го е изгубила, кретен такъв — процеди през зъби Лия. — Вашите хора са го откраднали от нея.

О.

Изправих се бавно, в съзнанието ми милиарди неща се плъзнаха към местата си, а аз успях да добавя само:

— Ето защо двете с Хедър сте престанали да бъдете приятелки.

Лия кимна.

— Е, поне това беше началото. В онзи ден преди около пет години Рейчъл се събуди и нямаше глас. Попитах Хедър дали знае защо. Хедър отговори, че не е искала да отнема гласа й, целяла да й отнеме абсурдния вкус за мода, защото знаела, че така ще ме зарадва. Щеше да ме зарадва, тъй като Рейчъл все се обличаше като побъркан сенатор или нещо от сорта. Все още го прави. Но… но не това е най-важното. Хедър твърдеше, че целта изобщо не е била гласът на Рейчъл да бъде откраднат. Тя ми го каза веднага след като се беше случило, а аз не й повярвах — направи пауза. — Трябваше, но не повярвах.

Гласът на Рейчъл. Резултат от желанието на Скалата за нещо по-солидно от онова, което семейството ми е предложило. Хедър не е била първата жертва в подобна ситуация. Беше се случвало и преди.

— А тя продължаваше да ме преследва, да ме моли отново да бъдем приятелки. Продължаваше да упорства с години, а аз все я прогонвах, докато…

— Докато?

Лия преглътна тежко.

— Докато не размислих. Опитах се да се спазаря. В началото помолих Хедър да открадне нечий чужд глас и да го даде на Рейчъл, тогава можехме отново да сме приятелки. Тя отказа. Тогава предложих да направи така, че Джеси да се… — тя млъкна, а очите й се разшириха.

Но вече беше казала повече от достатъчно.

— Да се влюби в теб? — довърших вместо нея.

Тя кимна, а бузите й порозовяха докато се взираше в неподвижния Чехов.

— И това ми отказа.

— Ами, всъщност не можем да правим точно такива неща. Имам предвид, онова с гласа, може би. Но тогава Рейчъл щеше да звучи като някой друг. А и това с влюбването?

— Можеше да намери начин — заяви Лия с тон, който не търпи възражение. — И все пак не пожела. Дори не искаше да опита. А ако само беше опитала, щеше да бъде достатъчно, разбираш ли? Затова все така не й обръщах внимание. Игнорирах я в продължение на пет години.

— Е, това е…

— Извинявай, почакай, игнорирах ли казах? — беше присвила очи. Изправи се на крака, тонът й беше остър, а дланите стиснати. — Не, не я игнорирах. Кого заблуждавам? Бях толкова… толкова подла и… и що за тъпак може да си, след като някой умира за теб, при положение че си се държал гадно с него в продължение на цели пет години?

— Е, целта й не е била такава — казах аз и вдигнах ръце, сякаш така можех да я спра да вика. — Искала е да…

— Знам какво е искала да направи, Аспън! Мога да чета!

И тогава, просто така, Лия се разплака. Хлипаше. Скри лице в дланите си, а раменете й се разтресоха.

Бягай, бягай, бягай, подсказваше ми тихо гласче в дълбините на съзнанието ми. Бягай, докато още имаш възможност. Разплаканите хора ме плашеха до лудост.

Пренебрегнах предупредителния глас, да не говорим за кръвнишкия поглед, който оранжевият котарак беше отправил към нас, заобиколих бюрото и протегнах ръце към Лия. Тя потрепна, когато докоснах рамото й. Все пак не се отдръпнах. Само леко й се усмихнах и оставих следващия ход на нея.

Мина секунда. След това втора. Тогава Лия се размекна в прегръдката ми и опря буза на рамото ми. Сълзите се просмукваха в тънката материя на ризата ми.

— Дори не успях да й кажа, че съжалявам — измърмори тя, а гласът й звучеше приглушен в силната ми прегръдка. — Толкова много пъти… в училище и из града… виждах я и… изглеждаше толкова самотна и… но… просто не можех да го направя…

— Всичко е наред — казах, защото това се очаква да кажеш в подобна ситуация. Не е ли така? — Спокойно. Всичко е наред.

— Не, не е — възрази тя, избута ме назад и ме погледна с тъмните си, пълни със сълзи очи.

И преди да съм измислил как да й отговоря, Лия ме целуваше.

Лия

ме

целуваше.

Тогава и аз отвърнах на целувката й. Устните й, долепени до моите, гърдите й до моите, дланта й в косата ми, моята на гърба й, пръстите ми забити в мускулите на гърба й, светкавиците, които прехвърчаха в мозъка ми и набираха все по-голяма мощ с всеки изминал миг.

Целувка с Лия не беше възможна. Така си бях мислил, защото не беше мой тип и беше доста груба, а и ми се струваше, че не ме харесва особено. Изобщо не беше вариант, макар да беше невероятно привлекателна, тъй като имах цял куп други грижи. Имах приятелка за бога. Излизах с момичето на мечтите си. Затова определено не беше вариант.

Докато внезапно не се превърна точно в това.

Тя се отдръпна първа, остави ме с разтуптяно сърце, неспособна да изрече нещо с уста и празни ръце. Изглеждаше спокойна. Леко смутена, някак замислена, но спокойна.

И аз трябваше да бъда спокоен. Достатъчно, че разумът да напомни на тялото ми, че това е повече от ужасно. Че не мога да целувам други момичета. Че обичам Бранди и винаги, винаги ще бъде така.

Чехов беше спокоен. Поставих длан върху козината му, поставих безименния си пръст върху нашийника му, сякаш не бе нещо необичайно, проникнах през него и открих ленивото му хладнокръвие на самата повърхност.

Взех мъничко от него, запазих го за себе си, а след това отместих ръка.

— Така че… — промълви Лия, загледана замислено в мен. — Да.

Устоях на невероятно силния копнеж да потъркам мустачетата си с ръка. Точно заради това не се свързвах с животни особено често. Заради замайването от достигането имаше няколко секунди, в които ме обземаше дезориентиращото усещане, че съм покрит с козина.

— Да — отвърнах едва-едва. — Хм — отново сведох поглед към Чехов. След това се обърнах към Лия. — Знаеш, че имам приятелка, нали?

— О, да. Съжалявам — тя въздъхна тежко и разтърка челото си с длан. — Нямах намерение да ти се нахвърлям така.

— Няма проблем — отговорих. — Просто… ами… всъщност изобщо не очаквах да направиш нещо подобно.

Тя поклати глава и опря два пръста в горната си устна.

— Честно казано, и аз самата не съм очаквала да направя подобно нещо. Извинявай. Не съм имала скрити помисли.

Нещо ме стегна в гърдите.

— Всичко е наред — успокоих я, макар да не беше така. Като се замислих, изобщо не беше наред. Все пак продължих в същия дух. — Можем да се престорим, че не се е случило, нали?

— Не, не можем — каза тя и съвсем леко се засмя. — Не съм много добра в самозалъгването.

— О! — отвърнах аз. И какво можех да отговоря? — Поне не казвай на Бранди.

Лия присви очи.

— Точно така. Бранди. Това момиче знае ли изобщо нещо за теб?

— Какво искаш…

— Не е наясно с ненормалните ти магически способности. Възнамеряваш да я лъжеш за целувката с мен.

— Ти беше тази, която ме целуна — напомних й.

— Ъъ, да, но ти отвърна на целувката ми — каза тя. — Е, още нещо? За всичко ли я лъжеш просто така?

Не, не за всичко. Но лъжите относно проникването в съзнанието бяха достатъчни, предвид факта че бях крал от Бранди толкова пъти.

— Обичам я — настоях аз. — И това вече не е лъжа.

Тя кимна.

— И аз обичам друг — каза и пристъпи към мен. Твърде близо. — И това е единственото, за което наистина лъжа.

Джеси. Да. До признанието си, направено едва преди няколко минути, тя се беше опитала да ме убеди, че двамата са само приятели.

Погледът й отново пробяга по писмото, оставено на бюрото и разкриващо купища тайни. Докосна ръкава ми, а после премести ръката си нагоре и я отпусна на рамото ми. Лицето й беше тъй близо до моето. Очите й бяха тъмни, устните плътни и съвършени, а точно над лявото ъгълче на устата й си седеше онази мъничка бенка. Същата, която се бях опитал да открадна.

— Лия? — гърлото ми изведнъж пресъхна. — Казах ти, че си имам приятелка.

— Пет пари не давам — отвърна тя.

Отново ме целуна. А аз отново отвърнах. И този път не спряхме.